Стив Бери
Александрийската връзка (35)

34

Бейнбридж Хол, Англия, 5:20 ч.

Малоун разглеждаше с възхищение мраморната беседка в градината. Бяха пропътували дванайсет километра на север от Лондон с влак, след което взеха такси от близката гара до Бейнбридж Хол. Бе изчел всички бележки на Хаддад от чантата и бе прехвърлил романа, опитвайки се да проумее какво се случва и да си припомни всичко, което бяха обсъждали с Хаддад през годините. Но бе стигнал до заключението, че старият му приятел е отнесъл най-важното със себе си в гроба.

Над главата му бе само кадифеното небе. Хладният повей на нощния въздух го караше да потръпва. Прилежно подравнената трева се простираше като оловно море, а храстите бяха като островчета от сянка. Във фонтана наблизо ромолеше вода. Бе решил да предприеме посещението преди зазоряване като най-добрия начин да научи нещо и бе взел едно фенерче назаем от портиера на хотела.

Имението не беше оградено и доколкото можеше да прецени, не се охраняваше с аларма. Вероятно обаче в самата къща нещата стояха другояче. От бележките на Хаддад бе разбрал, че Бейнбридж Хол е превърнат в музей, един от стотиците, притежавани от Британската корона. Повечето прозорци на приземния етаж светеха и през незащитените от пердета стъкла се виждаше екип от чистачи.

Той се обърна към беседката.

Вятърът шумолеше в дърветата и се надигаше да прогони облаците. Лунната светлина избледня, но очите му вече бяха привикнали към зловещия мрак.

— Смяташ ли изобщо да ми кажеш какво е това? — попита Пам. По време на пътуването бе необичайно мълчалива.

Малоун насочи фенерчето към изсечените в мрамора фигури.

— Една картина, „Пастирите на Аркадия II“. Томас Бейнбридж положил доста усилия, за да му я гравират. — Преразказа й какво бе написал Хаддад за изображението и проследи буквите под него с лъча на фенерчето.

D O.V.O.S.V.A.V.V. M

— А за тези букви какво пише? — попита Пам.

— Нищо. Само че съдържат някакво послание и че в къщата има и други знаци.

— Което определено обяснява защо сме тук в пет сутринта.

Малоун долови раздразнението й.

— Не обичам тълпите.

Пам се приближи до беседката.

— Защо ли е отделил буквите D и M по този начин?

Нямаше никаква представа. Но едно нещо поне бе ясно.

Пасторалната сцена от „Пастирите на Аркадия II“ изобразяваше жена, която наблюдава трима пастири, скупчени около каменна надгробна плоча, а всеки от тях сочи гравираните върху нея букви. ET IN ARCADIA EGO. Знаеше какво гласи преводът. И в Аркадия аз. Загадъчен надпис без никакъв смисъл. Но Малоун бе виждал тези думи и по-рано. Във Франция. В един сборник с ръкописи от XVI век, в който се описваше постигнатото от рицарите тамплиери през месеците, предшестващи масовите арести през октомври 1307 г.

Et in arcadia ego. Анаграма на думите I tego arcana dei. Аз пазя тайните Божии.

Изрецитира фразата на Пам.

— Шегуваш се — каза тя.

Той вдигна рамене.

— Просто споделям каквото знам.

Трябваше да разгледат къщата. От безопасно разстояние в градината, сред пояса от високи кедри, Малоун заоглежда приземния етаж. Лампите в отделните стаи ту светваха, ту изгасваха според движението на чистачите. Вратата към задната тераса бе отворена и подпряна със столове. Видя как един мъж излиза с две торби за отпадъци, които хвърли върху една купчина, и изчезва обратно в къщата.

Погледна часовника си — 5:40 ч.

— Скоро ще трябва да привършват — отбеляза той. — Щом си тръгнат, ще разполагаме с един-два часа, преди да пристигнат служителите. Музеят отваря чак в десет. — Бе почерпил информацията от табела до главния вход.

— Няма смисъл да казвам колко глупаво ми изглежда всичко.

— Винаги си искала да знаеш как си изкарвам прехраната, а аз все не можех да ти кажа. Свръхсекретни мисии и прочие. Ето, време е да научиш.

— По-добре ми беше, когато не знаех.

— Не ти вярвам. Помня колко много се дразнеше.

— Поне не се сдобивах с рани от куршум.

Малоун се усмихна.

— Това е ритуалът на посвещението. — Той вдигна ръка. — Последвай ме.

 

 

Сейбър наблюдаваше как неясните силуети на Котън Малоун и бившата му съпруга изникват измежду дърветата зад Бейнбридж Хол. Малоун бе дошъл право в Оксфордшър. Чудесно. Бе разчитал на любопитството му. Сътрудничката му също бе свършила своята работа. Беше наела тримата мъже, които бе поискал допълнително, и му бе доставила оръжие.

Той пое с наслада няколко дълбоки глътки от хладния нощен въздух и извади зиг зауера от джоба на якето си. Време беше да се запознае лично с Котън Малоун.

 

 

Малоун се приближи към отворената задна врата, като пристъпваше плътно до стената, криейки се в сенките, и надникна вътре.

От сводестия таван се спускаше огромен полилей, осветяваше позлатените мебели и съживяваше гоблените и картините по стените. Не се виждаше никой, но Малоун долови виенето на машина за полиране на под и рева на радио иззад сводовете.

Направи знак на Пам и двамата влязоха.

Не познаваше разположението на къщата, но една табелка гласеше, че се намира в Залата на Аполон. Припомни си бележките на Хаддад. В салона на Бейнбридж Хол виждаме поредното доказателство за арогантността на Бейнбридж. Самото му наименование е особено показателно. „Видението на свети Йероним“. Изключително любопитно и подходящо, тъй като много често подобен път започва след Божията поява…

Значи трябваше да открият салона.

Той поведе Пам към един от изходите, водещ към величествено фоайе, достойно за катедрала, с изящни арки. Любопитна бе тази смяна в стила и дизайна. По-бледата светлина смекчаваше очертанията на мебелите. В една от арките забеляза бюст.

Тръгна на пръсти по мраморния под, стъпвайки внимателно с гумените си подметки, и разпозна лицето на Томас Бейнбридж. Бе като издялано от камък, челюстта — стегната, носът — подобен на клюн, очите — студени и присвити. Според написаното от Хаддад Бейнбридж се интересувал от наука и литература, а бил също и колекционер — събирал картини, книги и скулптури с изключителна пресметливост. Бил обаче и авантюрист, пътувал до Арабия и Близкия изток по време, когато и двете места били толкова познати на западния свят, колкото и луната.

— Котън — прошепна Пам.

Малоун се извърна. Беше се спряла пред една масичка с наредени върху нея брошури.

— План на къщата.

Той се приближи и грабна една брошура от купчината. Бързо откри стаята с надпис САЛОН и посочи:

— Натам.

Машината за полиране на пода и радиото продължаваха да се надпяват на горния етаж.

Излязоха от мрачното фоайе, тръгнаха по широките коридори и накрая стигнаха ярко осветена зала.

— Уха! — възкликна Пам.

Малоун също бе впечатлен. Огромното пространство напомняше входното помещение в двореца на римски император. Поредният стряскащ контраст спрямо останалата част от къщата.

— Това място е като увеселителния парк „Епкот“ — възкликна той. — Всяка стая е от различна епоха и държава.

Ярката светлина на полилея осветяваше бели мраморни стълби с тъмночервена пътека по средата. Стъпалата водеха право към перистил с йонийски колони. Плетеница от ковано желязо свързваше колоните от розов мрамор. Множеството ниши и на двете нива излагаха на показ бюстове и скулптури като в музейна експозиция. Малоун вдигна очи нагоре. Таванът бе достоен за катедралата „Св. Павел“.

Той поклати глава. Нищо във фасадата на имението не намекваше за подобен разкош.

— Салонът е нагоре по тези стълби — каза той.

— Имам чувството, че отиваме на прием у кралицата — каза Пам.

Тръгнаха по елегантната пътека по незащитените с перила стъпала. На върха масивна двойна врата се отваряше към притъмнена стая. Малоун щракна ключа и светлината на полилея, изработен от животински бивни, разкри претъпкан с износени, но очевидно скъпи мебели салон, чиито стени бяха облечени в бледозелено кадифе.

— Не бихме могли и да очакваме друго — отбеляза той — след онова, което видяхме.

Той затвори вратите.

— Какво точно търсим? — попитам Пам.

Малоун заоглежда картините по стените, повечето от които бяха портрети на личности от XVI и XVII век. Не разпозна никого. Под портретите бяха окачени рафтове от кленово дърво. Окото му на библиофил бързо забеляза, че томовете бяха обикновени, наредени колкото да хващат окото, лишени от историческа или литературна стойност. Най-отгоре върху рафтовете имаше бронзови бюстове. Но отново не разпозна никого.

— „Видението на свети Йероним“ — повтори той. — Може би е някой от тези портрети.

Пам обиколи стаята, изучавайки всеки образ. Малоун ги преброи. Четиринайсет на брой. Повечето бяха жени в разкошни рокли, но имаше и мъже с перуки и развети одежди, по модата от преди триста години. Две канапета и четири стола образуваха буквата U пред каменна камина. Вероятно именно тук Томас Бейнбридж бе прекарвал голяма част от времето си.

— Нито една от картините няма каквато и да било връзка със свети Йероним — отбеляза Пам.

Малоун бе озадачен.

— Джордж каза, че е тук.

— Може и да е било. Но вече не е.