Стив Бери
Александрийската връзка (70)

69

Синайски полуостров

Краката на Малоун продължаваха да треперят. Пам не говореше много след сблъсъка им, а Макколъм мъдро се държеше настрана. Малоун не можеше да се оплаче. Беше си го изпросил.

Той се огледа на всички страни. Наоколо беше безлюдно и спокойно. Слънцето бе изгряло и въздухът вече беше нажежен като в пещ. Провери джипиес устройството и определи, че точните координати — 28° 41.41С, 33° 38.44И — бяха на по-малко от два километра разстояние.

— Дотук добре, Макколъм. Ами сега?

Макколъм извади едно листче от джоба си и прочете на глас:

— И тогава, като пастирите на художника Пусен, озадачени от загадката, ще бъдеш озарен от светлината на вдъхновението. Събери отново четиринайсетте камъка, след това използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя. По пладне ще усетиш присъствието на алената светлина, ще видиш безкрайните извивки на почервенялата от гняв змия. Но се пази от буквите. Опасността ще преследва онзи, който пристигне твърде бързо. Ако следваш верните стъпки, пътят ти ще бъде безопасен. Това е всичко — приключи Макколъм.

Малоун повтори загадъчните слова наум.

Пам се тръшна на земята и отпи малко вода.

— В онази беседка в Англия беше изобразена картина от Пусен. Сещате ли се? Някаква гробница с надписи? Явно и Томас Бейнбридж е оставил следи.

Той си мислеше същото.

— Виждаш ли онази сграда ето там? — Малоун попита Макколъм. — На около четиристотин метра на запад. Точно натам сочат координатите.

— Пътят изглежда чист.

Той си сложи раницата. Пам се изправи.

— Приключи ли с доказването на правотата си? — попита я той.

Тя сви рамене.

— Бутни ме още веднъж от някой самолет, и ще видиш.

— Вие двамата винаги ли сте били така? — попита Макколъм.

Малоун тръгна напред.

— Само когато сме заедно.

Малоун приближи постройката, която бе забелязал от самолета. Не беше нищо особено — ниска, невзрачна, с покрив от счупени керемиди, а основите й се ронеха, сякаш земята ги всмукваше обратно. Външните стени бяха еднакво високи и широки с по един прозорец на около три метра от земята. Входната врата представляваше изгнила плоча от дебело кедрово дърво, която зееше открехната на почернелите си железни панти.

Той я отвори с ритник.

Посрещна ги един гущер, който прекоси мръсния под и се скри.

— Котън.

Обърна се. Пам му сочеше стърчаща от земята стена. Той я приближи, а стъпките му заскърцаха по нагорещения пясък.

— Прилича на гробницата от имението на Бейнбридж — каза тя.

Права беше. Той огледа високия четири каменни блока правоъгълник със заоблени ъгли. Провери дали по страните му има издълбани букви и особено фразата Et in arcadia ego. Нямаше нищо. Не беше чудно, тъй като пустинята отдавна би заличила всякакви следи.

— Намираме се на точните координати и това наистина прилича на гробницата.

Той си припомни текста с ключа: И тогава, като пастирите на художника Пусен, озадачени от загадката, ще бъдеш озарен от светлината на вдъхновението. Облегна се на камъка.

— И сега какво, Малоун? — попита Макколъм.

От северната им страна се издигаха хълмове, които постепенно се сливаха с голата планина, прорязана от дълбоки пътеки и черни зъбери. Слънцето пъплеше по нажеженото небе, приближавайки най-високата си точка.

В главата му кънтяха думите от текста: Събери отново четиринайсетте камъка, след това използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя. По пладне ще усетиш присъствието на алената светлина, ще видиш безкрайните извивки на почервенялата от гняв змия.

В Белем всичко беше доста очевидно — смесица от история и технология, която явно беше запазена марка на Пазителите. Нали в крайна сметка идеята беше поканеният да успее. Тази част обаче беше истинско предизвикателство.

Но не и невъзможно. Той огледа рушащата се сграда и импровизираната гробница. И внезапно ги видя и преброи. Бяха четиринайсет.

* * *

Сейбър се зачуди дали да не убие и двамата в този момент. Дали бяха стигнали достатъчно близо, за да успее да открие останалото сам? Малоун го беше довел дотук. Точно както се беше надявал, беше използвал старите си връзки, за да се прехвърлят от Англия в Португалия, а след това и тук.

Наложи си да прояви търпение. Никога нямаше да успее да разшифрова указанията сам. Синия стол вероятно вече се чудеше къде е. Заседанието бе започнало и той се надяваше това да го разсее поне до утре. Но знаеше, че Херман с нетърпение очаква да научи дали следата е обещаваща. Знаеше и за останалите планове на Херман, и че участието му през следващата седмица беше изключително важно. Бяха използвали трима посредници, за да преговарят с Бин Ладен. Той трябваше да посети и тримата и да убие двама от тях. Третият посредник и библиотеката щяха да бъдат разменната му монета.

Всичко това можеше да се осъществи, при положение че тук откриеха нещо. В противен случай щеше да убие Малоун и бившата му съпруга и да се надява, че ще се отърве с няколко лъжи.

Малоун се втренчи в едната стена на разрушената сграда. На три-четири метра височина зееше отвор. Заобиколи от другата страна и видя, че на същата височина също има отвор.

Върна се при Макколъм и Пам и каза:

— Мисля, че разбрах нещо. Сградата е квадратна, както и двата отвора.

— Използвай квадрата и компаса — промълви Пам.

— Тези два отвора са ключът — посочи той.

— Какво искаш да кажеш? — попита Макколъм. — Ще ни бъде доста трудно да се изкатерим дотам.

— Всъщност няма да е толкова трудно. Я се огледай. — Скални късове и камъни се търкаляха в пясъка наоколо. — Забелязваш ли нещо в тези отломки?

Пам отиде до един камък и приклекна до него. Той видя как поглажда повърхността му.

— Квадрат. Около четирийсет сантиметра от всички страни.

— Бих казал, че е точно така. Спомнете си указанията. Събери отново четиринайсетте камъка, след това използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя. Тук се търкалят четиринайсет еднакви камъка.

— Очевидно този ключ изисква и физическа сила. Не всеки би могъл да събере накуп тези камъни. Предполагам, ще послужат за нещо като стълба до прозореца.

Малоун свали раницата си. Макколъм стори същото, мърморейки:

— Има само един начин да проверим.

Нужни им бяха двайсет минути, за да съберат четиринайсетте камъка в нещо като плоска пирамида — шест в основата, пет отгоре и накрая три. Ако се наложеше, единият от тримата можеше да се качи на раменете на останалите двама, но Малоун прецени, че купчината е достатъчно висока. Изкачи се и успя да се задържи на върха.

Макколъм и Пам придържаха кулата да не се разпадне. Малоун погледна през квадратния отвор в рушащата се стена.

През отсрещния отвор, на около седем метра разстояние, видя единствено планините в далечината. По пладне ще усетиш присъствието на алената светлина, ще видиш безкрайните извивки на почервенялата от гняв змия.

Рушащата се постройка с изпочупения покрив умишлено бе построена да сочи изток-запад.

Това не беше място за живеене. Напротив. Подобно на розетката в Белем, тя бе ориентирана да пропуска лъчите от запад на изток и също представляваше компас.

Използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя.

Той погледна часовника си. След час щеше да направи точно това.