Стив Бери
Александрийската връзка (73)

72

Синайски полуостров

Малоун приближи дървената врата с метален обков. Избледнели от слънцето стени от червен гранит, чиито основи почиваха върху гигантски подпори, се спускаха към терасираната земя, където като стражи се извисяваха кипариси, портокалови, лимонови и маслинени дръвчета. Лози пълзяха в основите. Топлият ветрец раздухваше пясъка. Не се виждаше никой. Над портата Малоун забеляза още думи на латински, този път от Псалом 117, и прочете надписа.

Ето портите Господни: праведните ще влязат в тях.

— Какво ще правим? — попита Пам.

Беше забелязал, че враждебността на местността бе в унисон с бързо влошаващото й се настроение.

— Предполагам, че въжето е именно за тази цел — отвърна той, сочейки портата.

Високо над нея висеше желязна камбана в открита куличка. Той се приближи до въжето и го дръпна. Камбаната иззвънтя няколко пъти. Тъкмо се канеше да го дръпне още веднъж, когато високо в портата се открехна един прозорец и оттам се надвеси млад брадат мъж със сламена шапка.

— Какво желаете? — попита той на чист английски.

— Дойдохме, за да посетим библиотеката — отвърна Макколъм.

— Това е манастир, място за усамотение. Нямаме библиотека.

Малоун се беше питал как Пазителите разбират дали хората, които се появяват на портата, са поканени. Пътуването отнемаше дълго време, но не бе прекъсвано от никакви препятствия. Следователно трябваше да има някакво последно предизвикателство, което явно не беше описано в указанията.

— Ние сме поканени и приключихме търсенето — провикна се той. — Искаме да влезем в библиотеката.

Прозорецът се затвори.

— Това беше доста грубичко — отбеляза Пам.

Малоун изтри потта от челото си.

— Надали отварят широко вратата на всеки, който се появи тук.

Прозорецът отново се отвори и младият мъж попита:

— Името ви?

Макколъм понечи да каже нещо, но Малоун сграбчи ръката му.

— Остави на мен — прошепна той. — Казвам се Джордж Хаддад.

— Кои са тези хора с вас?

— Сътрудниците ми.

Очите на мъжа го гледаха, без да трепват, сякаш се опитваше да определи дали може да му се довери.

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Кажете ми маршрута си дотук.

— Първо до Белем и манастира „Свети Йероним“, след това до сайта Bethleem.org в интернет и най-накрая тук.

Прозорчето се затвори. Малоун чу преместването на лостове иззад портата, след което дървените крила се открехнаха и брадатият младеж излезе отвън. Носеше торбести панталони и червеникавокафява роба, стегната с колан от въже. Беше обут в сандали. Той застана пред Малоун и се поклони.

— Добре дошли, Джордж Хаддад. Вие изминахте пътя. Бихте ли желали да посетите библиотеката?

— С удоволствие.

Младият мъж се усмихна.

— Тогава заповядайте и дано намерите това, което търсите.

Те го последваха по тъмен коридор от внушителни скали, които засенчваха слънцето. След трийсет крачки завиха надясно и отново се озоваха на слънчева светлина сред стените, където се разкриваше оазис от кипарисови дръвчета, палми, лози и цветя. Дори един паун се разхождаше наоколо.

Носеха се нежни звуци на флейта. Малоун забеляза откъде идват — на един от балконите, поддържани от дебели дървени подпори, свиреше млад мъж. Сградите бяха долепени една до друга, но всяка беше с различна големина и стил. Забеляза вътрешни дворчета, стълбища, железни парапети, извити арки, островърхи покриви и тесни проходи. Миниатюрен водопровод извеждаше водата от единия край до другия. Всичко изглеждаше сякаш изникнало случайно и му напомняше на средновековно селище.

Те последваха мъжа със сламената шапка.

Малоун не видя никой освен музиканта с флейтата, въпреки че мястото бе чисто и спретнато. Слънчевите лъчи си играеха с перденцата по прозорците, но зад тях не се забелязваше никакво движение. Навсякъде имаше терасирани зеленчукови лехи, натежали от домати. Погледът му беше привлечен от слънчеви батерии на покривите, както и от няколко антени, скрити зад дървени или каменни навеси. Прилича на „Дисни Уърлд“, помисли си Малоун, където ежедневните предмети остават незабелязани, макар да са пред очите на всички.

Младежът със сламената шапка спря пред една дървена врата и пъхна в ключалката огромен пиринчен ключ. Влязоха в огромна трапезария, украсена с религиозни фрески, изобразяващи Мойсей. Във въздуха се носеше миризма на наденица и кисело зеле. Дъските по тавана бяха в кафяво и жълто, а в центъра имаше ромбовиден панел в светлосиньо, изпъстрен със златни звезди.

— Пътят ви е бил наистина дълъг — отбеляза Сламената шапка. — Ще ви предложим храна и напитки.

На една от масите беше сложен поднос с пясъчнокафяви франзели хляб и купички с домати, лук и зехтин. До тях имаше купи, препълнени с фурми и нарове. От един чайник излизаше пара и той долови аромата на чай.

— Много мило от ваша страна — каза Малоун.

— Наистина — добави Макколъм, — но бихме искали да видим библиотеката.

За части от секундата през кокалестото лице на младия мъж премина сянка на раздразнение.

— Бихме предпочели да хапнете и да си починете. Освен това може би ще пожелаете да се измиете, преди да влезете в библиотеката.

Макколъм пристъпи напред.

— Изпълнихме вашите инструкции, сега бихме искали да видим библиотеката.

— Всъщност мистър Хаддад е изпълнил инструкциите и си е спечелил правото на достъп. Поканата не важи нито за вас, нито за жената. — Той се обърна към Малоун. — Включването на тези двамата ще анулира вашата покана.

— Тогава защо ме пуснахте?

— Направихме изключение.

— А откъде знаете кой съм аз?

— Следвахте знаците по Пътя на героя.

Той не каза нищо повече и напусна столовата, затваряйки вратата след себе си.

Тримата останаха безмълвни. Накрая Пам каза:

— Е, аз съм гладна.

Малоун също беше гладен. Той остави раницата си на масата.

— Тогава нека уважим гостоприемството им.