Стив Бери
Александрийската връзка (27)

26

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани се зарадва на Касиопея Вит. Последната й среща със загадъчната мавританка бе във френските Пиренеи, когато се бяха оплели в съвсем друга дилема.

— Сложи я на пейката и да се махаме — каза Вит.

Стефани се изправи и остави главата на Хедър Диксън да удари дъските.

— Така остават грозни синини — вметна Вит.

— Хич не ми пука. Поръчала е да ме убият. Няма ли да ми кажеш какво правиш тук?

— Хенрик реши, че може да имаш нужда от подкрепа. От контактите си във Вашингтон бе получил доста обезпокояващи сведения. Бях наблизо, в Ню Йорк, и той ме помоли да те наглеждам.

— Как ме откри?

— Не беше трудно.

За пръв път Стефани усети, че потайността на Торвалдсен може да бъде доста полезно нещо.

— Напомни ми да му изпратя коледна картичка.

Касиопея се усмихна.

— Сигурно ще му хареса.

Стефани посочи Диксън.

— Страшно съм разочарована. Мислех, че ми е приятелка.

— Такива не се срещат много в твоята професия.

— Котън сериозно е загазил.

— И Хенрик така смята. Надяваше се ти да му помогнеш.

— В момента като че ли и аз самата съм мишена — каза Стефани.

— Което ни напомня за другия ни проблем.

Никак не прозвуча добре.

— Мисис Диксън не е дошла сама. — Касиопея посочи към паметника. — Зад онова хълмче има кола. Вътре има двама мъже, които нямат вид на евреи.

— Саудитци.

— Това вече е постижение. Как си успяла да ядосаш всички?

Двамата мъже тъкмо изкачваха хълма и се насочваха към тях.

— Няма време за обяснения — каза Стефани. — Ще тръгваме ли?

Забързаха в противоположната посока, с трийсетина метра преднина пред преследвачите, което всъщност нямаше никакво значение, ако те решаха да стрелят.

— Предполагам, имаш резервен план? — попита тя Касиопея.

— Не съвсем. Но мога да импровизирам.

 

 

Малоун забрави за Адам и бързо запълзя от скривалището си зад паркираната кола до ранената Пам. Уличният прах полепна по дрехите му. Обърна се за миг и зърна израелеца да се отдалечава тичешком.

— Добре ли си? — попита Малоун.

Лицето й се сгърчи от болка, а дясната й ръка се вкопчи в раненото ляво рамо.

— Боли — прошепна тя задавено.

— Дай да видя.

Тя поклати глава.

— Като държа така… е по-добре.

Той се протегна и започна да разхлабва пръстите й. Очите й се разшириха от болка и гняв.

— Недей.

— Трябва да погледна.

Нямаше нужда да изрича онова, което и двамата си мислеха: Защо не бе останала горе?

Тя се предаде, дръпна окървавените си пръсти и той погледна рамото й. Видяното потвърди предположенията му. Куршумът само я бе одраскал. Раната бе повърхностна. Ако беше по-сериозно, щеше вече да си е проличало. Простреляните изпадат в шок. Телата им просто отказват да им се подчиняват.

— Само те е драснал — каза той.

Ръката й отново опипа раната.

— Благодаря за диагнозата.

— Все пак ми се е случвало да ме раняват.

Думите проникнаха в съзнанието й и погледът й омекна.

— Трябва да тръгваме — каза той.

Лицето й се сгърчи от болка.

— Та аз кървя.

— Нямаме избор. — Той й помогна да се изправи.

— По дяволите, Котън.

— Знам, че боли. Но ако беше останала горе както…

В далечината се чуха сирени.

— Трябва да тръгваме. Но първо има нещо друго.

Тя като че ли си възвърна самообладанието, твърдо решена да запази спокойствие, така че той я заведе обратно в сградата.

— Продължавай да стискаш рамото — посъветва я, докато изкачваха стълбите към апартамента на Хаддад. — Кървенето трябва да спре. Раната е повърхностна.

Сирените приближаваха.

— Какво правим? — попита тя, когато стигнаха площадката на третия етаж.

Малоун си припомни какво бе казал Хаддад точно преди стрелбата. От теб научих много. Помня всички уроци и допреди няколко дни строго се придържах към тях. Дори и съвета как да опазиш онова, което действително си струва. Когато в началото бе скрил Хаддад, бе научил палестинеца винаги да държи най-важните си вещи готови, за да може при нужда незабавно да тръгне. Сега щеше да разбере дали Хаддад се бе вслушал в думите му.

Влязоха в апартамента.

— Иди в кухнята и намери някаква кърпа — нареди той, — докато аз се погрижа за някои неща.

Разполагаха с две, може би три минути.

Малоун хукна към спалнята. Тясното пространство не бе много по-голямо от собствения му апартамент в Копенхаген. Купчини отдавна изоставени книги и вестници лежаха по пода, леглото не бе оправено, нощните шкафчета и раклата приличаха на сергии от пазар за употребявани вещи. Забеляза по стените още карти. Израел и в миналото, и в настоящето. Нямаше време да ги разглежда. Коленичи до леглото, надявайки се инстинктът му да се окаже верен.

Хаддад се бе обадил на някого в Близкия изток, знаейки, че ще предизвика конфронтация. Когато неизбежно се бе стигнало до конфликт, той не се бе уплашил от битката, напротив, пръв бе нападнал, разбирайки, че ще загуби. Но какво бе казал? Знаех, че ще дойдеш. Каква нелепост. Напълно излишно бе да жертва себе си. Явно от доста време му тежеше чувството на вина заради убийството на онзи човек преди толкова десетилетия.

Дължа го на Пазителя, когото застрелях. Дългът ми е платен.

Това Малоун можеше да го разбере.

Заопипва под леглото и докосна нещо. Дръпна и измъкна кожена чанта и бързо разкопча катарамите. Вътре имаше книга, три тетрадки и четири сгънати карти. Надяваше се, че от цялата пръсната из апартамента информация тук е най-важната.

Вече наистина трябваше да тръгват. Тичешком се върна в кабинета.

Пам се появи от кухнята, притиснала кърпа към рамото си.

— Котън? — изви въпросително глас тя.

— Не сега.

Той сграбчи чантата и я избута през вратата, но не преди да грабне някакъв шал от облегалката на един от столовете.

Пъргаво заслизаха по стълбите.

— Как е кървенето? — попита той, когато излязоха на тротоара.

— Ще оживея. Котън?

Сирените бяха на не повече от пресечка зад тях. Той уви раменете й с шала, за да прикрие раната. Закрачиха с възможно най-небрежен вид.

— Не махай кърпата от рамото — каза Малоун.

След трийсетина метра стигнаха някакъв булевард и се гмурнаха в морето от непознати лица, устоявайки с мъка на изкушението да ускорят крачка.

Малоун хвърли поглед назад. В дъното на уличката се появиха мигащи светлини, които спряха пред къщата на Хаддад.

— Котън?

— Да, знам. Давай да се махаме.

Знаеше какво иска да му каже. И той го бе забелязал, когато се върнаха в апартамента. По стените нямаше кръв. Нито по пода. Липсваше и задушаващата миризма на смърт.

Телата на Ева и Джордж Хаддад бяха изчезнали.