Стив Бери
Александрийската връзка (75)

74

Виена

Херман бързо научи, че Торвалдсен е отишъл в оранжерията с пеперудите. Началникът на охраната му, едър мъж с маслинена кожа и пламенен темперамент, го последва, когато се запъти натам. Не искаше да привлича внимание, затова крачеше спокойно, усмихваше се и от време на време поздравяваше членовете на Ордена, които се разхождаха из розовата градина до къщата.

Доволен бе, че Торвалдсен се бе спрял точно на това място. Сградата беше достатъчно отдалечена и той можеше да се справи необезпокояван с проблема.

И точно това възнамеряваше да направи.

 

 

Торвалдсен видя през стъклените стени и цветята в оранжерията, че домакинът му идва. Забеляза отсечената му походка и решително изправеното тяло. Разпозна и началника на охраната му.

— Гари, мистър Херман идва насам. Искам да отидеш в другия край на оранжерията и да се скриеш между растенията. Той сигурно е в лошо настроение и ще трябва да се оправя с него. Не искам да се намесваш, докато не те повикам. Ще направиш ли това за мен?

Момчето кимна.

— Тогава скрий се и стой тихо.

Момчето се затича по пътечката, която лъкатушеше между растенията, и изчезна сред зеленината.

 

 

Херман спря отпред.

— Чакай тук — каза той на началника на охраната си. — И не искам никой да ме безпокои.

Отвори със замах дървената врата и мина през кожената завеса. Из топлия въздух прехвърчаха пеперуди. Музиката още не бе пусната. Торвалдсен седеше на един от столовете, на които бяха седели двамата със Сейбър преди няколко дни. Херман веднага забеляза писмата и извади пистолета от джоба си.

— Взел си нещо мое — каза той твърдо.

— Така е. А ти очевидно си го искаш обратно.

— Вече не ми е забавно, Хенрик.

— Държа дъщеря ти.

— Реших, че мога да живея без нея.

— Сигурен съм. Чудя се само дали тя го съзнава.

— Аз поне все още имам наследник.

Думите пронизаха Торвалдсен като с нож.

— По-добре ли се чувстваш, като казваш това?

— Много по-добре. Но както ти уместно отбеляза, по всяка вероятност Маргарете ще съсипе семейството, когато мен вече ме няма.

— Може би се е метнала на майка си. Доколкото си спомням, тя също беше емоционална жена.

— В много отношения. Но аз няма да позволя на Маргарете да застане на пътя на успеха ни. Ако възнамеряваш да й навредиш, направи го. Аз искам това, което ми принадлежи.

Торвалдсен посочи писмата.

— Предполагам, че си ги чел?

— Много пъти.

— Винаги си бил категоричен, що се отнася до Библията. Критиките ти са били целенасочени и, трябва да призная, добре обосновани. — Торвалдсен замълча. — Мисля си… В света има два милиарда християни, малко над милиард мюсюлмани и около петнайсет милиона евреи. А тези текстове ще предизвикат гнева на всички.

— Това е недостатъкът на религията. Истината не предизвиква уважение. Никой не се интересува кое действително е истина, а само кое може да мине за истина.

Торвалдсен сви рамене.

— Християните ще трябва да приемат факта, че Библията им — както Новият, така и Старият завет — е изфабрикувана. Евреите ще разберат, че Старият завет е летопис на техните предци на място, напълно различно от Палестина. А мюсюлманите ще узнаят, че свещената им земя, най-святото им място, първоначално е било родина на евреите.

— Нямам време за всичко това, Хенрик. Дай ми писмата, и шефът на охраната ми ще те изпрати до входа.

— И как ще обясниш отсъствието ми пред членовете?

— Извикали са те от Дания. Неотложен бизнес. — Той се огледа. — Къде е синът на Малоун?

Торвалдсен сви рамене:

— Намерил си е някакво занимание из имението. Казах му да не се замесва в неприятности.

— Ти самият трябваше да последваш този съвет. Знам за връзките ти с Израел и предполагам, че вече си ги информирал относно плановете ни. Но те със сигурност са ти казали, че знаят, че и ние като тях търсим Александрийската библиотека. Опитаха се да ни спрат, но досега безуспешно. А вече е твърде късно.

— Имаш голямо доверие в твоя човек. Може и да те разочарова.

Херман не можеше да изрази гласно собствената си несигурност, затова самоуверено заяви:

— Никога.

 

 

Малоун се изправи и извади пистолета от раницата си.

— Чудех се докога ще си седиш така — каза Пам.

— Докато се убедя, че нашето приятелче няма да се върне.

Той метна раницата през рамо и отвори външната врата.

Не се чуваха гласове. Нямаше чаткане на копита. Не се долавяше мелодията на флейта. Дворът беше пуст и някак призрачен.

Чу се камбанен звън. Беше три часът следобед.

Той поведе Пам покрай няколко различни сгради, всяка с вид и цвят на мъртви листа. Измазана с хоросан кула, увенчана с изпъкнал покрив, се извисяваше тържествено в дъното. Неравният калдъръм говореше за годините й. Единственият признак на живот идваше от дрехите — бельо, чорапи, панталони — които се сушаха на един балкон.

Зад ъгъла на около трийсетина метра от тях, той забеляза Макколъм и младежът със сламената шапка да прекосяват площадче с фонтан. Очевидно манастирът имаше достъп до някакъв кладенец, тъй като водата беше в изобилие. Както и електроенергията, като се имаха предвид многото слънчеви батерии и сателитни антени.

Макколъм беше насочил пистолет към главата на младежа.

— Хубавото е, че сме били прави за нашия приятел — прошепна той.

— Май иска да погледне в библиотеката пръв.

— Е, това вече е грубо. Тръгваме ли?

 

 

Пистолетът на Сейбър бе опрян в тила на Пазителя. Минаха покрай няколко сгради и се насочиха навътре в комплекса до място, където сътвореното от човека се сливаше с природата. До скалата се гушеше скромна църква, варосана в светложълто. Вътрешността бе естествено осветена и богато украсена с икони, триптихи и фрески. Сребърни и златни полилеи висяха над красивата мозайка на пода. Този разкош рязко контрастираше със скромната обстановка отвън.

— Това не е библиотека — извика той.

До олтара се появи друг мъж. Той също беше с маслинена кожа, но беше нисък, с пепелявобяла коса. И беше по-възрастен. На около седемдесет.

— Добре дошли — каза човекът. — Аз съм Библиотекарят.

— Вие ли отговаряте за библиотеката?

— На мен се пада тази чест.

— Искам да я видя.

— За да го направите, ще трябва да пуснете човека, когото държите.

Сейбър блъсна Пазителя.

— Добре. — Той насочи пистолета си към Библиотекаря. — Тогава вие ме заведете там.

— Разбира се.

 

 

Малоун и Пам влязоха в църквата. По двата реда монолитни гранитни колони, боядисани в бяло, с позлатени капители, имаше изображения на пророците от Стария завет и апостолите на Новия завет. На дясната стена имаше фреска на Мойсей, който приемаше Божиите заповеди пред горящия къпинов храст. Мощехранителници, подноси за хостия, чаши за причастия и кръстове бяха наредени в шкафове със стъклени витрини.

Нямаше и следа от Макколъм и младежа със сламената шапка. В ниша от дясната страна на Малоун бяха поставени две бронзови клетки. В едната имаше стотици пясъчни на цвят черепи, струпани един върху друг в призрачна купчина. В другата имаше стряскаща купчина кости.

— Дали не са на Пазители? — попита Пам.

— Сигурно.

Нещо в огрения от слънцето неф привлече вниманието му. Вътре нямаше пейки. Зачуди се дали църквата не е православна. Не можеше да разбере по украсата, която представляваше еклектична смесица от множество религии.

Той прекоси покрития с мозайка под до нишата в отсрещната стена.

Върху каменна пейка, под прозореца с цветно стъкло, беше поставен скелет, облечен в извезана пурпурна роба с качулка. Беше седнал, с леко наведена встрани глава. Сякаш се учудваше на нещо. Пръстите му, по които бяха останали следи от изсъхнала плът и нокти, стискаха молитвена броеница и жезъл. В гранита под него бяха издълбани три думи:

CVSTOS RERVM PRVDENTIA

— Благоразумието е пазител на нещата — преведе той, но гръцкият му беше доста добър и знаеше, че първата дума може да означава също и „мъдрост“. И в двата случая посланието беше ясно.

Шумът от отваряне и затваряне на врата долетя откъм богато украсения иконостас в предната част на църквата. Стиснал здраво пистолета, Малоун мина бързо през резбования портал. На отсрещната стена имаше само една врата.

Той се приближи. Дъските бяха от кедрово дърво и върху тях бяха изписани думите от Псалом 117:

Ето портите Господни: праведните ще влязат в тях.

Хвана въжето, което служеше за дръжка, и го дръпна. Вратата изскърца и се отвори. Забеляза, че към архаичната конструкция бе прибавено и едно модерно приспособление — в отсрещната стена се врязваше електрическо резе. Към пантата се извиваше жица и се губеше в дупка, издълбана в камъка.

Пам също я забеляза.

— Доста странно — каза тя.

Той беше на същото мнение, но когато погледна от вътрешната страна, се обърка още повече.