Стив Бери
Александрийската връзка (20)

19

Лондон, 12:30 ч.

Пам и Малоун се спуснаха по рампата от самолета на Бритиш Еъруейс. Бяха прекарали нощта в Кристиангаде, след което взеха полет от Копенхаген до Англия, удобна спирка за Пам на път за Джорджия, а за Малоун — важна крайна цел. Гари оставиха при Торвалдсен. Синът му го познаваше от двете прекарани в Дания лета. Преди да се ориентира напълно в ситуацията, Малоун смяташе Кристиангаде за най-безопасното място за Гари. Като допълнителна предпазна мярка Торвалдсен бе наел екип от частни охранители в имението. Пам не бе във възторг от това решение и отново се бяха скарали. В крайна сметка тя оцени разумността на този вариант, особено като се имаше предвид случилото се в Атланта. При положение че кризата бе отминала, тя трябваше да се върне на работа. Бе напуснала Атланта набързо, без дори да уведоми фирмата си. Никак не искаше да остави Гари, но накрая прие, че Малоун е в състояние да се погрижи за сина им много по-добре, отколкото тя.

— Дано все още имам работа — вметна тя.

— Предполагам, че парите, които си им донесла, ти гарантират снизхождение. Ще им разкажеш ли какво се е случило?

— Ще се наложи.

— Всичко е наред. Кажи им каквото трябва.

— Защо продължаваш да вършиш това? — попита го тя. — Защо просто не се откажеш?

Забеляза, че след добрия сън голяма част от мрачното й настроение се бе стопило. Многократно се бе извинила за вчерашната си постъпка и той бе махнал с ръка. Всъщност изобщо не желаеше да разговаря с нея и благодарение на късната резервация по време на полета не седяха един до друг. Което бе добре. Все още имаха да си казват много неприятни неща относно Гари, но моментът не беше подходящ.

— Само така можем да сме сигурни, че подобно нещо няма да се повтори — каза той. — Ако не съм единственият, който знае за връзката, вече няма да бъда тяхна цел. А съответно и вие двамата с Гари.

— Какво смяташ да правиш? — попита го Пам.

Той наистина нямаше представа, така че отговорът му бе искрен.

— Ще преценя, когато стигна там.

Проправиха си път през тълпата, устремила се към терминала, мълчанието и равномерните им крачки бяха явно доказателство, че разделени им е по-добре.

Приспаните сетива на Малоун, изострени от дванайсетте години като агент, работещ по секретен проект, отново се бяха пробудили. В самолета един мъж бе привлякъл вниманието му. Седеше три реда пред него в срещуположния край на салона. Качил се бе в Копенхаген. Имаше сухо и слабо тяло, бе мургав, с набола неколкодневна брада. По време на полета нищо не бе предизвикало съмненията му. Но макар мъжът да бе напуснал самолета доста преди тях, се бе озовал зад гърбовете им. И това вече беше проблем.

— Вчера застреля онзи човек, без въобще да се замислиш — продължаваше Пам. — Плашиш ме, Котън.

— Ставаше въпрос за безопасността на Гари.

— Така ли действаше тогава?

— През цялото време.

— Нагледах се на достатъчно смърт в този живот.

Той също.

Продължаваха да вървят мълчаливо. Малоун усети, че бившата му съпруга се кани да му каже нещо важно.

— Вчера не ти споменах — обади се тя — предвид всичко, което се случи, но в живота ми има нов мъж.

Това можеше само да го радва, но се питаше защо тя намира за необходимо да го споделя с него.

— Отдавна не се интересуваме един от друг.

— Знам. Но той донякъде е специален. — Тя вдигна ръка и му показа китката си. — Подари ми този часовник.

Определено се гордееше с подаръка, така че Малоун реши да не й разваля удоволствието.

— „Таг Хойер“. Не е зле.

— И аз така си помислих. Страшно ме изненада.

— Добре ли се държи с теб?

— Приятно ми е с него — кимна тя.

Малоун не знаеше какво да отговори.

— Споменавам го само, защото мисля, че е време да се помирим.

Влязоха в терминала, претъпкан с хора. Време бе да се разделят.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб? — попита го тя. — Самолетът ми за Атланта е чак след седем часа.

Той тъкмо репетираше думите за сбогом, които трябваше да прозвучат небрежно.

— Май не е особено подходящо. По-добре да съм сам. — Не му се искаше да изрече това, което мислеха и двамата. Особено след вчерашния инцидент.

— Разбирам — кимна тя. — Просто си мислех, че ще е приятно да прекараме следобеда заедно.

Това възбуди любопитството му.

— Защо ти е да идваш с мен? Мислех, че искаш да забравиш случилото се.

— За малко да ме убият заради тази твоя връзка, така че съм любопитна. А и какво да правя на летището?

Трябваше да признае, че изглежда чудесно — бе с пет години по-млада от него, но приличаше на момиченце. Изражението й напомняше някогашната Пам, едновременно безпомощна, независима и привлекателна, така че не му се искаше да е хаплив. Осеяното й с лунички лице и сините й очи предизвикаха вълна от спомени, които се бе опитал да изтрие от съзнанието си, особено след като бе научил за Гари.

Двамата с Пам бяха прекарали заедно дълги години. Бяха споделяли живота си. И добър, и лош. Той беше на четирийсет и осем, разведен от повече от година, разделен от почти шест.

Може би бе време да го преодолее. Станалото — станало. Той самият не беше ангел.

Но обявяването на примирието трябваше да почака, така че Малоун само се усмихна.

— Прибирай се в Атланта и се пази, чуваш ли?

Тя се усмихна.

— И аз мога да кажа същото за теб.

— За мен е невъзможно. Но съм сигурен, че новият мъж в живота ти ще се радва да те види вкъщи.

— Все пак трябва да поговорим, Котън. И двамата заобикаляме темата.

— Ще поговорим, когато всичко приключи. Какво ще кажеш за временно примирие дотогава?

Тя искаше същото.

— Добре.

— Ще те държа в течение и не се безпокой за Гари. Хенрик ще се грижи за него. Ще го пазят добре. Имаш телефона, така че можеш да му се обаждаш когато пожелаеш.

Той й помаха весело, а после тръгна към изхода и към такситата. Нямаше багаж. В зависимост от продължителността на престоя си щеше да си купи някои неща, но това щеше да стане по-късно.

Преди да напусне сградата, искаше да провери още нещо.

Тръгна към изхода, приближи се до будката за информация и дръпна една карта на града от стойката. Небрежно се извърна и започна да я изучава, а погледът му се плъзна от листа към потока от хора, който продължаваше да се излива през широкия терминал.

Ако някой действително го преследваше, би трябвало да изчаква тръгването му. Но въпросната личност пое след Пам. А това вече сериозно го притесни.

Малоун хвърли картата на щанда и се отправи към срещуположната страна на терминала. Пам влезе в едно от многобройните кафенета, очевидно решена да прекара времето си на чаша кафе. Мъжът зае позиция в един безмитен магазин, откъдето имаше пряка видимост към кафенето.

Интересно. Изглежда, Малоун не бе най-важната личност за деня. Той също влезе в кафенето.

Пам седеше в едно сепаре и той спря при нея. Изражението й говореше, че определено е изненадана.

— Какво правиш тук?

— Размислих. Защо не дойдеш с мен?

— Ще ми е много приятно.

— При едно условие.

— Знам. Да си държа устата затворена.

 

 

Стефани остави думите на Торвалдсен да проникнат в съзнанието й, след което попита:

— Ти си член на Ордена на Златното руно, така ли?

— От трийсет години. Винаги съм го приемал единствено като средство за общуване между хора с пари и власт. Това и правим през повечето време…

— Когато не подкупвате политици и не си купувате договори.

— Хайде, Стефани. Знаеш какви са правилата в живота. Не ги измислям аз. Просто се ръководя от по-важните.

— Разкажи ми какво знаеш, Хенрик. И без глупости, моля те.

— Детективите ми тръгнаха по следите на двамата убити. Единият си има приятелка в Амстердам. Разказала им, че приятелят й често работел за някакъв чужденец. Веднъж успяла да го зърне и по описанието й ми се стори, че и аз съм го виждал.

Тя изчака.

— Интересното е, че от години насам, по време на различните сбирки на Ордена, често чувам за изгубената Александрийска библиотека. Заемащият в момента Синия стол Алфред Херман е обсебен от тази тема.

— Знаеш ли защо?

— Смята, че можем да научим много от древните.

Това й се струваше малко вероятно, но бе любопитна да разбере повече.

— Каква е връзката между двамата убити и Ордена?

— Мъжът, когото описала приятелката на убития, е присъствал на събирания на Ордена. Не като член. Като служител. Не бе успяла да чуе името му, но приятелят й веднъж споменал псевдоним, който съм чувал и преди. Die Klauen der Adler.

Тя мълчаливо си преведе думите. Ноктите на орела.

— Ще ми обясниш ли?

— Какво ще кажеш да изчакаш, докато съм съвсем сигурен?

През юни, когато за пръв път се бе срещнала с Торвалдсен, той не бе демонстрирал особена общителност, което допълнително бе разпалило и без това съществуващото напрежение помежду им. Но оттогава Стефани се бе научила да не го подценява.

— Добре. Спомена, че основният интерес на Ордена е Близкият изток. Какво имаш предвид?

— Оценявам, че не ме притискаш.

— Все някога трябва да започнем да си сътрудничим. Така или иначе, нямаше да ми кажеш.

Торвалдсен се подсмихна.

— Доста си приличаме.

— Това вече ме плаши.

— Не е толкова лошо. Но в отговор на въпроса ти за Близкия изток, за съжаление арабският свят уважава единствено силата. Тези хора знаят как да се пазарят, а имат и с какво, особено петрола.

По този въпрос не можеше да спори.

— Кой е враг номер едно за арабите? — продължи Торвалдсен. — Америка? Не. Израел. Той е трънът в петата им. Точно там се е забил. Насред собствения им свят. Еврейска държава. Отцепена през 1948 година, когато близо милион араби били насилствено изселени. Вярно е, че и евреите са страдали. Но светът подари на евреите земя, която палестинци, египтяни, йорданци, ливанци и сирийци от столетия са наричали своя. Накба, катастрофа, така наричат те станалото.

— И веднага избухна войната — вметна Стефани. — Първата от много.

— Всяка една е спечелена от Израел. През последните шейсет години израелците са се вкопчили здраво в своята земя и всичко това, защото Бог е казал на Авраам, че така трябва да бъде.

Стефани си спомни цитираното от Брент Грийн. И Господ рече на Аврама: дигни сега очи и от мястото, дето си сега, погледни към север и юг, към изток и запад; защото цялата земя, която виждаш, на тебе ще я дам и на потомството ти довека.

— Божиите думи към Авраам са едничката причина, поради която Палестина бе дадена на евреите — завърши Хенрик. — Това уж е родината на техните предци, обещана им лично от Господ. Кой би могъл да го оспори?

— Поне един палестински учен, когото познавам.

— Котън ми разказа за Джордж Хаддад и библиотеката.

— Не е трябвало да го прави.

— Мисля, че в момента никак не му пука за правилата, а и ти не си сред любимите му хора точно сега.

Бе си го заслужила.

— Източниците ми във Вашингтон твърдят, че от Белия дом искат да издирят Хаддад. Но предполагам, че ти си в течение.

Тя не отговори.

— Не съм и очаквал нито да потвърдиш, нито да оспориш. Тук става нещо, Стефани. Нещо изключително важно. Хората с власт обикновено не си губят времето за глупости.

Тя бе съгласна.

— Можеш да взривяваш хора колкото си искаш. Да ги тероризираш ежедневно. Нищо няма да постигнеш. Но когато притежаваш това, което врагът ти желае страстно или пък не иска друг да го притежава, тогава вече имаш истинска власт. Познавам Ордена на Златното руно. Средство за упражняване на влияние — ето какво искат Алфред Херман и Орденът.

— И за какво ще го използват?

— Ако се окаже, че това средство нанася удар в сърцето на Израел, което е възможно, арабският свят би наддавал, за да се сдобие с него. А всеки от Ордена има интерес от приятелските отношения с арабите. Дори само цената на петрола е достатъчна да привлече вниманието им, а новите пазари за стоките и услугите им — ето една още по-щедра награда. Кой знае? Информацията може да постави под въпрос самата еврейска държава, което би успокоило множество открити рани. Дългогодишната поддръжка на Израел излиза скъпо на Америка. Колко пъти се е налагало? Някоя арабска държава заявява, че Израел трябва да бъде унищожен. Обединените нации се намесват. Съединените щати осъждат изказването. Всички са разгневени. Вадят се шпагите. А после трябва да се извадят концесиите и доларите, за да се умирят духовете. Представи си, ако вече няма нужда от подобни действия, колко по-сговорчив щеше да бъде целият свят, включително и Америка.

Възможно бе Лари Дейли да се стреми именно към подобен резултат от дейността на президента. Но все пак не можеше да не попита:

— Каква информация би могла да бъде толкова съдбоносна?

— Не знам. Но преди няколко месеца двамата с теб прочетохме един документ, който променя нещата из основи. Възможно е тук да става въпрос за нещо със сходна сила.

Прав беше, но реалността бе друга.

— Котън се нуждае от тази информация.

— Ще си я получи, но първо трябва да научим цялата история.

— И как смяташ да го постигнеш?

— Зимното събрание на Ордена е този уикенд. Нямах намерение да присъствам, но размислих.