Стив Бери
Александрийската връзка (22)

21

Виена, Австрия, 14:35 ч.

Атмосферата в замъка на Алфред Херман напомняше на гробница. Самотата му се нарушаваше само от събранията на Ордена или сбирките на Столовете.

Но днес случаят не беше такъв. И той бе доволен.

Беше се затворил в покоите си, поредица от просторни стаи на втория етаж на замъка, всяка от които, естествено, преминаваше в следващата, в лишения от коридори френски стил. Зимната сесия на 49-ото събрание щеше да започне след по-малко от два дни и той бе доволен, че ще присъстват всички седемдесет и един членове на Ордена на Златното руно. Дори Хенрик Торвалдсен, който първоначално бе казал, че няма да дойде, сега бе потвърдил. Членовете не се бяха събирали от пролетта и той бе наясно, че през следващите дни предстоят тежки дискусии. Задачата му бе да се погрижи разговорите да бъдат продуктивни. Служителите на Ордена вече подготвяха заседателната зала на замъка, така че всичко да бъде готово преди пристигането на членовете за уикенда. Но той не се тревожеше за събранието. Всъщност мислите му бяха насочени към откриването на Александрийската библиотека. Нещо, за което мечтаеше от десетилетия.

Отиде в другия край на стаята.

Моделът, който бе поръчал преди години, заемаше целия северен ъгъл на стаята — впечатляваща миниатюра на Александрийската библиотека, както може би е изглеждала по времето на Цезар. Приближи един стол и седна, очите му се впиха в конструкцията, а мислите му се зареяха.

На преден план бяха две сводести зали с колони. В древността и двете вероятно са били пълни със статуи, подовете са били покрити с килими, а стените — с гоблени. Насядали по наредените в коридорите пейки, членовете са спорели върху значението на дадена дума или ритъма на даден стих или пък злъчно са се препирали относно някое ново откритие. И двете зали се отваряли странично към стаи, в които били наредени папируси, свитъци, а по-късно и сборници от свитъци, в кошове, на купчини, подготвени за инвентаризация, или подредени по рафтове. В други зали се правели преписи, които се продавали твърде скъпо. Членовете се радвали на високи заплати, били освободени от данъци и подсигурени с безплатна храна и квартира. Имало зали за лекции, лаборатории, обсерватории — дори и зоологическа градина. Граматиците и поетите получавали най-престижните позиции, физиците, математиците и астрономите — най-качественото оборудване. Архитектурният стил бил безспорно гръцки, а цялата постройка напомняла на изящен храм.

Какво място, мислеше той. Какви времена. Едва два пъти в човешката история знанието се бе разпростирало в световен мащаб. Веднъж по време на Ренесанса, който продължаваше и до днес, и предишния път — през IV век пр.н.е., когато Гърция управлявала света.

Той се замисли за онова време — триста години преди появата на Христос — и за внезапната смърт на Александър Велики. Генералите му се скарали за великата империя и в крайна сметка я разделили на три, с което започнала елинистичната епоха, период на световно гръцко господство. Една от трите части била дадена на далновидния македонец Птолемей, който се провъзгласил за цар на Египет през 304 г. пр.н.е. и основал династията на Птолемеите със столица Александрия.

Птолемеите били интелектуалци. Птолемей I бил историк. Птолемей II — зоолог. Птолемей III — покровител на литературата. Птолемей IV — драматург. Всеки от тях избирал водещи учени и мислители за възпитатели на синовете си и насърчавал великите умове на своето време да изберат Александрия за свой дом.

Птолемей I основал музея, където учените мъже се събирали, за да обменят знания. За да подпомогне усилията им, той създал библиотеката. По времето на Птолемей III, през 246 г. пр.н.е., вече имало две библиотеки — главната, в съседство с царския дворец, и още една, по-малка, разположена в светилището на бог Серапис, известна като Серапеум.

Птолемеите били усърдни колекционери на книги и разпращали свои хора из целия свят. Птолемей II изкупил цялата библиотека на Аристотел. Птолемей III наредил да се претърсват всички кораби в Александрийското пристанище. Щом откриели книги, правели копия, като оригиналите отнасяли в библиотеката, а копията връщали на собствениците. Жанровете варирали от поезия и история до реторика, философия, религия, медицина, наука и право. В крайна сметка в Серапеума били събрани 43 000 ръкописа, достъпни за широката публика. Имало още 500 000 в музея, достъпни само за учените.

Какво се бе случило с всички тези книги?

Според една от версиите библиотеката изгоряла при войната на Юлий Цезар срещу Птолемей XIII през 47 г. пр.н.е. Цезар наредил да бъде изгорена кралската флота, но пожарът се разпространил из целия град и вероятно погълнал и библиотеката. Друга версия хвърля вината върху християните, които уж унищожили главната библиотека през 272 г. и Серапеума през 391 г., в усилието си да прочистят града от езически влияния. И накрая, трета версия приписва унищожението на библиотеката на арабите, след завладяването на Александрия през 642 г. Запитан за книгите в имперската съкровищница, халифът Омар заявил: Ако написаното потвърждава Корана, значи е ненужно. Ако му противоречи, значи е опасно. Унищожете всичко. И в продължение на шест месеца свитъците били използвани да подхранват огньовете в александрийските бани.

Сърцето на Херман винаги се бе свивало при мисълта, че един от най-великите опити на човечеството да събере натрупаните знания на едно място вероятно се бе превърнал на пепел.

Но какво всъщност се бе случило?

Естествено, с нарастването на безредиците и чуждата агресия в Египет библиотеката, напълно лишена от специалните си привилегии, станала жертва на развилнели се тълпи и на окупатори. Но кога все пак бе изчезнала окончателно? Никой не знаеше отговора.

И дали бе вярна легендата? Според нея група ентусиасти бяха успели да измъкнат свитък след свитък, да препишат някои и да откраднат други и така да спасят част от знанието. Векове наред хроникьорите бяха намеквали за съществуването им. За Пазителите.

Приятно му бе да си представя какво ли са спасили тези всеотдайни ентусиасти. Неизвестни трудове от Евклид? Платон? Аристотел? Августин? Наред с безброй други, които впоследствие щяха да се смятат за основоположници на съответната област.

Никой не знаеше. И точно това правеше търсенето толкова примамливо. А и теориите на Джордж Хаддад, които предлагаха на Херман начин да подпомогне целите на Ордена. Политическата комисия вече бе решила как би могла да манипулира дестабилизацията на Израел за финансови изгоди. Бизнес планът им бе едновременно амбициозен и напълно осъществим.

Стига да можеха да докажат теориите на Хаддад.

Преди пет години Хаддад бе съобщил за посещението на човек, назовал се Пазител. Израелските шпиони бяха предали информацията в Тел Авив. Евреите както винаги бяха реагирали твърде емоционално и незабавно се бяха опитали да убият Хаддад. За щастие, американците се бяха намесили и Хаддад все още бе между живите. А Херман бе не по-малко благодарен, че неговите американски политически източници вече бяха склонни на преговори и наскоро бяха потвърдили тези факти, добавяйки и нова информация, поради което Сейбър бе пуснат по следите на Котън Малоун.

Но всъщност знаеше ли някой нещо? Дали Сейбър щеше да научи повече от подкупния израелец, който чакаше в Германия?

Единственият сигурен елемент бе Джордж Хаддад.

Трябваше непременно да го открият.