Стив Бери
Александрийската връзка (8)

7

Вашингтон, окръг Колумбия

Вторник, четвърти октомври, 4:00 ч.

Стефани влезе в дома на О. Брент Грийн, министър на правосъдието на Съединените щати. Служебна кола я бе докарала до Джорджтаун. Беше се обадила на Грийн преди полунощ с молба за лична среща и му бе разказала накратко случилото се. Той бе поискал малко време за разследване и тя неохотно бе приела.

Грийн я чакаше в кабинета си.

Служил бе на президента през целия му първи мандат и бе един от малцината членове на кабинета, останали и за втория. Бе популярен поддръжник на християнски и консервативни каузи — ерген от Нова Англия, с име, неопетнено и от най-бледия намек за скандал. Дори и в този ранен час излъчваше жизненост. Косата и късата му брадичка бяха грижливо подстригани и гладко сресани, а слабата му фигура бе облечена в марков костюм на фино райе. Бе служил шест мандата в Конгреса, а преди президентът да му предложи да оглави Министерството на правосъдието, беше губернатор на Върмонт. Искрените му думи и директният подход го правеха популярен и за двете политически партии, но затвореният му характер като че ли му пречеше да се издигне по-високо от поста на министър на правосъдието.

Никога не бе влизала в дома на Грийн и очакваше мрачен, лишен от въображение интериор, приличен на самия собственик. Но стаите бяха топли и уютни — боядисани в охра, тъмносиво, бледозелено и оттенъци на червеникавокафявото и оранжевото — така нареченият ефект „Хемингуей“, както една верига за мебели в Атланта рекламираше подобни съчетания.

— Проблемът е необичаен дори за теб, Стефани — каза Грийн, след като я поздрави. — Нещо ново от Малоун?

— Събираше сили, преди да тръгне за Кронборг. Като се има предвид часовата разлика, в момента би трябвало да е на път за там.

Той й предложи да седне.

— Проблемът сякаш все повече се усложнява.

— Брент, това вече сме го коментирали. Някой високо в йерархията е проникнал в секретната база данни. Знаем, че са копирани файловете за Александрийската връзка.

— ФБР вече разследват.

— Това е смешно. Директорът така влюбено ближе задника на президента, че няма никаква опасност някой от Белия дом да бъде уличен.

— Езикът ти е цветист както винаги, но си права. За съжаление това е единствената процедура, която можем да използваме.

— Можем сами да разследваме.

— Ще ни донесе само проблеми.

— Свикнала съм.

Грийн се усмихна.

— Така си е. — Той направи пауза. — Любопитен съм какво всъщност знаеш за тази връзка.

— Когато преди пет години изпратих Котън в цялата тази бъркотия, се подразбираше, че няма да науча нищо. Не е необичайно. Често ми се налага да работя по този начин, така че не се притесних особено. Но сега вече се налага да разбера.

Лицето на Грийн изрази известна загриженост.

— Вероятно ще наруша цял куп федерални закони, но съм съгласен, че е време да научиш.

 

 

Малоун се взираше отвъд скалистия хълм към замъка Кронборг. Някога оръдията му били насочени към чуждестранните кораби, прекосяващи тесните протоци от и за Балтийско море, а събираните такси препълвали датската хазна. Сега млечнобежовите стени се издигаха величествено на фона на яркосиньото небе. Вече не бе крепост, а просто сграда от скандинавския ренесанс, с осмоъгълни кули, заострени върхове и зелени медни покриви, които напомняха по-скоро на Холандия, отколкото на Дания. Което бе разбираемо, тъй като, доколкото Малоун знаеше, именно холандец бе оказал решаващо влияние за архитектурата на замъка. Изборът беше добър. Обществените места бяха най-подходящи, когато искаш да останеш незабележим. Сам бе използвал много такива през годините, когато бе работил за проект „Магелан“.

Бяха пристигнали от Кристиангаде само за петнайсет минути. Имението на Торвалдсен бе по средата между Копенхаген и Хелсингьор, оживения пристанищен град в съседство със замъка. Малоун бе идвал тук и се бе разхождал из близките плажове в търсене на кехлибар — приятен начин да прекараш неделния следобед. Днешното посещение обаче бе различно. Нервите му бяха изопнати. Бе готов за битка.

— Какво чакаме? — попита Пам с безизразно лице.

Беше се принудил да я вземе със себе си. Категорично бе настояла, заплашвайки в противен случай да му създаде огромни неприятности. Определено разбираше нежеланието й да стои и да чака у Торвалдсен. Съчетанието от напрежение и бездействие бе лесно възпламенимо.

— Нашият човек каза в единайсет — напомни й той.

— Достатъчно време загубихме.

— Нищо от направеното досега не е било губене на време.

След разговора със Стефани бе успял да подремне няколко часа. Полузаспал нямаше да е от особена полза за Гари. Беше се преоблякъл с резервните дрехи от раницата, а Йеспер бе почистил дрехите на Пам. Дори бяха хапнали няколко залъка на закуска.

Така че бе готов.

Погледна часовника си: десет и двайсет.

Паркингите започнаха да се изпълват с автомобили. Скоро щяха да пристигнат и автобусите. Всички искаха да видят замъка на Хамлет.

Той обаче имаше други приоритети.

— Да вървим.

 

 

— Връзката всъщност е човек — каза Грийн. — Нарича се Джордж Хаддад. Палестинец, експерт по Библията.

Стефани бе чувала името. Хаддад бе личен приятел на Малоун и преди пет години бе настоял конкретно за неговата помощ.

— И какво толкова застрашава живота на Гари Малоун?

— Изгубената Александрийска библиотека.

— Не говориш сериозно.

Грийн кимна.

— Хаддад смяташе, че я е открил.

— Какво значение има това днес?

— Всъщност може да има огромно значение. Библиотеката представлявала най-голямата колекция от знание на планетата. Просъществувала цели шест века, до средата на седми век, когато мюсюлманите най-после завладели Александрия и унищожили всичко, противоречащо на исляма. Половин милион ръкописи, сборници, карти — за всичко, което ти хрумне, в библиотеката имало екземпляри. А до ден-днешен никой не е намерил и късче от тях.

— Освен Хаддад?

— Така намекваше той. Работеше върху една библейска теория. Каква точно, не мога да кажа, но доказателството на теорията му уж се съдържало в изгубената библиотека.

— Откъде е могъл да знае?

— Това също не мога да кажа, Стефани. Но преди пет години, когато нашите хора на Западния бряг, Синайския полуостров и Йерусалим направили невинни запитвания за визи, достъп до архиви и археологически разкопки, израелците полудели. Точно тогава Хаддад помолил Малоун за помощ.

— В сляпа мисия, което никак не ми се понрави.

Под сляпа се разбираше, че Малоун бе получил инструкции да охранява Хаддад, без да задава въпроси. Стефани помнеше, че подчиненият й не бе останал във възторг от задачата.

— Хаддад — продължи Грийн — се доверявал единствено на Малоун. Точно затова в крайна сметка Котън го скрил и днес той е единственият, който знае неговото местонахождение. Явно правителството нямало нищо против да крие Хаддад, стига да контролира пътя към него.

— Защо?

Грийн поклати глава.

— Няма особена логика. Но имам известна идея за какво може да става въпрос.

Тя наостри уши.

— В полето на един от докладите, който ми попадна, бе записано Битие, 13:14-17. Запозната ли си с текста?

— Не съм много силна по вероучение.

— И Господ рече на Аврама: дигни очи и от мястото, дето си сега, погледни към север и юг, към изток и запад; защото цялата земя, която виждаш, на тебе ще я дам и на потомството ти довека.

Това й бе познато. Завет, който открай време даваше израз на библейското право на евреите върху Светите земи.

— Аврам преместил шатрата си и се заселил в дъбравата Мамрѐ и там издигнал олтар на Господа — продължи Грийн. — Това е Хеброн, днешният Западен бряг, земята, която Бог дал на евреите. Аврам се превърнал в Авраам. И този едничък откъс от Библията е в сърцевината на всички конфликти в Близкия изток.

Това също й бе познато. Конфликтът между евреите и арабите в Близкия изток не бе политическа битка, както смятаха мнозина. Напротив, бе един вечен спор върху Словото Божие.

— А има и още нещо интересно — каза Грийн. — Скоро след като Малоун скрил Хаддад, саудитците изпратили булдозери в Западна Арабия и изравнили със земята цели градове. Разрушавали в продължение на три седмици. Изселили хората. Срутили сградите. От градовете не останала и следа. Естествено, това е затворена част на страната и в пресата не се вдигнал никакъв шум, не било привлечено никакво внимание.

— Защо им е било да го правят? Струва ми се доста крайно дори и за саудитците.

— Никой не е предложил разумно обяснение. Но са били доста последователни в действията си.

— Трябва ни още информация, Грийн. Котън има нужда от нея. Трябва да вземе важно решение.

— Преди час се свързах със съветника по националната сигурност. Колкото и да е странно, той знаеше по-малко и от мен. Чувал е за връзката, но ми препоръча да се обърна към друг.

Тя знаеше към кого.

— Лари Дейли.

Лорънс Дейли бе заместник-съветник по националната сигурност, приближен на президента и вицепрезидента. Дейли никога не се появяваше в неделните дебати. Нито пък по Си Ен Ен или Фокс Нюз. Той бе задкулисен силов играч. Проводник между висшите ешелони в Белия дом и останалия политически свят.

Но имаше един проблем.

— Нямам доверие на този човек — каза Стефани.

Грийн като че ли долови и останалото, което тя намекваше, но не каза нищо, само се взря в нея с проницателните си сиви очи.

— Не можем да окажем натиск върху Малоун — подчерта тя. — Той ще направи онова, което сметне за необходимо. А в момента го води гневът.

— Котън е професионалист.

— Различно е, когато опасността застрашава някой от близките ти. — Тя говореше от личен опит, след като съвсем наскоро се бе изправила пред призраците от собственото си минало.

— Той е единственият, който знае къде се крие Джордж Хаддад — каза Грийн. — Държи всички карти.

— Именно затова го притискат.

Грийн продължи да я гледа изпитателно.

Тя съзнаваше, че колебанията й ясно личат по подозрителния поглед, който не успяваше съвсем да прикрие.

— Стефани, защо не ми вярваш?