Стив Бери
Александрийската връзка (68)

67

Сейбър се държеше за въжетата и се наслаждаваше на полета към земята. Свежият утринен въздух и ултрамодерният парашут допринасяха за бавното спускане. Малоун му беше разказал за новите модели, напълно различни от старите, с които падаха като камъни към земята, надявайки се да не си потрошат краката.

Двамата с Малоун бяха скочили след Пам от самолета, който бързо бе изчезнал на запад. Благополучното им спускане на земята вече не беше грижа на бордовия екип. Бяха свършили работата си.

Той се загледа надолу към обширното равно плато от пясък и камъни. Беше чувал Алфред Херман да разказва за южната част на Синай. Най-свещената пустиня на земята. Предвестник на цивилизацията. Връзката между Африка и Азия. Тази пустиня беше и най-оспорваната територия на света. Сирийци, хети, асирийци, перси, гърци, римляни, кръстоносци, турци, французи, англичани, египтяни и израилтяни бяха нахлували в тези земи. Херман непрекъснато говореше за значението на региона. Сега Сейбър щеше лично да го усети. Намираше се на около трийсет метра над земята. Пам и Малоун се носеха под него. Тишината звънтеше в ушите му след внезапния контраст с непрекъснатото бучене в самолета. Помнеше тишината от предишните си скокове. Помнеше как ревът на двигателя избледняваше напълно. Единствено вятърът можеше да наруши спокойствието, но днес не се усещаше дори най-слаб повей.

На около четиристотин метра на изток голият пейзаж отстъпваше пред обрулени гранитни могили, разхвърляни възвишения и скали. Дали Александрийската библиотека не се намираше някъде сред тях? Всички следи водеха натам. Близо до основата на една назъбена могила, на около четиристотин метра под него, той забеляза някаква постройка. Нагласи въжетата за управление, нагласяйки траекторията си на кацане по-близо до мястото, където щеше да се приземи Пам Малоун. Отдолу се простираше равна пустиня. Не се виждаха скали и камъни. Това беше добре.

Погледна нагоре и видя, че Малоун го следва.

Май щеше да му бъде по-трудно да го убие, отколкото си мислеше. Но поне беше въоръжен. Беше задържал пистолета от манастира, както беше направил и самият Малоун. Когато се беше събудил в църквата, след като бе изгубил съзнание, пистолетът му още беше до него. Което му се беше сторило странно. Какъв тогава беше смисълът на това нападение? Сега поне беше подготвен.

Малоун придърпа въжетата и се насочи към мястото, където искаше да се приземи. Инструкторът по скокове във въздушната база в Лисабон го беше предупредил, че парашутите са различни. И наистина спускането беше плавно и гладко. Не бяха във възторг от неопитната Пам, която дори не знаеше, че ще й се наложи да скача с парашут, но тъй като заповедта да им сътрудничат беше дошла право от Пентагона, никой не се възпротиви.

— По дяволите, Котън — чу той крясъците на Пам. — Ще те убия, мръсник такъв!

Той погледна надолу.

Тя беше на около двайсетина метра от земята.

— Просто присвий крака, когато докоснеш земята — извика той. — Справяш се много добре. Парашутът ще свърши цялата работа.

— Да ти го начукам — изкрещя тя.

— Това вече сме го пробвали и не свърши работа. Приготви се.

Видя я как докосва земята и се претъркулва, а парашутът й падна зад нея. Видя и как Макколъм освобождава раницата си, която се разгъна пред него, и стъпи на земята, без да падне.

Малоун затегна насочващите въжета и намали скоростта на спускането си. Освободи раницата и усети как ботушите му стържат по пясъка. Той също се приземи прав. От последния му парашутен скок бе изминало доста време и той със задоволство отбеляза, че все още се справя. Отпусна ремъците и свали презрамките. Макколъм направи същото.

Пам продължаваше да лежи на земята. Той се приближи към нея, знаейки какво ще последва. Тя скочи на крака.

— Ах, ти, копеле такова! Как можа да ме хвърлиш от проклетия самолет!

Пам се опита да го достигне, но не беше отпуснала ремъците и издутият парашут ограничаваше движенията й. Той се отдръпна.

— Да не си полудял? — изкрещя тя. — Не спомена нито дума за скачане от самолет.

— А ти как смяташе, че ще стигнем дотук? — спокойно попита той.

— Да си чувал за кацане?

— Това е египетска територия. Достатъчно неприятно е, че се наложи да скочим денем. Но дори аз прецених, че ще е жестоко да те карам да скачаш през нощта.

Сините й очи искряха от ярост, каквато не беше виждал преди.

— Трябваше да пристигнем тук по такъв начин, че израелците да не разберат. Кацането щеше да бъде невъзможно. Надявам се още да следят онзи твой часовник, който няма да ги отведе доникъде.

— Ти си ненормален, Малоун. Та ти ме изхвърли от самолета.

— Точно така.

Тя започна да дърпа ремъците, опитвайки се да се освободи от хватката на парашута.

— Пам, ще се успокоиш ли най-накрая?

Тя продължи да маха безразборно, после изведнъж спря.

— Трябваше да дойдем тук — каза той. — Самолетът беше идеален за целта. Просто скочихме по пътя; никой не разбра. Районът е доста пуст — падат се по-малко от трима души на квадратен километър. Съмнявам се, че някой ни е видял. Нали винаги си искала да знаеш каква е работата ми? Ето, сега разбираш.

— Трябваше да ме оставиш в Португалия.

— Идеята не беше особено добра. Израелците можеха да решат, че им трябваш. По-добре бе да изчезнеш заедно с нас.

— Не е така. Ти не ми вярваш и смяташ, че е по-добре да съм до теб, за да ме наблюдаваш.

— Мина ми и тази мисъл.

Тя замълча за миг, сякаш обмисляше казаното.

— Добре, Котън — заяви тя с изненадващо спокоен глас. — Разбрах те. Вече сме тук, и то невредими. Сега би ли ми помогнал да сваля това нещо?

Той се приближи и отпусна ремъците. Тя вдигна ръце и раницата се свлече на земята. После вдигна дясното си коляно и изрита Малоун между краката.

Наелектризираща болка се стрелна по гръбнака му и прониза мозъка му. Краката му се разтрепериха и той се сгърчи на земята. Въздухът изсвистя от дробовете му. Сви се на кълбо и зачака болката да утихне.

— Надявам се и на теб да ти е станало приятно — изсъска тя и се отдалечи.