Стив Бери
Александрийската връзка (77)

76

Виена

Торвалдсен прецени положението. Трябваше да надхитри Херман и за целта под пуловера му имаше пистолет. Все още държеше писмата на свети Августин и свети Йероним. Херман обаче също имаше оръжие.

— Защо отвлече Гари Малоун? — попита Торвалдсен.

— Нямам намерение да отговарям на въпроси.

— Защо не ми доставиш това удоволствие, след като и бездруго скоро ще си тръгвам?

— Отвлякохме го, за да принудим баща му да направи онова, което искахме. И схемата проработи. Малоун ни отведе право до библиотеката.

Торвалдсен си припомни казаното от президента предишната нощ и реши да притисне Херман.

— И ти знаеш това?

— Винаги знам всичко, Хенрик. Това е разликата между нас. Ето защо точно аз ръководя тази организация.

— Членовете нямат представа за плановете ти. Само си мислят, че разбират нещо. — Торвалдсен се опитваше да изкопчи още нещо. Беше накарал Гари да се скрие по две причини. Първата, за да се увери, че дочутото предишната нощ няма да бъде разкрито, защото това би застрашило живота и на двамата. Втората — беше сигурен, че Херман ще дойде въоръжен, и трябваше да се справи със ситуацията сам.

— Имат доверие в Кръга — продължи Херман. — И ние никога не сме ги разочаровали.

Торвалдсен размаха листовете.

— Тези документи ли възнамеряваше да ми покажеш?

Херман кимна.

— Надявах се, че след като осъзнаете заблудите в Библията и съществените грешки в нея, ще разберете, че просто казваме на света истината, която той е трябвало да узнае преди хиляда и петстотин години.

— А дали светът е готов?

— Нямам намерение да обсъждам този въпрос, Хенрик. — Той изпъна ръка и се прицели. — Искам да разбера обаче как ти научи за тези писма.

— Точно като теб, Алфред, и аз знам всичко.

Пистолетът остана насочен към него.

— Ще те застрелям. Тук съм в родната си държава и знам как да се справя със ситуацията след смъртта ти. А тъй като държиш дъщеря ми, бих могъл да го използвам като оправдание. Просто планът ти за изнудване се е провалил. Но няма значение. Теб това няма да те интересува повече.

— Май наистина предпочиташ да съм мъртъв.

— Без съмнение. А и ще е много по-лесно.

Торвалдсен чу пъргавите стъпки в момента, в който забеляза как Гари изскача иззад растенията и се хвърля върху Алфред Херман. Момчето беше високо и здраво. Стремителното му нападение събори възрастния мъж и той изпусна пистолета си. Гари скочи и грабна оръжието. Херман очевидно бе изненадан от нападението. Изправи се на колене и задиша тежко.

Торвалдсен стана и взе оръжието от Гари. Обви пръсти около дулото му и без да предостави възможност на Херман да се изправи, го удари с дръжката по главата. Замаяният австриец се свлече в калта.

— Постъпката ти е ужасно глупава — скара се Торвалдсен на Гари. — Щях да се оправя сам.

— Как? Та той беше насочил пистолет срещу теб.

Торвалдсен не искаше да си признае, че алтернативите му наистина се бяха изчерпали, затова просто прегърна момчето.

— Добре, детето ми. Но не го прави друг път.

— Разбира се, Хенрик. Няма проблеми. Следващия път ще оставя да те застрелят.

Той се усмихна.

— Ти си точно като баща си.

— А сега какво? Отвън има още един мъж.

Торвалдсен поведе Гари до изхода и му каза тихо:

— Излез и му кажи, че хер Херман го вика. После го остави да влезе пръв. Аз ще се погрижа за останалото.

 

 

Малоун тръгна по тунела, отбелязан с буквата D. Проходът беше стръмен, широк колкото да се разминат двама души, и продължаваше навътре в дълбините на скалата. Пътят лъкатушеше, осветен от слабата светлина на електрическите стенни свещници. В хладния, идващ неясно откъде въздух се носеше остър мирис, от който очите го засмъдяха. След още няколко завоя навлязоха в зала, украсена със стенописи. Малоун се възхити на великолепието им. Страшният съд, огньовете на ада в реката, Иесеевият пън. Издълбани в стената, през която влязоха, имаше седем врати, над всяка от които имаше по една буква. На отсрещната стена имаше още седем, с букви над тях.

DMVSOAI.

— Влизаме във вратата с буква O, нали? — попита Пам.

Той се усмихна.

— Бързо схващаш, Пам. Беседката е ключът към този лабиринт. Би трябвало да има още седем подобни зали. VOSVAVV. Томас Бейнбридж ни е оставил много важни следи, но те не означават нищо, докато не дойдеш тук. Затова мястото е без надзор повече от триста години. Просто е безсмислено.

— Освен ако не се намираш в този лабиринт.

Продължиха напред през низ от проходи, подвеждащи коридори и тунели без изход. Колко ли време и усилия са били нужни за построяването им, запита се Малоун. Пазителите бяха работили по задачата повече от две хилядолетия — достатъчно време за нововъведения.

Преминаха през още седем кръстовища и той със задоволство забеляза, че над всяка врата беше изписана буква от беседката. На всяко кръстовище имаше различни йероглифи, орнаменти във формата на свитъци, гравюри с букви и клиновидни символи.

След като минаха седмата зала и навлязоха в още един тунел, той беше сигурен, че са в последния проход. Направиха завой и забелязаха, че светлината от изхода пред тях е много по-ярка, отколкото в останалите зали. Малоун предположи, че Макколъм може да ги причаква там, и накара Пам да застане зад него. В края на тунела той се скри в сенките и погледна вътре.

Помещението бе голямо, над сто и петдесет квадратни метра, с полилеи, спускащи се от тавана. Високите стени бяха покрити с карти, изработени от мозайки. Египет. Палестина, Йерусалим, Месопотамия. Средиземно море. Детайлите бяха минимални, крайбрежните ивици се губеха в неизвестното, а текстовете бяха на гръцки, арабски и иврит. На отсрещната стена имаше още седем врати. Вратата с буквата M вероятно водеше към самата библиотека.

Влязоха в залата.

— Добре дошли, мистър Малоун — изрече мъжки глас.

Два силуета се отделиха от тъмните сенки до вратите. Единият беше на Пазителя, когото Макколъм беше заплашил с пистолет, но вече без сламената шапка. Другият беше на Адам от апартамента на Хаддад и манастира в Лисабон.

Малоун се прицели.

Пазителят и Адам не помръднаха. Просто го гледаха загрижено.

— Не съм ви враг — каза Адам.

— Как ни открихте? — попита Пам.

— Не съм. Вие ме открихте.

Малоун си спомни как човекът срещу него беше убил Джордж Хаддад. Забеляза, че беше облечен като по-младия Пазител — торбести панталони, стегната с въжен колан роба и сандали.

И двамата не бяха въоръжени.

— Пазител ли сте? — попита Малоун.

— Аз съм само един верен слуга.

— Защо убихте Джордж Хаддад?

— Не съм.

Някакво движение зад двамата мъже привлече вниманието на Малоун. През вратата мина още една сянка.

Ева от апартамента на Хаддад. Жива и здрава.

— Мистър Малоун — каза тя, — аз съм помощник-библиотекарят. Дължим ви извинение, но трябва да побързаме.

Той запази самообладание.

— Бяхме в Лондон, за да ви заблудим. Беше много важно да продължите и Библиотекарят смяташе, че този театър е най-добрият начин да постигнем целта.

— Библиотекарят?

Тя кимна.

— Той е нашият водач. Не сме много, но винаги сме били достатъчно, за да пазим това място. Тук са служили много Пазители. Сигурна съм, че сте видели костите им в църквата. Светът обаче се променя. Все по-трудно ни е да продължаваме мисията си. Нямаме средства, а напоследък хората ни са нищожно малко. Освен това съществува и настоящата заплаха.

Малоун я изчака да обясни.

— През последните няколко години някой се опитва да ни открие. Замесени са дори правителства. При инцидента с Джордж Хаддад преди пет години — когато вие успяхте да го скриете — един от поканените беше разкрит. Подобно нещо не се бе случвало никога. Всички поканени в миналото са спазвали обета си да пазят тайна. Освен един — Томас Бейнбридж. За щастие обаче престъпването на клетвата му се оказа полезно. Слабостта на характера му направи търсенето ви възможно.

— Вие сте знаели, че ще дойдем? — попита Пам.

— Помогнахме ви за по-голямата част от пътуването. За съжаление израелците ви търсеха твърде агресивно. Замесени бяха дори американците, очевидно по други причини. Явно всички се опитват да ни изиграят. Библиотекарят реши да задвижи събития, които да контролираме и които да доведат съответните играчи право при нас.

— Как е възможно това? — попита Малоун.

— Вие сте вече тук, нали?

— Бяхме в Лондон, за да ви предизвикаме да продължите — намеси се Адам. — Използвахме някои специални ефекти, за да изглежда стрелбата по-правдоподобна.

Той се обърна към Пам.

— Изстрелът срещу вас беше случаен. Не очаквахме, че ще излезете навън.

— Така ставаме двама — каза Малоун. — Но имаше и още нещо. — Той погледна Ева. — Джордж те застреля. Аз взех пистолета му, който бе зареден с истински патрони.

— Да, и слава богу, че той е добър стрелец. Все още ме боли. Но жилетката свърши работа.

— После отидохме в Лисабон — продължи Адам — със същата мисия, както и да заблудим израелците. Вие тримата трябваше да дойдете тук сами. Останалите в абатството бяха част от екипа наемни убийци на Мосад. Вие обаче ги отстранихте.

Малоун погледна Пам.

— Изглежда, не само ти си изиграна.

— Човекът, който дойде тук с вас, се нарича Доминик Сейбър — каза Ева, — въпреки че рожденото му име е Джеймс Макколъм. Той работи за организация, наречена Орденът на Златното руно. Тук е, за да превземе библиотеката.

— А аз ви го доведох — каза Малоун.

— Не — отвърна Адам. — Ние ти позволихме да го доведеш.

— Къде е Библиотекарят? — попита Пам.

Адам посочи вратата.

— Там, вътре. Заедно със Сейбър. Американецът беше насочил пистолет в главата му.

— Котън — каза Пам, — съзнаваш ли какво казват те? След като Ева не е убита, то…

— Библиотекарят е Джордж Хаддад.

Ева кимна, а очите й се наляха със сълзи.

— Той ще умре.

— Заведе Сейбър вътре — каза младият Пазител — с пълното съзнание, че няма да се върне.

— Откъде може да знае? — попита Малоун.

— Орденът или самият Сейбър искат да притежават мястото. Кой точно, остава да разберем. Независимо от това всички ние ще бъдем убити, а тъй като сме твърде малко, няма да бъде трудно.

— Нямате ли оръжия?

Адам поклати глава.

— Не са позволени тук.

— Заслужава ли си да се умре за нещата вътре? — попита Пам.

— Несъмнено — твърдо отвърна Адам.

Малоун осъзна какво е станало.

— Вашият Библиотекар е бил отговорен за смъртта на Пазител в миналото и сега смята, че смъртта му ще изкупи този грях.

— Така е — кимна Ева. — Тази сутрин, докато ви наблюдаваше как се спускате с парашутите, той осъзна, че това е последният му ден. Обясни ми какво трябва да направи. — Тя пристъпи напред. Сълзите се стичаха по бузите й. — Той каза, че вие ще спрете всичко това. Спасете го. Той не трябва да умре. Спасете всички нас.

Малоун се обърна с лице към вратата с буквата M и стисна здраво пистолета. Пусна раницата на пода и каза на Пам:

— Стой тук.

— Не — отвърна тя. — Идвам с теб.

Той се обърна към нея. Жената, която беше обичал и мразил едновременно, сякаш също като Хаддад се намираше на кръстопът.

— Искам да ти помогна — заяви тя.

Той нямаше представа какво може да се случи вътре.

— Гари има нужда поне от единия си родител.

Очите й не се откъсваха от неговите.

— Старецът също има нужда от нас.