Стив Бери
Александрийската връзка (2)

1

Копенхаген, Дания

Вторник, четвърти октомври, наши дни, 1:45 ч.

Котън Малоун се озова лице в лице с източника на множество свои проблеми. Пред отворената врата на книжарницата му стоеше бившата му съпруга, последният човек на света, когото би очаквал да види. Забеляза паниката в уморените й очи, спомни си за думкането по вратата, което го бе събудило преди няколко минути, и мигновено помисли за сина си.

— Къде е Гари? — попита той.

— Отвлякоха го. Заради теб. Отвлякоха го. — Тя се хвърли напред и го заудря със свити юмруци по раменете. — Жалко копеле!

Той я сграбчи за китките и спря устрема й, а тя внезапно се разплака.

— Точно за това те напуснах. Мислех, че всичко е приключило.

— Кой отвлече Гари? — В отговор получи само хлипане. Продължи да държи ръцете й. — Пам, чуй ме. Кой отвлече Гари?

Тя се втренчи в него.

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Какво правиш тук? Защо не се обади на полицията?

— Защото те ми наредиха да не го правя. Казаха, че само ако приближа полицията, Гари ще умре. Казаха, че ще разберат, и аз им повярвах.

— Кои са тези те?

Тя издърпа ръцете си, лицето й пламна от ярост.

— Не знам. Наредиха ми да изчакам два дни, после да дойда тук и да ти дам това. — Тя затършува в чантата си и извади един телефон. По бузите й продължаваха да се стичат сълзи. — Казаха да си провериш електронната поща.

Правилно ли я бе чул? Да си провери електронната поща?

Отвори капачето на телефона и провери честотата. Достатъчно мегахерци, за да има връзка в целия свят. Което го накара да се замисли. Изведнъж се почувства изключително уязвим. Хобро Плац бе смълчан. В този късен час градският площад бе пуст.

Сетивата му внезапно се събудиха.

— Влизай вътре. — Той я дръпна в книжарницата и затвори вратата. Не бе запалил лампите.

— Какво има? — попита тя с пресекващ от уплаха глас.

Котън се извърна към нея.

— Нямам представа, Пам. Ти ми кажи. Синът ни е отвлечен от неизвестни лица, а ти чакаш цели два дни, преди да кажеш на някого? Не ти ли се струва безумно?

— Нямам намерение да излагам живота му на опасност.

— А аз имам ли? И как по-точно?

— С това, че си ти — изрече тя с леден глас и той незабавно си припомни защо вече не живееше с нея.

Хрумна му нещо. Та тя никога не бе идвала в Дания.

— Как ме откри?

— Те ми обясниха къде да те намеря.

— Кои по дяволите са те?

— Не знам, Котън. Двама мъже. Говореше само единият. Висок, тъмнокос, с безизразно лице.

— Американец ли?

— Откъде бих могла да зная?

— С какъв акцент говореше?

Тя сякаш се стегна.

— Не. Не беше американец. Имаше акцент. Европейски.

Той направи жест с телефона.

— Какво се очаква да направя с това?

— Каза да си провериш имейлите и всичко щяло да ти стане ясно.

Тя погледна нервно към потъналите в сянка рафтове с книги.

— На горния етаж, нали?

Гари явно й бе казал, че баща му живее над книжарницата. Той самият определено не го бе споменавал. Откакто миналата година бе напуснал Министерството на правосъдието и Джорджия, бяха разговаряли един-единствен път преди два месеца, през август, когато бе върнал Гари у дома, след като му бе гостувал в Дания през лятото. Тогава тя студено му бе заявила, че Гари не е негов син. Момчето било резултат от нейна връзка преди шестнайсет години, която пък била реакция на собствените му изневери. Оттогава Котън Малоун не бе спрял да се бори с този демон и все още не се бе примирил с изводите. Бе взел единствено категоричното решение повече да не разговаря с Пам Малоун. Каквото имаше да се каже, щеше да бъде между него и Гари.

Но нещата явно се бяха променили.

— Да — отговори той, — на горния.

 

 

Влязоха в апартамента му и той седна пред бюрото. Включи лаптопа и зачака зареждането на програмите. Пам най-после се бе овладяла. Такава си беше. Настроенията й наподобяваха вълни. Стремителни висоти и бездънни пропасти. Беше юрист като него, но докато той бе работил за правителството, тя бе водила дела за милиони долари на компании от класацията на списание „Форчън“, които можеха да си позволят внушителните такси на фирмата й. Когато първоначално се бе записала да следва право, той бе възприел избора й като желание да споделят една и съща кариера. По-късно бе разбрал, че това е нейният начин да си извоюва независимост.

Ето такава бе Пам.

Лаптопът бе готов. Котън влезе в пощенската си кутия.

Празна.

— Няма нищо.

Пам се устреми към него.

— Как така? Той каза да си провериш пощата.

— Това е било преди два дни. А между другото, как стигна дотук?

— Дадоха ми билет, бяха го купили предварително.

Котън не можеше да повярва на ушите си.

— Луда ли си? Чисто и просто си им осигурила два дни преднина.

— Да не мислиш, че не го знам? — изкрещя тя. — Да не ме смяташ за пълна идиотка? Казаха, че телефоните ми се подслушват и че ще ме наблюдават. Заканиха се, че ако се отклоня от инструкциите им дори на милиметър, ще убият Гари. Показаха ми снимка.

Тя млъкна и сълзите потекоха отново.

— Очите му… очите му… — Тя отново се разхлипа. — Уплашен беше.

Сърцето на Котън блъскаше в гърдите, слепоочията му пулсираха. Умишлено бе изоставил живота, изпълнен с ежедневни опасности, за да потърси нещо ново. Нима този някогашен живот го бе застигнал?

Котън притисна длани към бюрото. Нямаше да има особена полза, ако и двамата се сринеха. Ако те, които и да бяха, желаеха смъртта на Гари, тогава той вече бе мъртъв. Не, не. Гари бе разменна монета — начин да привлекат вниманието му.

Лаптопът изписука.

Погледът му се стрелна към долния десен ъгъл: ПОЛУЧАВАТЕ ПОЩА. Върху реда за изпращача видя да се изписва думата ПОЗДРАВ, а под него: ЖИВОТЪТ НА СИНА ВИ. Той премести курсора и отвори имейла.

ИМАШ НЕЩО, КОЕТО НИ ТРЯБВА. АЛЕКСАНДРИЙСКАТА ВРЪЗКА. СКРИЛ СИ Я И СИ ЕДИНСТВЕНИЯТ, КОЙТО ЗНАЕ КАК ДА Я ОТКРИЕ. НАПРАВИ ГО. ИМАШ 72 ЧАСА. КОГАТО Я ОТКРИЕШ, НАТИСНИ ЦИФРАТА 2 НА ТЕЛЕФОНА. АКО НЕ ПОЛУЧА ОБАЖДАНЕ ПРЕДИ ИЗТИЧАНЕТО НА ТЕЗИ 72 ЧАСА, ЩЕ ОСТАНЕШ БЕЗ ДЕТЕ. АКО ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ СЕ ОПИТАШ ДА МЕ ИЗИГРАЕШ, СИНЪТ ТИ ЩЕ ЗАГУБИ ВАЖНА ЧАСТ ОТ КРАЙНИЦИТЕ СИ. 72 ЧАСА. НАМЕРИ Я И ЩЕ НАПРАВИМ СДЕЛКАТА.

Пам стоеше зад гърба му.

— Каква е тази Александрийска връзка?

Той не отговори. Не можеше. Действително бе единственият в света, който знаеше, и бе дал думата си.

— Очевидно човекът, който е изпратил имейла, е напълно в час. За какво става въпрос?

Малоун се втренчи в екрана, знаейки, че няма начин да проследи съобщението. Изпращачът, както и той самият, със сигурност знаеше как да използва черни дупки — компютърни сървъри, които избираха съвсем случаен маршрут за имейлите през сложен електронен лабиринт. Не бе невъзможно, но бе дяволски трудно.

Изправи се и прокара ръка през косата си. Предишния ден бе смятал да отиде да се подстриже. Разкърши рамене, за да прогони и последните следи от съня, и пое няколко дълбоки глътки въздух. Бе навлякъл джинси и риза с дълъг ръкав, която висеше разкопчана върху сивата фланелка. Изведнъж се вледени от ужас.

— По дяволите, Котън…

— Пам, млъкни. Трябва да помисля. Никак не ми помагаш.

— Не ти помагам? Какво, по…

Мобилният му телефон иззвъня. Пам се хвърли към него, но той я спря.

— Недей.

— Как така? Може да е Гари.

— Не се занасяй.

Той вдигна телефона след третото иззвъняване и натисна зеления бутон.

— Доста се забави — каза мъжки глас в ухото му. Долови холандски акцент. — И моля без демонстрации от типа, ако направите нещо на момчето ми, ще ви убия. Нямаме време за подобни глупости. Седемдесетте и два часа вече започнаха да текат.

Малоун мълчеше, но изведнъж се сети нещо, което бе научил отдавна. Никога не позволявай на отсрещната страна да определя условията на сделката.

— Не си го и помисляй. Нямам намерение да ходя никъде.

— Излагаш живота на сина си на доста сериозен риск.

— Искам да видя Гари. Да говоря с него. Тогава ще действам.

— Погледни навън.

Малоун се втурна към прозореца. Четири етажа по-долу Хобро Плац бе все така пуст, с изключение на двете фигури на отсрещната страна на покрития с калдъръм площад. И двете фигури държаха оръжие на рамо. Гранатомети.

— Не съм съгласен — каза гласът в ухото му.

Избухнаха пламъци. Две гранати изсвистяха в нощта и помляха прозорците под него. И двете експлодираха.