Стив Бери
Александрийската връзка (49)

48

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани замръзна. Хедър Диксън бе въоръжена и опасна. Касиопея оглеждаше спалнята, очевидно търсейки нещо, което да й послужи като оръжие.

— Какво има? — Стефани чу Дейли да пита Диксън.

— Алармата ти е изключена. Значи вътре има някой.

— Това не е ли доста смело предположение?

— Включи ли алармата, преди да излезеш?

Настъпи кратка тишина. Стефани знаеше, че са хванати в капан.

— Не знам — каза накрая Дейли. — Може и да съм забравил. Няма да е за първи път.

— Защо просто да не хвърля едно око, за да сме сигурни?

— Защото нямаме време да си играеш на войници, а с този пистолет започваш да ме възбуждаш. Страшно си секси.

— Голям ласкател си днес. Далеч ще стигнеш.

Нова тишина, после неубедителен протест, придружен от въздишка.

— Леко с главата ми. Цицината боли.

— Добре ли си? — попита Дейли.

Чу се разкопчаване на цип.

— Я хвърли тоя пистолет — каза Дейли.

Нагоре по стълбите изтрополиха стъпки. Стефани се обърна към Касиопея и прошепна:

— Не мога да повярвам.

— Така поне знаем къде са.

Което бе вярно, но не бе особено успокоително.

— Трябва да проверя какво става.

Касиопея я хвана за ръката.

— Остави ги.

За разлика от последните дванайсет часа, през които бе вземала, меко казано, странни решения, сега вече разсъждаваше трезво. Беше й съвсем ясно какво трябва да направи.

Излезе от спалнята и се вмъкна в кабинета. Стълбите нагоре бяха точно до него, а входната врата й се падаше вдясно. Чу приглушени гласове, смях и проскърцването на дървения под.

— Какво, за бога, става там? — зачуди се Стефани на глас.

— Разследването ти не стигна ли дотук?

Тя поклати глава.

— Нямаше и намек дори. Явно е нещо ново.

Касиопея изчезна в коридора. Тя се повъртя за миг и забеляза револвера на Хедър Диксън върху един от столовете.

Грабна го и излезе от кабинета.

 

 

Малоун се взря в розетката горе и прогледна часовника си: 4:40 следобед. По това време на годината слънцето щеше да залезе през следващите деветдесет минути.

— Сградата е ориентирана по оста изток-запад — каза той на Пам. — Онзи прозорец улавя залязващото слънце. Трябва да се качим горе.

Той забеляза врата, над която тънка стрелка упътваше посетителите към горния хор. Последва я и стигна до широко каменно стълбище със сводест таван, който му придаваше вид на тунел. Тръгна след група туристи нагоре.

Две редици дървени пейки с високи облегалки, украсени с гирлянди и арабески, бяха обърнати една към друга. Над тях висяха барокови изображения на различни апостоли. Пътеката между тях водеше до западната стена на църквата и към прозореца с форма на роза десет метра над тях.

Той вдигна очи.

Прашинки танцуваха в широките ленти ярка слънчева светлина. Малоун се обърна и погледна кръста в отсрещния край. Двамата с Пам се приближиха до перилата и той се възхити на драматичния реализъм на гравираното в дървото изображение на Христос. В основата на кръста една табелка уведомяваше на два езика:

CRISTO NA CRUZ

ХРИСТОС НА КРЪСТА, ОК. 1550 Г.

ESCULTURA EM MADEIRA POLICROMA

ЦВЕТНА СКУЛПТУРА ОТ ДЪРВО

— Където залязващата звезда попада на роза, пронизва дървения кръст — каза Пам. — Ето това е.

Така беше. Но той мислеше върху следващите думи.

И превръща среброто в злато.

Погледна отново към пламналата роза на прозореца и проследи прашните лъчи, които минаваха покрай кръста и навлизаха в нефа. Светлината издълбаваше канал в шахматния под на централната пътека, разделяща пейките. Хората се разхождаха точно там и въобще не забелязваха. Лъчът продължаваше пътя си на изток до външния олтар и хвърляше бледа линия върху червения килим.

Малоун видя, че Макколъм върви по централната пътека към предната част на църквата.

— Ще се чуди къде сме — каза Пам.

— Няма къде да отиде. Май ни търси.

Макколъм спря до последната от шестте колони и се огледа, след това се обърна и ги забеляза. Малоун вдигна длан и му направи знак да изчака там, после изправи показалец в знак, че ще слязат след минута.

Не бе излъгал Макколъм. Доста го биваше в решаването на ребуси. Този първоначално изглеждаше сложен, но сега, докато се взираше в изобилието от гравюри, ребра и сводове, хармония от линии и преплитащи се камъни, които времето, природата и хорската небрежност не бяха успели да променят, той видя отговора. Погледът му проследи лъчите на залязващото слънце, които пресичаха източния край на църквата, разсичаха на две вътрешния олтар и стигаха до сакрариума, който проблясваше като чисто злато.

Преди малко, докато разглеждаше олтара долу, не бе забелязал явлението. Или може би лъчите на залязващото слънце не бяха падали под правилния ъгъл. Но сега трансформацията бе съвсем ясна.

Среброто в злато.

Той видя, че и Пам го бе забелязала.

— Невероятно — промърмори тя — какво прави светлината.

Прозорецът розетка очевидно бе разположен умишлено така, че лъчите на залязващото слънце да огряват сакрариума поне няколко минути. Явно сребърният съд е бил поставен на мястото си с изключителна прецизност, а една от шестте картини, които го заобикаляха, е била преместена, нарушавайки симетрията, така жадувана от средновековните строители.

Той се замисли за последната фраза от текста.

Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш друго място.

После се отправи към стълбите. Приближи се до кадифените въжета, които все още препречваха достъпа до източната част на църквата. Забеляза шарките от черен, бял и червен мрамор, които създаваха усещане за аристократичност, тъй като тази част служеше за мавзолей на кралското семейство. Съдът за светена вода бе на десет метра от него. Подробното му разглеждане явно не се включваше в програмата за посетители. Свещеникът при външния олтар обяви по уредбата, че църквата и манастирът се затварят след пет минути. Повечето туристически групи вече си тръгваха.

Малоун още преди бе забелязал, че върху вратичката на сакрариума бе гравирано някакво изображение, зад което вероятно някога бяха съхранявали светото причастие. Макар църквата да бе част от световното историческо наследство и да представляваше по-скоро туристическа забележителност, отколкото обреден храм, нефът вероятно се използваше при специални церемонии. Както например в „Свети Павел“ и Уестминстърското абатство. Което може би обясняваше защо посетителите бяха държани на разстояние от най-важната част.

Макколъм се приближи до него.

— Взех билети.

Малоун посочи сакрариума.

— Трябва да го разгледам отблизо, но без свидетели.

— Май няма да е лесно. Предполагам, че ще ни изгонят всички след няколко минути.

— Не ми правиш впечатление на човек, който сляпо спазва правилата.

— Нито пък ти.

Малоун се сети за Авиньон и какво бяха правили там със Стефани в една дъждовна юнска вечер.

— Тогава дай да намерим къде да се скрием, докато всички си тръгнат.

 

 

Стефани дотича обратно в кабинета. Трябваше да открие скривалището на Дейли, преди нещата горе да стигнат докрай. Надяваше се, че нито Диксън, нито Дейли бързат, макар Дейли да говореше доста припряно. Касиопея вече тършуваше безшумно.

— Според доклада никога не изнасял флашпаметите от кабинета. Използвал ги с лаптопа си, но никога не ги вземал със себе си. Всеки път й казвал да се качва в спалнята и че той ще дойде след малко — изрече тя по-скоро с устни, отколкото на глас.

— Сериозно рискуваме, като се бавим така.

Стефани спря за миг и се ослуша.

— Май все още са заети.

Касиопея отвори внимателно чекмеджетата на бюрото, опипвайки за тайни отделения. Но Стефани се съмняваше, че ще открият нещо там. Беше твърде лесно. Погледът й отново обходи рафтовете с книги и очите й се спряха на един от политическите трактати, тъничко кафеникаво томче със син надпис.

„Твърда игра“, от Крис Матюс.

Спомни си историята, която Дейли бе разказал на Грийн, когато се хвалеше с новия си пост в проект „Магелан“. Какво бе казал? Властта е това, което държиш в ръцете си. Тя се пресегна и измъкна книгата, отвори я и откри, че последната една трета от страниците бяха залепени заедно и в средата им бе издълбана празнина дълбока около 7–8 милиметра. Вътре имаше пет флашпамети, всяка обозначена с римска цифра.

— Как се сети? — прошепна Касиопея.

— Направо се плаша, че се сетих. Явно започвам да разсъждавам като този идиот.

Касиопея тръгна към задната част на къщата, но Стефани я хвана за ръката и посочи към предишния вход. В отговор получи недоумяващ поглед — изражение, което сякаш говореше: Защо да си просим неприятности? Влязоха в кабинета, после във фоайето. Панелът на алармата до входната врата сочеше, че системата все още е изключена. Тя хвана пистолета на Диксън.

— Лари — провикна се тя.

Тишина.

— Лари. Може ли за момент?

На горния етаж затрополиха стъпки и Дейли се появи на вратата на спалнята, само по панталони, гол до кръста.

— Страхотна прическа, Стефани. Сменяш имиджа, така ли? А и дрехите. Хващат окото.

— Специално заради теб.

— Какво правиш тук?

Тя размаха книгата.

— Дойдох за плячката ти.

Момчешкото лице на Дейли се изкриви от паника.

— Точно така. Време е и ти да се поизпотиш. А, Хедър? — Гласът й се извиси. — Разочарована съм от избора ти на любовник.

Диксън излезе чисто гола от спалнята, без следа от свян.

— Мъртва си.

Стефани сви рамене.

— Ще видим. В момента разполагам с твоя пистолет. — И тя размаха оръжието.

— Какво смяташ да правиш? — попита Дейли.

— Още не съм решила. — И все пак й се искаше да разбере. — Отдавна ли сте близки?

— Не е твоя работа — отвърна Диксън.

— Просто съм любопитна. Прекъснах ви, за да ви информирам, че в играта вече е заложена не само моята кожа.

— Явно знаеш доста — промърмори Дейли. — Коя е приятелката ти?

— Касиопея Вит — отговори Диксън.

— Поласкана съм, че си чувала за мен.

— На теб дължа онази стреличка във врата.

— Няма нужда да ми благодариш.

— Я се връщайте в леглото вие двамата — засмя се Стефани.

— Не съм толкова убедена. — Диксън тръгна към стълбите, но Стефани вдигна оръжието.

— Не ме предизвиквай, Хедър. От скоро съм безработна, а и има заповед за арестуването ми.

Израелката спря, вероятно усещайки, че моментът не е подходящ за предизвикателства.

— В спалнята — повтори Стефани.

Диксън се поколеба.

— Веднага.

Диксън отстъпи назад. Стефани събра дрехите й, включително обувките.

— Не би рискувал да се изложиш публично, като хукнеш след нас — каза тя на Дейли. — Но тя не би се спряла. Това поне ще я забави малко.

Двете с Касиопея си тръгнаха.