Стив Бери
Александрийската връзка (23)

22

Ротенбург, Германия, 15:30 ч.

Сейбър тръгна бавно по калдъръмената уличка. Ротенбург се намираше на стотина километра южно от Вюрцбург, град, скрит зад своите стени, средновековни каменни укрепления и наблюдателни кули. Вътре тесните улички се виеха плътно покрай сградите, строени наполовина от дърво, наполовина от тухли и камък. Сейбър търсеше една определена къща.

Baumeisterhaus бе до пазара, на една крачка от древната часовникова кула. Желязна табела съобщаваше, че е издигната през 1596 г., но през последния век триетажната постройка бе приютявала странноприемница и ресторант.

Той бутна входната врата и бе посрещнат от сладкия аромат на домашен хляб, ябълки и канела. Тясната трапезария на приземния етаж се отваряше към вътрешен двор на две нива, чиито варосани стени бяха украсени с еленови рога.

Един от агентите на Ордена чакаше в дъбово сепаре. Слабият дребен мъж бе известен само като Джоуна. Сейбър се приближи и седна до него. Масата бе покрита с красива розова покривка. Пред Джоуна имаше порцеланова чаша с кафе, а в чинийка до него — наполовина изяден сладкиш.

— Случват се странни неща — каза Джоуна на английски.

— Така става в Близкия изток.

— По-странни от обичайно.

Човекът бе прикрепен към Министерството на вътрешните работи на Израел.

— Беше ме помолил да се ослушвам за Джордж Хаддад. Май е възкръснал. Нашите хора вдигнаха страшна врява.

Сейбър се престори на изумен.

— Кой е източникът на това разкритие?

— Самият той се обадил в Палестина преди няколко дни. Иска да сподели нещо.

Сейбър се бе срещал три пъти с Джоуна. Хора като него, които поставят парите пред лоялността, бяха полезни, но същевременно изискваха предпазливост. Измамниците винаги мамят.

— Какво ще кажеш да спрем с игричките и да ми кажеш какво точно искаш да знам.

Мъжът отпи с наслада от кафето си.

— Хаддад изчезна преди пет години, след като бил посетен от някой, който се нарекъл Пазител.

Сейбър вече знаеше това, но не каза нищо.

— Получил някаква информация. Доста е странно, но става още по-странно.

Никога не му бе допадала театралността, която Джоуна така обичаше да проявява.

— Хаддад не е първият, станал обект на подобно посещение. Прегледах файловете. След 1948 година още трима души са имали посетител, нарекъл себе си Пазител. В Израел били информирани за всяко от тези посещения, но хората до един умрели само дни или седмици след посещението. — Джоуна направи пауза. — Ако си спомняш добре, Хаддад също за малко не умря.

Сейбър започна да разбира.

— Твоите хора крият нещо за себе си, така ли?

— Очевидно.

— В какъв период от време са били извършвани посещенията?

— Горе-долу през двайсет години в разстояние на последните шейсет. Всички били учени, един израелец и двама араби, включвайки Хаддад. Всички убийства били организирани от Мосад.

Сейбър полюбопитства:

— И как успя да получиш тази информация?

— Както споменах, от файловете. — Джоуна млъкна. — Преди няколко часа пристигна съобщение. Хаддад се е установил в Лондон.

— Трябва ми адреса.

Джоуна му го написа, след това вметна:

— Вече изпратихме хора. Наемни убийци.

— Защо е необходимо да се убива Хаддад?

— И аз зададох на посланика същия въпрос. Той е бивш служител на Мосад и ми разказа доста любопитна историйка.

— Предполагам, заради нея съм тук сега.

Джоуна му се усмихна.

— Знаех си, че не си глупав.

 

 

Давид Бен Гурион съзнаваше, че политическата му кариера е приключила. Мечтаеше за връщането на евреите в библейската им роднина още откакто бе болнаво хлапе в Полша. Затова бе станал баща на израелската нация и неин лидер през бурните години между 1948 и 1963 г. Бе ръководил лично всяка война, както и цялата държава.

Трудна задача за мъж, който всъщност бе мечтал за живота на интелектуалец.

Поглъщал бе философски книги, изучавал бе Библията, флиртувал бе с будизма, дори бе изучавал сам старогръцки, за да може да чете Платон в оригинал. Притежаваше неуморимо любопитство към естествените науки и ненавиждаше романите. Словесните битки, а не измисленият диалог бяха предпочитаното му средство за общуване.

Но той не бе склонен към абстрактни размисли. Напротив, бе стегнат, корав мъж, с буйна сребриста коса, волева челюст и вулканичен темперамент.

През май 1948 г. обяви независимостта на Израел, пренебрегвайки предупрежденията на Вашингтон, отправени в последния момент, както и мрачните пророчества на най-близките си съратници. Спомняше си, че само часове след обявяването военните сили на пет арабски държави бяха нахлули в Израел, съюзявайки се с палестинските военни в опит да унищожат евреите. Той лично бе повел войската и един процент от еврейското население в крайна сметка бе загинало, както и хиляди араби. Повече от половин милион палестинци загубиха домовете си. Накрая евреите все пак надделяха и мнозина го провъзгласиха за наследник на Мойсей, цар Давид, Гарибалди и Всемогъщия Бог, взети в едно.

Цели петнайсет години след това той продължи да ръководи нацията. Но сега, през 1965 г., вече почти на осемдесет, бе уморен. И което бе по-лошо, бе сгрешил.

Той се взираше във внушителната библиотека. Толкова много знание. Човекът, който се бе нарекъл Пазител, го бе предупредил, че Пътят ще бъде голямо изпитание, но ако успееше да го измине, отплатата ще бъде неизмерима.

И се бе оказал прав.

Веднъж бе прочел, че мерилото за стойността на дадена идея е значението й не само за нейното време, но и за бъдещето.

Неговото време бе създало съвременната израелска нация, но хиляди бяха загинали и той се опасяваше, че през следващите десетилетия ще загинат още много. Евреите и арабите сякаш бяха обречени да воюват. Бе смятал целта си за правилна, каузата си — за справедлива, но не и сега.

Бе сгрешил.

За всичко.

Отново внимателно прелисти тежкия том, който лежеше отворен на масата. При пристигането му го очакваха три такива тома. Пазителят, който го бе посетил преди шест месеца, бе чакал на входа, с широка усмивка върху обветреното лице.

Бен Гурион не бе и сънувал за съществуването на подобно светилище на знанието и бе благодарен, че любопитството му е позволило да събере нужната смелост, за да извърви Пътя.

— Откъде е дошло всичко това? — бе запитал при влизането си.

— От сърцата и умовете на безброй мъже и жени.

Думите бяха и загадка, и истина и философът в душата му ги бе разбрал.

 

 

— Бен Гурион разказал това през 1973 година, дни преди смъртта си — продължи Джоуна. — Някои твърдели, че е загубил разсъдъка си. Други — че бълнува. Но каквото и да е научил в онази библиотека, го запазил за себе си. Едно обаче е ясно. След 1965 година политическите и философските възгледи на Бен Гурион се променили драстично. Вече не бил така войнствен, станал по-сговорчив. Препоръчвал отстъпки пред арабите. Повечето отдавали тази промяна на напредналата му възраст, но според Мосад имало и друга причина. И били толкова убедени в това, че Бен Гурион преминал в списъка на подозрителните. Ето защо не му позволили да се върне в политиката. Представяш ли си? Бащата на Израел бил държан встрани от политиката.

— Кой е този Пазител?

Джоуна вдигна рамене.

— Файловете мълчат по този въпрос. Но от Мосад някак научили и за четиримата посетени, за всеки един, и реагирали незабавно. Който и да е Пазителят, Израел предпочита той да не общува с никого.

— Значи колегите ти смятат да елиминират Хаддад?

— Още докато ние тук си говорим — кимна Джоуна.

Сейбър бе чул достатъчно, така че се измъкна от сепарето.

— Ами заплащането ми? — побърза да попита Джоуна.

Сейбър измъкна един плик от джоба си и го хвърли на масата.

— Това би трябвало да уреди сметката ни за момента. Дръж ни в течение, когато имаш да споделиш още нещо.

Джоуна прибра подкупа.

— Вие ще сте първите, които ще научите.

Сейбър видя как агентът се изправя и тръгва не към входната врата, а към една ниша, в която бяха разположени тоалетните. Сметна, че му се предоставя добра възможност, и го последва.

Пред вратата на тоалетната той се поколеба за миг. Ресторантът бе полупразен, слабо осветен и шумен, а посетителите по масите — погълнати от разговорите си на няколко езика. Влезе вътре, заключи вратата зад гърба си и огледа мястото. Две кабинки, умивалник и огледало. От лампите струеше кехлибарена светлина. Джоуна бе влязъл в първата кабина, втората бе празна. Сейбър грабна купчина хартиени салфетки и зачака пускането на водата, след което измъкна от джоба си нож.

Джоуна излезе от кабинката, закопчавайки ципа си. Сейбър се извъртя и заби ножа в гърдите му, извивайки острието нагоре, след което притисна салфетките върху раната с другата ръка. Видя как очите на израелеца се изпълват първо с изненада, а после стават безизразни. Задържа салфетките върху тялото и извади ножа.

Джоуна рухна на земята. Сейбър извади плика от джоба му и избърса острието в панталоните му. Пъргаво хвана ръцете на мъртвеца, завлече кървящото тяло в кабината и го облегна на тоалетната чиния.

След това затвори вратата на кабината и излезе.

 

 

На уличката пред ресторанта Сейбър се включи към организирана туристическа обиколка на кметството. Екскурзоводката, възрастна жена, вдигна ръка към древната сграда на кметството и заразказва дългата история на Ротенбург.

Той се поспря и заслуша. Наблизо се чуха камбани, отбелязващи четири часа следобед.

— Ако погледнете нагоре към часовника, ще видите двете кръгли прозорчета отляво и отдясно на циферблата.

Всички вдигнаха очи в мига, в който прозорчетата се отвориха. На едното прозорче се появи фигурка на мъж и обърна кана с вино, докато от другото го наблюдаваше втора фигурка.

Екскурзоводката продължи монотонния си разказ. Щракаха фотоапарати. Бръмчаха камери. Цялото събитие продължи точно две минути. Докато се отдалечаваше, забеляза един турист, който сръчно премести обектива си от часовниковата кула към неговата отдалечаваща се фигура.

Усмихна се.

Когато предателството се превърне в начин на живот, винаги съществува риск от разкриване. За щастие бе научил всичко необходимо от Джоуна и бе отстранил завинаги този потенциално опасен агент. Но израелците вече бяха наясно, че Джоуна се е срещал с него. Това явно не притесняваше Синия стол, който специално го бе инструктирал да изиграе едно незабравимо представление.

И той го бе направил. И за израелците, и за Алфред Херман.