Стив Бери
Александрийската връзка (11)

10

Вашингтон, окръг Колумбия, 4:40 ч.

Стефани се замисли над въпроса на Брент Грийн — Защо не ми вярваш? — и реши да бъде искрена с началника си.

— Всички в правителството искат да се махна. Защо все още съм тук и аз не знам. Така че в момента нямам доверие на никого.

Грийн поклати глава.

— Във файловете е проникнал човек, който знае паролата — добави тя. — Вярно, прегледали са още десетина файла, но и двамата знаем кого точно са търсели. Малко сме тези, които сме запознати с Александрийската връзка. Дори аз не знам подробности — само че сме си създали доста проблеми за нещо, което май е безсмислено. Много въпроси. И никакви отговори. Хайде, Брент. Двамата с теб никога не сме били близки, така че защо да ти се доверявам сега?

— Нека да изясним едно — каза Грийн. — Не съм ти враг. Ако бях, изобщо нямаше да водим този разговор.

— Откакто съм на тази служба, доста приятелчета са ми казвали същото, без да влагат и капка истина.

— Те са предатели.

Тя реши да го изпита.

— Не смяташ ли, че е редно да вкараме още хора в кръга на богоизбраните?

— ФБР вече са вътре.

— Брент, движим се пипнешком. Трябва да разберем какво знае Джордж Хаддад.

— Значи е време да се изправим пред Лари Дейли от Белия дом. По който и път да поемем, ще ни заведе право при него. Най-добре да идем при самия източник.

Тя бе съгласна. Грийн посегна към телефона.

 

 

Малоун чу как непознатият, който току-що застреля Лий Дюрант, крещи, че някакъв мъж с пистолет е убил някого.

А той все още стискаше пистолета.

— Мъртъв ли е? — измънка Пам.

Глупав въпрос. Но да стои над него с оръжието на убийството в ръка бе още по-глупаво.

— Хайде.

— Не можем да го оставим така.

— Той е мъртъв.

В очите й се четеше паника. Спомни си първия път, когато се бе сблъскал лице в лице със смъртта, така че реши да прояви търпение.

— Съжалявам, че стана свидетел на това. Но трябва да изчезваме.

От съседната зала долетя предупредително трополене на крака по мраморните плочи. Явно охраната тичаше към тях. Малоун сграбчи ръката на Пам и я дръпна към противоположния край на Ъгловата зала.

Хукнаха през поредица от зали, всяка досущ като предишната, оскъдно обзаведени с мебели от съответната епоха, осветени от мътната сутрешна светлина. Малоун видя и други камери и мислено отбеляза, че ще трябва да ги избягва. Напъха глока в джоба на якето и извади своята берета.

Влязоха в зала, обозначена като Покоите на кралицата. Зад тях се чуваха гласове. Явно бяха открили тялото. Нови викове и стъпки, които приближаваха.

Покоите на кралицата всъщност представляваха апартамент. Имаше три изхода. Единият към стълбище за горното ниво, другият водеше надолу, а третият бе към вътрешна стая. Не се виждаха камери. Той огледа обстановката, опитвайки се да прецени какво да прави. Край външната стена бе изправен огромен шкаф.

Реши да рискува.

Втурна се към шкафа и дръпна металните дръжки на двете крила. Вътре бе празно и просторно. Предостатъчно и за двама им. Направи знак на Пам. Изненадващо тя откликна без никакъв коментар.

— Влизай — прошепна той.

Преди сам да влезе, той открехна другите две врати към стълбището. После се вмъкна и тихичко затвори вратите, надявайки се преследвачите им да предположат, че или са слезли надолу, или са се качили нагоре, или пък са се върнали обратно в замъка.

 

 

Стефани слушаше, докато Брент Грийн разказваше накратко на Дари Дейли какво се е случило. Чудеше се дали арогантният фукльо от другата страна на линията вече не е наясно с всяка подробност, че и повече.

— Запознат съм с Александрийската връзка — чу се гласът на Дейли по говорителя.

— Нещо против да запознаеш и нас? — попита Грийн.

— Ще ми се да можех. Класифицирана информация.

— Даже и за министъра на правосъдието и за директора на една от най-елитните разузнавателни агенции?

— Само за избрани хора е. Съжалявам, но и двамата не попадате сред тях.

— Тогава как така някой е успял да проникне? — попита Стефани.

— Още ли не сте успели да научите?

— Може и да сме.

Стаята потъна в тишина. Дейли явно бе схванал намека.

— Не съм бил аз.

— Че какво друго би казал? — попита тя.

— Мери си приказките.

Тя не обърна внимание на срязването.

— Малоун ще им издаде връзката. Няма да рискува живота на сина си.

— Значи трябва да го спрем — заяви Дейли. — Нямаме намерение да споделяме информацията с никого.

Тя схвана мисълта му.

— Искате я за себе си, нали?

— Напълно си права.

Стефани не можеше да повярва на ушите си.

— Но тук вероятно е заложен животът на едно момче.

— Това не е мой проблем — заяви Дейли.

Не биваше да му се обажда, а виждаше, че и Грийн вече смята така.

— Лари — каза Грийн, — да помогнем на Малоун да се измъкне. Нека не усложняваме задачата му допълнително.

— Брент, става въпрос за националната сигурност, а не за милосърдие и благотворителност.

— Интересно — вметна Стефани — как ни най-малко не се притесняваш, че някой е стигнал до секретните ни файлове и е научил всичко за засекретената Александрийски връзка, което уж е въпрос на национална сигурност.

— Докладваха за изтичането на информация преди повече от месец. ФБР разследва случая. А ти, Стефани, какво правиш по въпроса?

— Наредиха ми да не предприемам нищо. Какво си направил, Лари?

В слушалката се чу въздишка.

— Наистина си ужасно досадна.

— Но работи за мен — подчерта Грийн.

— Ето какво смятам аз — започна Стефани. — Каквото и да представлява тази връзка, за вас, гениите от Белия дом, тя, изглежда, се свързва с представата ви за външна политика. Всъщност нямате нищо против, че защитата на файловете е пробита и че някой се е сдобил с информацията. Което означава, че ще ги оставите да ви свършат мръсната работа.

— Понякога, Стефани, враговете могат да се окажат приятели. — Гласът на Дейли бе утихнал до шепот. — И обратното.

Гърлото й се сви. Подозренията й се потвърдиха.

— Ще пожертвате сина на Малоун заради наследството на президента?

— Не аз започнах тая работа — отговори Дейли. — Но възнамерявам да я използвам.

— Не и ако мога да направя нещо по въпроса — каза тя.

— Намесиш ли се, веднага ще те уволнят. И то не ти, Брент, а лично президентът.

— Това може да се окаже проблем — каза Грийн.

Стефани долови заплахата в гласа му.

— Да не искаш да кажеш, че ще подкрепиш нея? — попита Дейли.

— Без колебание.

Стефани бе наясно, че подобна заплаха трудно можеше да се пренебрегне дори и от Дейли. Правителството имаше известен контрол върху действията на Грийн като министър на правосъдието, но ако той напуснеше или го уволняха, в Белия дом щеше да настъпи хаос.

Слушалката замлъкна. Представи си как Дейли седи в кабинета си и обмисля как да се справи с тази пречка.

— След трийсет минути идвам при вас.

— Защо е необходимо да се срещаме? — попита Грийн.

— Уверявам те, че си струва.

Линията прекъсна.

* * *

Малоун напрегнато се ослушваше. От Покоите на кралицата се чуваха забързани стъпки. Пам се бе сгушила до него, най-близкият им контакт от години. Усещаше познатата й миризма на ванилия, която помнеше със смесица от радост и агония. Интересно как миризмата провокира спомените.

Все още стискаше беретата и се надяваше да не му се наложи да я използва. Но пък нямаше намерение да се остави да го арестуват, не и когато Гари се нуждаеше от него. Със сигурност една от причините за убийството на Дюрант бе да ги изолират. А другата — да му попречат да се сдобие с полезна информация. Но любопитното бе как въобще бяха научили за срещата. Сигурен беше, че не са ги проследили от Кристиангаде. Което означаваше, че телефоните на Торвалдсен се подслушват и че отиването му до Кристиангаде е било предвидено.

Не виждаше Пам, но усещаше, че се чувства неловко. Предвид цялата интимност, която някога бяха споделяли, сега бяха просто непознати.

Може би дори врагове.

Мислите му бяха прекъснати от гласове отвън. Стъпките заглъхнаха и накрая бяха погълнати от тишината. Той зачака, с пръст върху спусъка, с потящи се длани.

Тишина. Нямаше как да види каквото и да било, без да открехне вратите на шкафа. Което можеше да се окаже катастрофално, ако в стаята бе останал някой. Но пък не можеше да остане вътре завинаги.

Леко отвори вратата, готов за стрелба. Покоите на Кралицата бяха празни.

Надолу по стълбите, изрече той само с устни, двамата се втурнаха през отворения портал и се спуснаха по виещата се стълба, прилепена към външната стена на замъка. На приземния етаж се изправиха пред метална врата. Надяваше се да не е заключена.

Резето се повдигна. Излязоха на ярката сутрешна светлина. От стените на замъка чак до брега се простираше море от лъскава трева, осеяна с лебеди. Над хоризонта се виждаше тъмният силует на Швеция, едва на пет километра отвъд сиво-кафявата вода.

Малоун скри беретата под якето си.

— Трябва да изчезваме оттук — каза той. — Но бавно. Да не привличаме внимание. — Усещаше, че Пам още е в шок от убийството, и добави: — Непрекъснато ще го прехвърляш в съзнанието си, но в крайна сметка ще избледнее.

— Загрижеността ти е просто трогателна. — Гласът й отново бе изпълнен със злоба.

— Тогава имай предвид, че вероятно няма да е единственото убийство, на което ще станеш свидетел, преди да приключи всичко.

Поведе я към крепостния насип, обърнат към тесния пролив. Тук имаше малко туристи. Спряха край стълба за знамето, където някога бяха стояли оръдията и където Шекспир бе организирал срещата между Хамлет и призрака на баща му. Малоун хвърли глока в къдрещата се вода. Зад двореца се чу виенето на сирени.

Бавно стигнаха главния вход. Като видя сините лампи и прииждащите полицаи, които тичаха към замъка, Малоун реши да не бързат да излизат. Едва ли някой бе предоставил описание на външността им, а се съмняваше, че убиецът бе останал, за да ги опише. Идеята едва ли е била да ги арестуват.

Смесиха се с тълпата. И тогава Котън Малоун видя убиеца. На петдесет метра пред тях, запътил се право към изхода с бавна крачка, за да не привлича внимание. Пам също го забеляза.

— Ето този беше.

— Знам.

Той забърза напред.

— Недей — извика тя.

— Не можеш да ме спреш.