Стив Бери
Александрийската връзка (32)

31

Малоун излезе от стаята и тръгна по коридора. Беше забелязал машина за лед, което го изненада. Явно в европейските хотели започваха да се появяват все повече американски удобства. Яд го беше, че е изложил Пам на опасност. Но нима имаше друг избор? Не можеше да я остави на летището, при положение че някакъв мъж я следеше. А и кой беше този мъж? Дали не бе свързан с похитителите на Гари? Звучеше логично. Но все пак разполагаше с минимално количество информация.

Израелците бяха реагирали изключително бързо на подадения от Хаддад сигнал, че е жив. Но Пам беше права. Със смъртта на Хаддад интересите им бяха защитени, проблемът им — разрешен. И въпреки това следяха Пам. А не него.

Защо?

Стигна до машината за лед и откри, че е развалена. Макар компресорът да тракаше, в кофата му не падна нито едно кубче. И в това отношение гонеха американците, помисли си той.

Бутна вратата към стълбите и слезе един етаж по-долу. Машината на този етаж бе препълнена с лед. Той влезе в нишата и напълни кофата.

Чу да се затръшва някаква врата, после гласове. Все още гребеше лед, когато двама мъже минаха покрай нишата, разговаряйки оживено. Малоун се обърна и зърна профила на единия, слабата му фигура и загорялата от слънцето кожа. Беше мъжът от летище „Хийтроу“.

И то тук, един етаж под тяхната стая. Върна се заднишком в нишата и видя как мъжете се качват в асансьора. И тръгват нагоре.

Малоун хукна към вратата за стълбището и се втурна със скокове нагоре. Отвори тихичко вратата едновременно с иззвъняването на асансьора, от който излязоха двамата мъже. И видя как единият грабва използван поднос от пода и го вдига на дланта си. Другият измъкна пистолет с къса цев. Тръгнаха право към стаята, в която го чакаше Пам.

Малоун изруга наум. Пистолетът на Хаддад бе останал върху една масичка в стаята. Не го бе взел със себе си.

Страшно умно. Щеше да му се наложи да импровизира.

Мъжете спряха пред вратата. Мъжът с пистолета почука и отстъпи настрани. Другият се престори на сервитьор, балансиращ подноса върху дланта си.

Ново почукване.

Може би Пам все още говореше по телефона с Гари. Това щеше да му осигури така необходимите секунди.

— Румсървис — чу гласа на единия от мъжете.

За разлика от американските хотели, в които шпионките на вратите бяха част от стандартното оборудване, британските хотели рядко спазваха такава традиция и техният не правеше изключение. Можеше само да се надява, че Пам няма да е толкова глупава, че да отвори вратата.

— Поръчали сте храна — каза мъжът с по-силен глас.

Пауза.

— Един господин направи поръчката.

По дяволите. Тя като нищо можеше да повярва, че той е поръчал храната, докато е спяла. Трябваше да предприеме нещо. Вдигна кофата за лед, за да прикрие лицето си и хукна по коридора.

— Храната е поръчана за тази стая — обясняваше в този момент мъжът.

Чу как Пам отключва.

Надзърна иззад кофата и видя, че въоръженият го е забелязал. Пистолетът моментално бе прикрит. Малоун използва този миг, хвърли кофата с леда в лицето на въоръжения и нанесе едно кроше в челюстта на онзи с подноса. Усети как костта поддава, мъжът рухна върху килима, а подносът и съдържанието му се пръснаха.

Другият се бе отърсил от първоначалния шок и тъкмо вдигаше пистолета, когато Малоун му нанесе два страховити удара в главата и заби коляно в гръдния му кош.

Нападателят му се присви и замря неподвижно.

Вратата на стаята се отвори. Пам го гледаше втренчено.

— Защо ти хрумна да отвориш вратата? — попита той.

— Реших, че си поръчал храна.

Малоун грабна пистолета и го напъха в колана си.

— И мислиш, че нямаше да ти кажа ли? — Той набързо претърси и двамата, но не намери никакви документи за самоличност.

— Кои са тия двамата? — попита Пам.

— Ето този те преследваше на летището.

Той сграбчи ръцете на слабия мъж и го завлече в стаята. После хвана другия за краката и го придърпа вътре.

— Доста твърдоглава жена си. — Той затръшна вратата с ритник.

— Бях гладна.

— Как е Гари?

— Добре е. Не можах много да говоря с него.

Единият от мъжете простена. Скоро щяха да се свестят.

Малоун грабна кожената чанта и пистолета на Хаддад.

— Хайде.

— Тръгваме ли си?

— Освен ако не искаш да си край тях, когато се свестят.

Видя, че перспективата не й се понрави особено.

— Нали имаш пистолет — напомни му тя.

— Който обаче предпочитам да не използвам. Тук не е Дивия запад. В хотел сме, пълен с хора. Така че дай да постъпим разумно и да се махаме. В града има предостатъчно хотели.

Тя грабна шала и наметна раменете си. Излязоха от стаята и се втурнаха в асансьора. Прекосиха фоайето и излязоха в студената нощ. Малоун се огледа. Трудно можеше да разбере дали ги следят. Имаше твърде много хора. Най-близката спирка на метрото бе на две пресечки, така че той се отправи натам. Умът му работеше на бесни обороти.

Как ги бе открил човекът от „Хийтроу“? И което бе още по-притеснително, откъде беше толкова сигурен мъжът с подноса, че той самият не е в стаята?

Един господин поръча храната.

Обърна се към Пам.

— Преди да отвориш вратата, извика ли, че не си поръчвала нищо?

Тя кимна.

— Тогава той каза, че ти си я поръчал.

Не бе съвсем точно. Каза, че някакъв господин е поръчал храната. И все пак… Дали пък не беше налучкване?

Едва ли.