Стив Бери
Александрийската връзка (34)

33

Четвъртък 6 октомври, Лондон, 3:15 ч.

Сейбър се взираше в екрана на лаптопа. Вече три часа преглеждаше записаното от компютъра на Джордж Хаддад. И беше смаян.

Информацията определено бе същата, която би могъл да измъкне и от самия палестинец, и то без да се налага да принуждава арабина да проговори. Хаддад явно бе посветил много години на изучаването на Александрийската библиотека наред с митичните Пазители и бе събрал внушително количество данни. Цяла поредица файлове бяха свързани с английски граф на име Томас Бейнбридж, за когото бе чувал от Алфред Херман. Според Хаддад към края на XVIII век Бейнбридж посетил Александрийската библиотека, след това написал книга за преживяванията си, която според бележките съдържала указания за точното й местоположение.

Възможно ли бе Хаддад да е открил екземпляр от тази книга?

И него ли бе взел от дома му Малоун?

Споменаваше се и потомственото имение на Бейнбридж на север от Лондон. Хаддад явно бе ходил там нееднократно и вярваше, че в него се намират допълнителни насоки, особено в мраморната беседка и във „Видението на свети Йероним“. Но бележки, обясняващи значението на тези два елемента, липсваха.

После идваше Пътят на героя.

Преди час бе открил писмено описание на случилото се в къщата на Хаддад на Западния бряг преди цели пет години. Прочел бе бележките с интерес и в момента възстановяваше събитията в главата си. Въодушевлението му растеше.

— Твърдите, не библиотеката все още съществува? — попита Хаддад.

— Векове наред я охраняваме. Спасихме всичко, което щеше да се загуби поради невежество и алчност — отговори Пазителят.

Хаддад посочи плика, който гостът му бе подал.

— А Пътят на героя ще ми посочи ли мястото?

Мъжът кимна.

— За онези, които разбират, Пътят ще бъде очевиден.

— Ами ако не разбирам?

— Тогава няма да се видим повече.

Хаддад се замисли за възможностите и каза:

— Опасявам се, че е по-добре онова, което искам да науча, да остане скрито.

— Защо смятате така? Не бива да се страхуваме от знанието. Запознат съм с работата ви. Аз също изучавам Стария завет. Затова и ме избраха за ваш Пазител. — Лицето на по-младия мъж се оживи. — Разполагаме с източници, каквито не можете да си представите. Оригинални текстове. Кореспонденция. Анализи. От някогашни времена, от хора, които са знаели много повече от вас или мен. Познанията ми по староеврейски не могат да съперничат на вашите. Разбирате ли, за един Пазител съществуват различни нива на реализация и единственият начин да се изкача нагоре е чрез усъвършенстване. И аз като вас съм обсебен от християнската интерпретация на Стария завет. Искам да науча повече и вие можете да ми бъдете учител.

— И това ще ви помогне да вървите нагоре?

— Доказването на теорията ви ще бъде огромно постижение и за двама ни.

И той отвори плика.

Сейбър плъзна поглед върху съдържанието на плика. Хаддад явно бе сканирал документа. Думите бяха изписани с насечен мъжки почерк, изцяло на латински. За щастие, Хаддад бе превел текста. Сейбър зачете описанието, предполагаемия път към Александрийската библиотека.

Колко странни са ръкописите, велики изследователю на неизвестното. Явяват се поотделно, но за онези, които знаят, че багрите на дъгата образуват един-единствен бял лъч светлина, представляват едно цяло. Но как да открием този единствен лъч? Това е загадка, но посети параклиса край река Техо във Витлеем, посветен на нашия светец покровител. Започни пътешествието си в сенките и го завърши на дневна светлина, където залязващата звезда се натъква на роза, пронизва дървения кръст и превръща среброто в злато. Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш другото място. И тогава, като пастирите на художника Пусен, изправен пред загадката, ще бъдеш озарен от светлината на вдъхновението. Събери отново четиринайсетте камъка, след това използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя. По пладне ще усетиш присъствието на алената светлина, ще видиш безкрайните извивки на червената от гняв змия. Но се пази от буквите. Опасността ще преследва онзи, който пристигне твърде бързо. Ако следваш верните стъпки, пътят ти ще бъде безопасен.

Сейбър поклати глава. Гатанки. Не си падаше по тях. А и нямаше време да се опитва да ги разгадае. Бе прегледал всеки файл на компютъра, но Хаддад така и не бе разшифровал посланието. И това сериозно го затрудняваше.

Не беше нито историк, нито лингвист, нито учен. Алфред Херман уж бе експерт, но Сейбър се питаше какво ли всъщност знаеше австриецът. И двамата бяха опортюнисти, опитващи се да извлекат максимална изгода от една уникална ситуация. По различни причини.

Херман се опитваше да изкове своето наследство, да сложи своя печат върху Ордена на Златното руно. Може би дори да улесни идването на Маргарете на власт. А тя определено се нуждаеше от помощ. Той знаеше, че тя щеше да го отстрани в мига, в който Херман си отиде. Но ако можеше да й попречи, да бъде крачка пред нея, извън обсега на хватката й, вероятно щеше да успее. Искаше първокласен билет право до върха. Място на масата. Властта да си осигури пълноправно членство в Ордена на Златното руно. Ако изгубената Александрийска библиотека съдържаше това, което Алфред Херман бе загатнал, притежанието й бе по-ценно от всякакво семейно богатство.

Мобилният му телефон иззвъня.

Дисплеят сочеше, че се обажда сътрудничката му. Крайно време. Вдигна телефона.

— Малоун тръгна — каза тя. — И то толкова рано. Какво искаш да правя?

— Накъде е тръгнал?

— Качи се на метрото на Виктория Стейшън и после хвана влак на север.

— Оксфордшър по този маршрут ли се пада?

— Точно по средата му.

Изглежда, и Малоун бе любопитен.

— Осигури ли ми допълнителни хора, както те помолих?

— Вече са тук.

— Чакай ме на Виктория Стейшън. Тръгвам веднага.

Сейбър затвори телефона.

Време бе да пристъпи към следващия етап.

 

 

Стефани лисна чаша вода в лицето на Брент Грийн. Успели бяха да завлекат отпуснатото му тяло в кухнята и да го завържат към един кухненски стол с широкото тиксо, което Касиопея откри в едно чекмедже. Министърът на правосъдието постепенно дойде на себе си и замига заради водата в очите си.

— Добре ли спа? — попита го Стефани.

Грийн все още не бе на себе си, така че тя му помогна с втора чаша вода.

— Достатъчно — простена Грийн с широко отворени очи. — Предполагам, имаш разумна причина, за да ти хрумне да нарушиш толкова много федерални закони. — Думите бяха изречени бавно и тежко, с тона на погребален агент. Типично за Грийн. Никога не го бе чувала да говори бързо или да повишава тон.

— Ти ще ми кажеш, Брент. За кого работиш?

Брент погледна към тиксото около китките и глезените си.

— А аз си мислех, че взаимоотношенията ни стават по-сърдечни.

— Така беше, преди да ме предадеш.

— Стефани, от години ми говорят, че си необуздана, но винаги съм уважавал тъкмо тези качества у теб. Сега обаче започвам да разбирам и другата гледна точка.

Стефани се приближи към него.

— А аз не ти вярвах, но ти се изправи срещу Дейли и си помислих, че може би греша.

— Имаш ли представа какво ще се случи, ако екипът, отговорен за моята сигурност, реши да провери как съм? Което, между другото, правят всяка вечер.

— Едва ли. Още преди месеци се отказа от тях под претекст, че не било необходимо, освен ако не се покачи нивото на опасност, а в момента не е така.

— А откъде си толкова сигурна, че не съм натиснал паникбутона, преди да падна на терасата?

Стефани извади предавателя от джоба си.

— И аз натиснах своя бутон в парка, Брент, и знаеш ли какво се случи? Нищо, по дяволите.

— Тук може да е по-различно.

Знаеше, че Грийн като всички високопоставени членове на правителството носи паникбутон. Той незабавно предаваше за опасност на намиращия се наблизо агент от охраната или на командния център на тайните служби. Освен това можеше да се използва като средство за проследяване.

— Гледах те в ръцете — каза тя. — И двете бяха празни. Прекалено зает бе да се чудиш какво точно те ужили.

Чертите на Грийн се изостриха и той погледна гневно към Касиопея.

— Вие ли стреляхте в мен?

Тя му се поклони тържествено.

— На вашите услуги.

— Какъв е химикалът?

— Бързодействащо вещество, което открих в Мароко. Ефективно, безболезнено, с краткотрайно действие.

— Изпитах и трите му характеристики. — Грийн се обърна към Стефани. — Това явно е Касиопея Вит. Познавала се е със съпруга ти Ларс, преди да се самоубие.

— Откъде, за бога, знаеш това? — Тя не бе споменавала за случилото се на никого от тази страна на Атлантика. Единствено Касиопея, Хенрик Торвалдсен и Малоун бяха в течение.

— Питай ме каквото си дошла да ме питаш — тихо, но решително каза Грийн.

— Защо си наредил на агентите ми да се оттеглят? Остави ме беззащитна пред израелците. Признай, че си го направил ти.

— Аз го направих.

Признанието я изненада. Беше свикнала на лъжи.

— Макар и да знаеше, че саудитците ще се опитат да ме убият?

— Бях наясно, да.

Силният гняв я задуши и тя едва преодоля желанието си да го удари. Процеди само:

— Чакам.

— Мис Вит — завъртя глава Грийн, — свободна ли сте да наглеждате тази дама, докато всичко приключи?

— Какво ти пука на теб, по дяволите? — избухна Стефани. — Не си ми наставник.

— Все някой трябва да влезе в тази роля. Не беше особено умно да се свързваш с Хедър Диксън. Въобще не си помислила.

— Излишно е точно ти да ми го казваш.

— Погледни се само. Нападаш шефа на правоохранителните органи в Съединените щати, без да разполагаш с нужната информация. Враговете ти, от друга страна, имат достъп до изобилие от секретни данни, които използват изцяло в своя полза.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? Така и не отговори на въпроса ми.

— Вярно е. Исках само да знаеш защо наредих на охраната ти да се оттегли. Отговорът е съвсем прост. Помолиха ме и аз го направих.

— Кой те е помолил?

Грийн я изгледа, без да мигне.

— Хенрик Торвалдсен.