Стив Бери
Александрийската връзка (21)

20

Лондон, 13:20 ч.

Малоун слезе от таксито и заоглежда тихата улица. Множество фасади със стрехи, набраздени странични подпори и первази с цветя. Всяка от живописните къщи от XVIII век изглеждаше като мирно убежище от проблемите на реалността, което, естествено, приютяваше книжни плъхове и учени. Джордж Хаддад би следвало да се чувства у дома си.

— Тук ли живее? — попита Пам.

— Надявам се. Не съм чувал нищо за него от почти година. Но преди три години ми бе даден този адрес.

Следобедът бе хладен и сух. Сутринта бе прочел в „Таймс“, че Англия все още е обхваната от необичайна есенна суша. Мъжът от „Хийтроу“ не ги бе последвал, но може би някой друг бе поел щафетата. Все пак наоколо не се виждаха други таксита. Чувстваше се странно, че все още е с Пам, но пък май си го бе заслужил. Сам си го бе изпросил, като бе настоял тя да дойде с него. Изкачиха стъпалата до входа и влязоха в сградата. Малоун остана във фоайето, за да огледа улицата. Не се появиха нито хора, нито коли.

Звънецът за апартамента на третия етаж издаде дискретен звук. Мъжът с маслинената кожа, който отвори вратата, бе дребен и слаб, с пепелявосива коса и четвъртито лице. Кафявите му очи се оживиха, когато зърна госта си, но Малоун забеляза и мигновено потиснатото вълнение в широката приветлива усмивка.

— Котън. Каква изненада. Тъкмо онзи ден си мислех за теб.

Стиснаха си топло ръцете и Малоун представи Пам.

Хаддад ги покани да влязат. Дневната светлина бе приглушена от плътните дантелени пердета. Малоун хвърли бърз поглед към обстановката, в която сякаш цареше умишлено безредие — пиано, няколко шкафа, кресла, лампи с копринени абажури, дъбова маса, върху която компютърът бе почти скрит зад книги и документи.

Хаддад махна с ръка, сякаш искаше да прегърне хаоса.

— Ето това е моят свят, Котън.

Стените бяха осеяни с карти, толкова много, че тревистозелените тапети почти не се виждаха. Погледът на Малоун се плъзна по тях и той мислено отбеляза, че изобразяваха Светите земи, Арабия и Синайския полуостров, а възрастта им варираше от днешни дни до древността. Някои бяха фотокопия, други — оригинали, но всички бяха изключително интересни.

— Това също е част от манията ми — отбеляза Хаддад.

След като размениха задължителните незначителни приказки, Малоун реши да пристъпи направо към въпроса.

— Нещата се промениха. Затова и съм тук. — Описа случилото се от предишния ден.

— Синът ти в безопасност ли е? — попита Хаддад.

— Добре е. Преди пет години не зададох никакви въпроси, защото това бе част от работата ми. Но вече не е така и искам да знам какво точно става.

— Ти ми спаси живота.

— Което би трябвало да ми дава право да искам да науча истината.

Хаддад ги покани в кухнята, където седнаха около кръглата маса. Във въздуха тегнеше застоялата миризма на вино и тютюн.

— Всичко е много сложно, Котън. Аз самият започнах да разбирам едва през последните няколко години.

— Джордж, трябва да науча всичко.

Малоун усети как помежду им се установява неловко разбирателство. Старите приятелства отмират. Хората се променят. Това, което двама души ценят един в друг, с времето става повод за неудобство. Но Малоун знаеше, че Хаддад му се доверява, и искаше да му отвърне със същото.

Най-накрая палестинецът проговори. Разказът му ги върна към 1948 г., когато деветнайсетгодишният младеж бе воювал на страната на палестинската съпротива, опитваща се да възпре ционисткото нашествие.

— Убих много мъже — каза Хаддад. — Но един от тях никога не забравих. Беше дошъл да види баща ми. За съжаление тази благословена душа вече бе отнела живота си. Пленихме го, смятайки, че е ционист. Бях млад, изпълнен с ненавист, с нетърпение, а той говореше безсмислици. Така че го застрелях. — Очите на Хаддад се навлажниха. — Беше Пазител и аз го убих, без да науча нищо. — Той млъкна за миг. — След повече от петдесет години, колкото и да е невероятно, ме посети друг Пазител.

Малоун се запита какво ли означава всичко това.

— Появи се в дома ми и изрече същото, което бе изрекъл и онзи, другият, през 1948 година.

 

 

— Аз съм Пазител.

Правилно ли го бе чул Хаддад? Този въпрос моментално изникна в съзнанието му.

— От библиотеката? Нима ще ми отправите покана?

— Откъде знаете?

Хаддад заразказва какво се бе случило преди толкова години. Докато говореше, се опита да прецени госта си. Беше жилав, с катраненочерна коса, гъсти мустаци и загоряло от слънцето лице. Спретнат и ненатрапчиво облечен, с подобаващи обноски. Както и първият пратеник.

По-младият мъж мълчеше и Хаддад реши, че този път ще прояви търпение. Най-накрая Пазителят заговори:

— Имаме впечатления от статиите ви и публикуваните изследвания. Знанията ви върху древните библейски текстове са впечатляващи, както и способността ви да интерпретирате оригиналния староеврейски текст. А и критиките ви към общоприетите преводи са доста убедителни.

Комплиментите му бяха приятни. Подобни думи бяха рядкост на Западния бряг.

— Нашата организация е древна. Преди много години първите Пазители успели да спасят голяма част от Александрийската библиотека. Огромен подвиг. От време на време отправяме покана към хора, които, като вас самият, биха допринесли за каузата.

В главата му нахлуха множество въпроси, но Хаддад попита само:

— Пазителят, когото застрелях, твърдеше, че войната, която водим, е ненужна. Че има и по-голяма сила от куршумите. Какво е искал да каже?

— Не мога да ви отговоря. Явно баща ви не е успял да достигне библиотеката, така че не е могъл да се възползва от знанието ни — както и ние от неговото. Надявам се вие да успеете.

— Какво значи „не е успял да достигне“?

— За да спечелите правото да използвате библиотеката, трябва първо да се докажете, като изминете Пътя на героя. — Мъжът извади един плик. — Разчетете мъдро тези думи и ще ви чакам на входа, където за мен ще е чест да ви поканя в библиотеката.

Той пое плика.

— Аз съм възрастен човек. Нима бих могъл да предприема дълго пътуване?

— Ще намерите нужната сила.

— А защо?

— Защото в библиотеката ще намерите отговорите.

 

 

— Грешката ми бе — продължи Хаддад, — че споделих с палестинските власти за това посещение. Казах им истината. Не успях да предприема пътуването. Когато докладвах за случилото се, смятах, че говоря пред приятели на Западния бряг. Но израелските шпиони научиха всичко и в следващия миг двамата с теб се озовахме в кафенето, което те взривиха.

Малоун си припомни този ден. Един от най-страшните в живота му. Едва бе успял да измъкне и двама им.

— Какво си правел там? — попита Пам, а в гласа й се долавяше загриженост.

— С Джордж се познаваме от години. И двамата се интересуваме от книги, особено от Библията. — Той посочи към палестинеца. — Този човек е експерт от световна величина. Приятно ми бе да разменяме мисли.

— Никога не съм знаела, че се интересуваш от религии — отбеляза Пам.

— Очевидно има доста неща, които не сме знаели един за друг. — Видя, че тя схваща намека му, така че умишлено направи пауза, после продължи: — Когато Джордж надушил, че е в опасност и че не може да се довери на палестинците, решил да се обърне към мен за помощ. Стефани ме изпрати да разбера какво се случва. Когато гръмна бомбата, Джордж пожела да изчезне. Всички решиха, че е загинал при взрива. Така че просто го скрих.

— Под кодовото название „Александрийската връзка“ — каза Пам.

— Някой обаче ме е открил — обяви Хаддад.

Малоун кимна.

— Имало е пробив в компютърната система. Но там няма информация къде живееш, а само, че съм единственият, който знае местонахождението ти. Затова и са се насочили към Гари.

— За което искрено съжалявам. Никога не бих изложил сина ти на опасност.

— Тогава кажи ми, Хаддад, защо толкова желаят смъртта ти?

— По времето, когато ме посети вторият Пазител, работех върху една теория относно Стария завет. Вече бях публикувал няколко разработки върху тогавашното състояние на Светото писание, но бях достигнал и до още нещо. — Бръчките около очите на Хаддад станаха по-дълбоки, той сякаш се бореше с мислите си. — Християните обикновено се интересуват от Новия завет — започна Хаддад. — Евреите се позовават на Стария. Бих казал, че повечето християни слабо познават Стария завет. Знаят само, че Новият изпълнява пророчествата на Стария. Но Старият завет е важен, а в текста му има множество противоречия, и то такива, които лесно могат да оспорят посланието му.

Малоун бе чувал разсъжденията на Хаддад и по-рано, но този път долови необичайна настойчивост.

— Примерите са много. В Битие има две противоречиви версии на сътворението. Представени са две различни генеалогии на Адамовото поколение. А след това и потопа. Бог нарежда на Ной да вземе седем двойки чисти животни и един чифт нечисти. В друга част от Битие са само по една двойка от двата вида. В единия вариант Ной пуска гарван да търси сушата, а в друг — гълъб. Има разминаване дори и в продължителността на потопа. Четирийсет дни и нощи или триста и седемдесет? Споменават се и двете числа. Да не говорим за десетките дублетни форми в текстовете, като например различните имена за Бог. В една част се цитира Иахве, в друга — Елохим. Не е ли редно поне името Божие да съвпада?

Малоун се сети за събитията отпреди няколко седмици във Франция, когато бе чувал сходни оплаквания за четирите Евангелия от Новия завет.

— Повечето учени вече смятат — продължаваше Хаддад, — че Старият завет е съставен от множество автори, и то в продължение на изключително дълъг период от време. Че е майсторска компилация от различни източници. Това заключение е съвсем категорично и никак не е ново. Един испански философ от дванайсети век е сред първите, които отбелязват, че Битие, 12:6 — в тая земя тогава живееха хананейци — не би могло да е писано от Мойсей. Как би могъл Мойсей да бъде автор на Петокнижието, след като последната от тях описва с подробности мига и обстоятелствата на смъртта му? А и множеството литературни пояснения. Например при споменаването на древните наименования на териториите има бележка в текста, че тези места съществуват и до днес. Това категорично сочи, че по-късни влияния са оформяли, разширявали и вероятно поукрасявали текста.

— И при всяка такава редакция се е губело по малко от първоначалния смисъл — вмъкна Малоун.

— Несъмнено. Според най-точните преценки, Старият завет е съставен някъде между 1000 и 586 година преди Христа. По-късните версии са някъде между 500 и 400 година преди Христа. А е възможно текстът да е бил променян и през 300 година преди Христа. Никой не знае със сигурност. Знаем само, че Старият завет е смесица от различни текстове, като всеки е писан при различни исторически и политически условия и изразява различни религиозни виждания.

— Разбирам — каза Малоун, като отново се сети за противоречията в Новия завет, породили събитията във Франция. — Повярвай ми, разбирам. Но не виждам нищо революционно. Хората или вярват, че Старият завет е Словото Божие, или го възприемат като сборник от древни приказки.

— Ами ако думите са толкова променени, че първоначалното послание напълно отсъства? Ами ако Старият завет, който познаваме, не е и никога не е бил Старият завет на своето време? Това би променило много неща.

— Слушам те.

— Ето какво харесвам в теб — каза Хаддад с усмивка. — Такъв добър слушател си.

Малоун забеляза, че изражението на Пам не показва съгласие, но, както бе обещала, тя запази мълчание.

— Говорили сме си и друг път — продължи Хаддад. — Старият завет е коренно различен от Новия. Християните възприемат текста на Новия завет съвсем буквално и го смятат за исторически. Но историите на Патриарсите, извеждането от Египет и завладяването на Ханаан не са исторически събития. Те са творчески израз на религиозната реформа, настъпила в територията, известна като Юдея, преди много години. Вярно е, че описанията съдържат по зрънце истина, но измислиците са много повече от фактите.

— Историята за Каин и Авел е добър пример. По това време на земята имало само четирима души: Адам, Ева, Каин и Авел. Но в Битие, 4:17 пише: И позна Каин жена си, и тя зачена. Откъде се е взела тази жена? Ева ли е била? Майка му? Това би отговорило на много въпроси. После, при описанието на Адамовата кръвна линия, в Битие 5 се твърди, че Малелеил живяла осемстотин деветдесет и пет години, Иаред — деветстотин шейсет и две, а Енох — триста шейсет и пет. Ами Авраам? Той уж бил на сто години, когато Сара родила Исаак, а тя самата била на деветдесет.

— Никой не възприема буквално тези неща — вметна Пам.

— Набожните евреи биха поспорили.

— Какво искаш да кажеш, Джордж? — попита Малоун.

— Старият завет такъв, какъвто го познаваме, е резултат от множество преводи. Староеврейският език, на който е писан оригиналният текст, е излязъл от употреба близо 500 години преди Христа. Така че, за да разберем Стария завет, трябва или да приемем традиционните еврейски преводи, или да потърсим следи сред съвременните диалекти, произлезли от забравения староеврейски. Не можем да използваме първия метод, тъй като еврейските учени, които първоначално са превеждали текстовете между 500 и 900 години — хиляда, че и повече години след написването им — дори не са знаели староеврейски, така че тяхната работа се основава на догадки. Старият завет, когото мнозина почитат като Словото Божие, не е нищо повече от един доста приблизителен превод.

— Джордж, това сме го обсъждали и преди. Учените коментират този въпрос от векове. Не е нищо ново.

Хаддад му се усмихна лукаво.

— Та аз не съм свършил с обясненията.