Стив Бери
Александрийската връзка (48)

47

Виена, 16:30 ч.

Торвалдсен се възхити на великолепието от цветя, вода и мрамор в огромната градина на Алфред Херман, очевидно дело на няколко поколения. Сенчести алеи се виеха от замъка към моравите, а от двете страни на настланите с тухли пътеки се редяха статуи, барелефи и фонтани. Тук-там френското влияние отстъпваше на по-изчистения италиански стил.

— Кои са собствениците на това място? — попита го Гари.

— Херманови са стар австрийски род, както е и моето семейство в Дания. Доста богати и влиятелни.

— Приятел ли ти е?

Интересен въпрос, имайки предвид подозренията му.

— Допреди няколко дни смятах, че така стоят нещата. Но вече не съм толкова сигурен.

Любознателността на момчето му допадаше. Наясно бе със спорното му бащинство. След като се бе върнал от Атланта, където бе оставил Гари след лятното му гостуване, Малоун му бе разказал споделеното от Пам. Торвалдсен не показа изненада, когато я видя на живо за пръв път преди няколко дни, макар незабавно да я позна. Присъствието й в дома му заедно с Малоун означаваше проблеми, така че бе наредил на Йеспер да стои пред вратата на кабинета. Пам Малоун бе ужасно напрегната. За щастие се бе поуспокоила. В момента трябваше да си е обратно в Джорджия. Вместо това, гласът от Тел Авив бе казал: Изглежда Малоун и бившата му съпруга в момента са на път към Лисабон.

Какво точно ставаше? Защо трябваше да ходят там? И къде бе Ноктите на орела?

— Дойдохме тук — обърна се той към Гари, — за да помогнем на баща ти.

— Татко не спомена, че ще трябва да пътуваме. Каза ми да стоя мирен и да съм нащрек.

— Но също така ти нареди да правиш каквото ти кажа.

— Значи, ако ми се разкрещи, ти ще поемеш вината.

Торвалдсен се усмихна.

— С удоволствие.

— Виждал ли си да застрелват човек?

Той знаеше, че споменът от вторник със сигурност още тормози момчето, колкото и смело да се държеше.

— Неведнъж.

— Татко застреля онзи мъж в главата. Но знаеш ли какво? Въобще не ми пукаше.

Торвалдсен поклати глава при това перчене.

— Внимавай, Гари. Никога не бива да свикваш с убийствата, макар и да ти се струват справедливо наказание.

— Не исках да прозвучи така. Просто онзи човек беше лош. Заплаши да убие мама.

Минаха покрай мраморна колона, увенчана със статуя на Диана. Лек полъх галеше дърветата и караше сенките върху набраздената трева да се движат.

— Баща ти е направил каквото е трябвало.

— И аз така бих постъпил.

Да вървят по дяволите гените. Гари си беше син на Малоун. И макар да бе само на петнайсет, със сигурност негодуванието му можеше да бъде провокирано — точно както на баща му — особено ако е изложен на опасност любим човек. Гари знаеше, че родителите му бяха отпътували за Лондон, но не бе в течение, че майка му все още е в играта. Заслужаваше да научи истината.

— Баща ти и майка ти са на път за Лисабон.

— Това ли ти казаха по телефона?

Той кимна и се усмихна на решителността, с която момчето възприе новината.

— Мама защо е още с него? Снощи нищо не спомена. Та те не се разбират.

— Нямам представа. Ще трябва да почакаме някой от двамата да се обади. — Той самият отчаяно искаше да получи отговор на този въпрос. После забеляза постройката, към която се бяха отправили. Кръгъл павилион от цветен мрамор с връх от позлатено желязо. Откритата балюстрада гледаше към кристално езеро, сребристата му повърхност беше притихнала в сенките.

Влязоха и той се приближи до перилата. Вътрешността бе осеяна с големи вази с дъхави цветя. Както винаги Херман се бе постарал.

— Някой идва — каза Гари.

Торвалдсен не се обърна. Нямаше нужда. Виждаше я в мислите си. Нисичка, набита, запъхтяна. Той продължи да гледа езерото и да се наслаждава на сладкия дъх на дърветата и цветята.

— Бързо ли приближава дамата?

— Как разбра, че е жена?

— Запомни, Гари, че не можеш да спечелиш битка, ако врагът ти поне в някои отношения не е предвидим.

— Дъщерята на мистър Херман идва.

Торвалдсен продължи да съзерцава езерото, където семейство патици се носеха към брега.

— Не й казвай нищо. Слушай, но не говори много. Така ще разбереш всичко, което е необходимо да научиш.

Чу шляпането на подметки по каменния под на павилиона и се обърна точно когато Маргарете ги приближи.

— В къщата ми казаха, че ще ви открия тук — започна тя. — А и си спомних, че това е едно от любимите ти места.

Той се усмихна на очевидното й задоволство.

— Усамотено е. Далеч от замъка. Дърветата внушават покой. Действително местенцето ми допада. Било е любимо и на майка ти, ако си спомням правилно.

— Баща ми го построи специално за нея. Тук прекара последния си ден на тоя свят.

— Липсва ли ти?

— Почина, когато бях малка. Но на татко много му липсва.

— Не ти липсва майка ти? — учуди се Гари.

Макар с тези думи момчето да пренебрегна предупреждението да мълчи, Торвалдсен нямаше нищо против въпроса. Всъщност и той самият бе любопитен.

— Естествено, че ми липсва. Просто никога не сме били особено близки — като майка и дъщеря.

— Като че ли си придобила интерес към семейния бизнес и Ордена.

Наблюдаваше изражението й с неприкрит интерес. Маргарете бе наследила по-скоро неправилните австрийски черти на баща си, отколкото пруската красота на майка си. Не бе особено привлекателна — тъмнокоса, тъмноока, с тънък, вирнат нос. Но нима точно той можеше да съди, като се има предвид собствения му изкривен гръбнак, щръкналата коса и сбръчканата кожа? Чудеше се дали има обожатели, но реши, че тази жена не би се отдала никому. Тя бе от хората, които само вземаха.

— Аз съм единствената наследница на рода Херман — каза тя и на лицето й се появи усмивка, която, вместо да е успокояваща, разкри известна доза раздразнение.

— Значи ли това, че ще наследиш всичко?

— Естествено. Защо да не го наследя?

Той сви рамене.

— Нямам никаква представа какво смята баща ти. Но съм открил, че на този свят нищо не е сигурно.

Видя, че намекът не й допадна особено. Той не й остави никакво време да реагира и веднага попита:

— Защо баща ти се опита да навреди на това дете?

Неочакваният му въпрос провокира единствено объркано изражение. Явно тя не умееше да се владее — за разлика от баща си.

— Нямам представа за какво говориш.

Интересно дали бе така. Може би Херман криеше плановете си от нея.

— Тогава нямаш представа какво прави Ноктите на орела?

— Той не е моя отговор… — Тя се спря.

— Не се притеснявай, скъпа, знам всичко за него. Просто се чудех дали ти си в течение.

— Този човек е голям проблем.

Сега вече бе сигурен, че тя не участва в нищо. Споделяше твърде много информация с твърде голяма лекота.

— Напълно съм съгласен. Но както сама каза, той не е нито твоя, нито моя отговорност. Той е грижа единствено на Кръга.

— Нямах представа, че членовете знаят за него.

— Аз знам много неща. И най-вече с какво се е захванал баща ти. Което също е голям проблем.

Тя като че ли долови убедеността в тона му. Кръглото й лице се сгърчи в нервна усмивка.

— Не забравяй къде се намираш, Хенрик. Това е земята на Херман. Тук ние командваме. Така че недей да се тревожиш излишно.

— Доста интересна забележка. Ще се опитам да не я забравя.

— Струва ми се, че е най-добре да довършиш този разговор с баща ми.

Тя се обърна да си върви и докато се извръщаше, той вдигна ръка и направи бърз знак.

От гъстите кипариси, натежали от годините, изникнаха трима мъже, облечени в камуфлажни дрехи. Притичаха към тях и стигнаха павилиона точно когато Маргарете излизаше от него.

Двама от тях я сграбчиха. Единият притисна длан върху устата й. Тя започна да се бори.

— Хенрик — извика Гари, — какво прави Йеспер тук?

Третият мъж бе икономът му, който бе долетял преди останалите и бе проникнал в имението. От предишните си посещения Торвалдсен бе наясно, че противно на хвалбите на Маргарете охраната се ограничаваше до къщата. Останалите стотици декари не бяха нито заградени, нито наблюдавани.

— Стой мирно — нареди й той.

Тя спря да се извива.

— Тръгваш с тези господа.

Тя бурно заклати глава. Торвалдсен бе очаквал тя да създаде затруднения, така че кимна леко и дланта върху устата й бе заменена с парцал, който съдържаше достатъчно количество упойващо вещество, че да предизвика дълбок сън. Само след няколко секунди то подейства и тялото й се отпусна.

— Какво правиш? — попита Гари. — Защо искаш да й причиниш зло?

— Съвсем не искам да й причинявам нищо лошо. Но можеш да бъдеш сигурен, че те щяха да ти причинят доста лоши неща, ако баща ти не се беше намесил. — Той се обърна към Йеспер. — Дръж я на сигурно място, както говорихме.

Служителят му кимна. Единият от мъжете метна набитото тяло на Маргарете през рамо и тримата заедно изчезнаха зад дърветата.

— Откъде си знаел, че ще дойде тук? — попита Гари.

— Както вече казах, не е зле да познаваш врага си.

— Защо я отвлякоха?

Торвалдсен обичаше да поучава. Колко му липсваха беседите с Кай…

— Не бива да се кара кола без застраховка, нали? А нашето начинание крие своите рискове. Тя ще бъде нашата застраховка.