Стив Бери
Александрийската връзка (52)

51

Лисабон, 7:40 ч.

Малоун се събуди, облегнат на грубата каменна стена.

— Минава седем и половина — прошепна Пам в ухото му.

— Колко време съм спал?

— Около час.

Не виждаше лицето й. Бяха обгърнати от пълен мрак. Припомни си положението им.

— Наред ли е всичко там горе? — попита той Макколъм.

— Тихо и спокойно.

Малко преди пет часа бяха решили, че трябва някъде да се скрият. Посетителите се бяха източили бавно, възползвайки се от лъчите на късното слънце за няколко последни снимки на фона на пищните орнаменти в мавритански стил. Горната галерия не им бе предложила безопасно убежище, но притичвайки покрай северната стена на църквата на долното ниво, бяха открили единайсет дървени врати. Една табелка поясняваше, че тесните пространства зад тях някога бяха служили за изповедални.

Макар вратите на десет от изповедалните да бяха заключени, Макколъм бе успял да отвори една благодарение на тясна дупка, пробита с бормашина под ключалката. Явно бравата бе дефектна и персоналът си служеше с тази дупка. Макколъм бе извадил от джоба си доста впечатляващ нож, с който бе отместил резето, и след като се свиха вътре, бе заключил отново.

Малоун нямаше представа, че Макколъм е въоръжен. Невъзможно бе да е пренесъл ножа на борда на самолета, но на лондонското летище бе обявил малка чанта, която в момента се намираше в сейф на лисабонското летище. Малоун също бе оставил чантата от апартамента на Хаддад на съхранение. Но фактът, че Макколъм не бе споменал ножа, само го направи още по-подозрителен.

В изповедалнята имаше втора тъмна стаичка, отделена с параван под формата на желязна решетка. От това вътрешно помещение към църквата се отваряше врата, през която някога е влизал каещият се. Двете помещения бяха разделени от параван, през който се бе осъществявала изповедта.

Малоун, отгледан като католик, си спомняше подобна организация, макар и в по-простичко изпълнение, в неговата църква. Като дете все не можеше да разбере защо не може да види свещеника, който опрощаваше греховете му. Когато бе потърсил обяснение, монахините от училището му бяха казали единствено, че разделението е задължително. Постепенно бе научил, че католическата църква обича да нарежда какво трябва да се прави, но не е много склонна да обяснява защо. Което пък отчасти обясняваше защо вече не спазваше каноните й.

Той погледна светещия циферблат на часовника на Пам. Беше почти осем. Все още бе рано, но пък църквата бе затворена вече от три часа.

— Някакво раздвижване вътре? — попита той тихо Макколъм.

— Нито звук.

— Тогава да вървим — прошепна Малоун в мрака. — Няма смисъл да седим тук повече.

Чу как ножът на Макколъм отново изщраква, а после стърженето на метал в метал. Вратата на изповедалнята се отвори със скърцане.

Малоун се изправи, но веднага пак се приведе заради ниския таван. Макколъм отвори вратата навътре. Измъкнаха се в долната галерия, вдишвайки с благодарност прохладния вечерен въздух след трите часа в подобното на килер помещение. Горната и долната галерия бяха осветени, а сложните фигури между сводовете приличаха по-скоро на сенки, отколкото на орнаменти.

Малоун пристъпи към най-близката арка и вдигна очи към нощното небе. Мракът на тъмния манастир сякаш се подчертаваше от облачното небе. Той тръгна право към стълбите, които водеха нагоре. Надяваше се вратата към църквата да е останала незаключена. Със задоволство откри, че дори е отворена.

Нефът бе безмълвен като гробище. В цветните стъкла се отразяваха външните лампи, които къпеха със светлина фасадата. Само няколко слаби крушки разсейваха гъстия мрак.

— Това място е съвсем различно нощем — каза Пам.

Малоун бе съгласен. Бдителността му се засили.

Тръгна право към източния край и прескочи кадифените въжета. Когато стигна олтара, изкачи петте стъпала и застана пред сакрариума. После се обърна и впери очи в горния хор. Бледосивият ирис на кръглия готически прозорец, вече загубил живеца на слънцето, отвърна на погледа му.

Макколъм като че ли бе предусетил какво ще му трябва и се появи до него със свещ и кибрит.

— До купела за кръщение има редове със свещички. Видях ги като влязохме.

Малоун взе свещта и Макколъм запали фитила. Приближи бледия пламък до съда за светена вода се загледа в изображението върху вратичката.

Мария седеше с младенеца в скута си, зад нея беше Йосиф, а главите и на тримата бяха увенчани с ореоли. Трима мъже с бради, единият от които бе приклекнал пред младенеца, изразяваха почитта си. Други трима — единият от които носеше на главата си нещо като военен шлем — наблюдаваха отстрани. Над всички, над разделените облаци, светеше звезда с пет лъча.

— Това е сцената на Рождество — каза Пам иззад гърба му.

Права беше.

— Определено така изглежда. Тримата влъхви, които следват звездата, са дошли да се поклонят пред новородения цар.

Замисли се за думите в указанията. Какво следваше да открият тук, където среброто се превръщаше в злато? Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш другото място.

Доста голямо предизвикателство.

— Трябва да се махаме оттук, но не е зле да го снимаме. При положение че никой от нас няма фотоапарат, имате ли някакви идеи?

— Като купувах билетите — каза Макколъм, — се разходих из горния етаж. Има магазинче за сувенири. Книги и картички. Със сигурност ще има снимка.

— Чудесно — усмихна се Малоун. — Да вървим там.

 

 

Сейбър изтича по стълбите до горната галерия, доволен, че е взел правилното решение. След като Алфред Херман му бе възложил да открие библиотеката, в съзнанието му бързо се бе оформил окончателният план, а елиминирането на израелския екип в Германия бе затвърдило решимостта му.

Херман не би му позволил умишлено да провокира евреите и щеше да е невъзможно да му обясни какво е наложило онези убийства. Но Сейбър трябваше да обърка другата страна поне за няколкото дни, за да може да постигне целта си.

Ако въобще бе възможно. Но имаше малка вероятност и да стане. Никога нямаше да успее да разгадае сам указанията, а въвличането на друг освен Малоун щеше само да увеличи опасността от разкриване. Бе преценил, че единственият му избор бе да привлече Малоун като предполагаем съюзник. Рискован ход, но се бе оказал ефективен. Като че ли половината указания вече бяха разшифровани.

Той стигна края на стълбите, сви наляво и тръгна право към стъклените врати, някак не на място в тази средновековна обстановка. Мобилният му телефон, напъхан в джоба на панталоните, беззвучно бе отчел четири обаждания от Алфред Херман. Поколебал се бе дали да не се свърже с възрастния човек и да успокои безпокойството му, но после бе решил, че ще е глупаво. Щеше да има твърде много въпроси, а той не можеше да даде кой знае колко отговори. Отдавна изучаваше Ордена и особено Алфред Херман и бе убеден, че познава силните и слабите им страни.

Членовете на Ордена на Златното руно бяха търговци. И преди да могат да окажат натиск върху израелците или саудитците, или американците, те щяха да бъдат принудени да преговарят с него.

А той нямаше да се продаде евтино.

 

 

Малоун последва Пам и Макколъм в горната галерия с набраздения свод, възхищавайки се на изящната изработка. От дочутото от екскурзоводите бе разбрал, че Орденът на свети Йероним, настанил се в манастира през 1500 г., бил затворен кръг, отдаден на молитви, съзерцание и реформистки идеи. Нямали пряка евангелистка или пасторска мисия. Водели образцов християнски живот чрез богослужение, твърде сходно с вижданията на светеца покровител, самия Йероним, за когото бе прочел в книгата от Бейнбридж Хол.

Спряха пред стъклените врати, специално изработени, за да се вместят в една от пищно украсените арки. Зад тях бе магазинчето за сувенири.

— Едва ли има аларма — каза Макколъм. — Какво може да се открадне? Сувенири?

Вратите бяха от дебело стъкло, с черни метални панти и хромирани дръжки.

— Отварят се навън — каза Малоун. — Не можем да ги насилим навътре. Дебелината на стъклото е повече от сантиметър.

— Защо не проверим дали въобще са заключени? — попита Пам.

Той хвана една от дръжките и дръпна силно.

Вратата се отвори.

— Сега разбирам защо клиентите ценят мнението ти.

— Защо им е да ги заключват? — каза тя. — Та това място е като крепост. А и той е прав. Какво толкова може да се открадне? Самите врати струват повече от стоката.

Той се усмихна на логиката й. Мрачното настроение отчасти я бе обзело отново, но този път той нямаше нищо против. Държеше го нащрек.

Пристъпиха в тъмното прашно пространство, което му напомни за изповедалнята. Така че отвори вратата на деветдесет градуса и я закрепи. Вероятно я държаха в това положение, когато имаше непрестанен поток от посетители.

С един бърз поглед Малоун прецени, че магазинчето бе около шест квадратни метра. Три високи витрини бяха опрени в една от стените, другите две бяха закрити с рафтове с книги, а край четвъртата бяха поставени тезгях и касов апарат. В средата имаше още един плот с книги.

— Трябва ни светлина — каза той.

Макколъм се приближи до друга двойка стъклени врати, които водеха към тъмно стълбище. На стената имаше три електрически ключа.

— Така и така сме във вътрешността на манастира — отбеляза Малоун. — Отвън нищо не се вижда. Светни само за малко, да видим какво ще се случи.

Макколъм щракна един от ключовете. Светнаха четири миниатюрни халогенни лампички. Светлината им бе насочена надолу на тесни снопове. И беше повече от достатъчна.

— Ще ни свършат работа — каза той. — А сега да намерим нещо със снимки.

Върху централния плот лежеше купчина издания с твърди корици на португалски и английски, всички с едно и също заглавие — „Абатство на Ордена на свети Йероним“. Лъскави страници, много текст. Както и снимки. Две по-тънки книжки до тях съдържаха повече илюстрации, отколкото текст. Той прелисти първата, докато Пам преглеждаше другата. Макколъм проверяваше останалите рафтове. Към края на една от книжките Малоун откри раздел за източния олтар, заедно с цветно изображение на сребърната вратичка на съда за светена вода.

Разтвори книгата и отиде до лампите. Снимката бе в близък план и доста подробна.

— Ето това е.

Той зачете информацията за сакрариума, за да провери дали някоя подробност нямаше да се окаже полезна, и научи, че е изработен от дърво и облицован със сребро. Поставянето му в източната част наложило отстраняването на средната картина на долния ред, която впоследствие изчезнала. Съдържанието на изгубената картина било гравирано върху вратичката, като по този начин се завършвал иконографския цикъл на картините, изобразяващи Божията поява. Гаспар, един от тримата влъхви, бил изобразен да изказва почитта си пред младенеца. Книгата отбелязваше също, че Богоявление се смята за символ на преклонението на светското пред божественото, а тримата мъдреци символизирали света, както бил известен по онова време — Европа, Азия, Африка.

След което Малоун попадна на интересен пасаж.

Твърди се, че през няколко дни от годината, когато слънчевите лъчи навлизат в църквата под определен ъгъл, се наблюдава странно явление. В продължение на двайсет дни преди пролетното равноденствие и на трийсет след есенното равноденствие златните лъчи на слънцето, от часа на утринните молитви чак до залеза му влизат от запад и преодолявайки разстояние от 450 стъпки, преминават по права линия през подиума за хора и цялата църква и стигат до съда за светена вода, превръщайки сребърната му повърхност в злато. Един от енорийските свещеници на Белем, всеотдаен изследовател на историята, някога отбелязал, че „сякаш слънцето моли Създателя си да го извини за няколкото часа отклонение от тази лъчиста задача, обещавайки да се върне призори и да заблести отново“.

Той прочете откъса на глас, след това отбеляза:

— Явно Пазителите са добре информирани.

— И добре планират времето — каза Пам. — От есенното равноденствие са минали две седмици.

Малоун откъсна снимката от книгата и се замисли за последната фраза от указанията.

— Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш другото място. Това следва. И е доста по-трудно.

— Котън, не може да не си забелязал връзката.

Така беше и му стана приятно, че и нейният ум работеше.

— Там, където залязващата звезда открива розата, пронизва дървения кръст и превръща среброто в злато. Открий мястото. — Тя посочи снимката от книгата. — Вратата на сакрариума. Витлеем. Рождеството. Намираме се в Белем. Нали помниш какво прочетохме днес в Лондон. Португалската дума за Витлеем. А и какво бе написал Хаддад? Великите приключения често започват с явяването на Господ.

— Май си готова за последния кръг на някое телевизионно състезание — каза той.

Някъде в далечината се чу шум от счупено стъкло.

— Дойде от вътрешността на манастира — отбеляза Макколъм.

Малоун се хвърли към ключа и изгаси халогенните лампи. Тъмнината отново ги погълна и му трябваха няколко минути да привикне към нея.

Нов трясък.

Прокрадна се до отворената врата и успя да проследи посоката, от която идваше шумът. По диагонал от другата страна на манастира, на долното ниво.

Долови някакво движение в полумрака и различи трима мъже, които изникнаха зад други стъклени врати. Всеки бе въоръжен с пистолет. Тримата се пръснаха в долната галерия.