Стив Бери
Александрийската връзка (44)

43

Вашингтон, окръг Колумбия, 5:30 ч.

Стефани се бе сблъсквала с много неща, но никога със заповед за задържане. Лари Дейли качваше залога.

— Трябва незабавно да ударим Дейли — каза тя.

Тримата с Грийн и Касиопея стояха насред кухнята му, а в кафеварката на плота бълбукаше кафе. Ароматът й напомни, че бе гладна.

— Какво имаш предвид? — попита Касиопея.

Нито веднъж за дванайсет години Стефани не бе излагала на опасност секретността на проекта. Тя приемаше клетвата си сериозно. Но сега безбройните съмнения я лишаваха от увереност и тя се колебаеше какво да предприеме. Накрая реши, че има само един избор, и каза:

— Ние разследвахме Дейли.

Лицето на Грийн стана още по-сериозно.

— Обясни ми.

— Исках да разбера какво мотивира действията му и за целта прикрепих към него една агентка. Следеше го с известни прекъсвания почти цяла година. Научих много.

— Стефани, продължаваш да ме смайваш. Знаеш ли какво щеше да се случи, ако беше разбрал?

— Вероятно щяха да ме уволнят, така че какво значение има сега?

— Той се опитва да те убие. Може би все пак е разбрал.

— Съмнявам се. Тя бе много добра. Но Дейли е загазил до ушите. Ти каза, че така и не си открил нарушения на закона. Аз пък открих. И то много. Финансиране на кампанията, подкупи, измами. Дейли е проводникът за всичко, което хората с възможности искат от Белия дом и не желаят имената им да се появят върху изобличителни документи.

— Защо не си предприела нищо?

— Смятах да го направя, но ми попречи изтичането на информация. И се наложи да почакам.

— А сега, когато той оглави проект „Магелан“, ще открие ли какво си правила? — попита Касиопея.

Стефани поклати глава.

— Цялата информация е класифицирана, а агентката, която водеше разследването, беше отстранена от проекта преди месеци. Знаем само аз и тя.

Грийн наля кафе в две чаши.

— Какво искаш да направиш?

— Тъй като приятелката ми с многобройните умения е тук, мислех да довършим разследването.

— Това не ми харесва — намеси се Касиопея.

Грийн направи жест с ръка.

— Дами, сложете си каквото искате в кафето.

— Ти няма ли да пиеш? — попита Стефани.

— Не пия кафе.

— Тогава защо имаш кафеварка?

— Все пак ми идват гости. — Той замълча и добави: — Понякога.

Цялата солидност и мъжка стабилност на Грийн за миг отстъпиха място на момчешката искреност и това й допадна.

— Някой, когото познавам? — попита тя.

Грийн се усмихна.

— Пълен си с изненади — отбеляза тя.

— Както и друг един наш познат — вметна Касиопея, отпивайки от кафето си.

Грийн кимна, явно доволен от смяната на темата.

— Хенрик е невероятен мъж. Винаги е на крачка пред всички останали. Ами ти, Стефани? Какво искаше да кажеш за довършването на разследването?

Стефани отпи с наслада от димящата напитка и задържа една глътка в гърлото си, за да го стопли.

— Трябва да направим кратко посещение в дома му.

— Защо? — попита Касиопея. — Дори и да успеем да влезем, компютърът му със сигурност е защитен с парола.

Стефани се усмихна.

— Не е проблем.

Грийн я погледна с любопитство, след това, не успявайки да прикрие изненадата си, каза:

— Май не ти е необходима парола?

Тя поклати глава и заяви:

— Време е да смажем тоя кучи син.

 

 

Малоун влезе в бизнес центъра на хотела. Просторната зала бе напълно оборудвана с компютри, факсове и копирни машини. Каза на служителя от какво има нужда и бързо бе упътен към един от терминалите, а таксата бе препратена към стаята на Макколъм.

Той понечи да седне, но Пам го спря.

— Може ли аз? — попита тя.

Реши да й окаже тази чест. По пътя от кафенето насам бе усетил, че е разбрала какво е решил да направи.

— Защо не? Действай.

Той й подаде листа с указанията и се обърна към Макколъм.

— Каза, че наскоро си се сдобил с тях?

— Не. Не съм споменавал кога.

— Трябва да знам. Важно е. През последните няколко месеца ли беше?

Благодетелят им се поколеба, после кимна.

Малоун бе стигнал до някои заключения.

— Доколкото знам, от векове насам Пазителите канят хора да се присъединят към библиотеката. Значи би следвало указанията да се променят. Вероятно ги адаптират според времето. Обзалагам се, че дори ги променят според всеки отделен поканен. Защо не? Един вид лични следи. И без това полагат огромни усилия за всичко останало. Защо не и за тях?

Макколъм кимна.

— Звучи логично.

Пам чукаше по клавиатурата.

— Първата част — започна Малоун. — Колко странни са ръкописите, велики изследователю на неизвестното. Явяват се поотделно, но за онези, които знаят, че багрите на дъгата образуват един-единствен бял лъч светлина, представляват едно цяло. Но как да открием този единствен лъч? Това са пълни глупости. Чисто и просто начин да загатнат, че има много информация. Но следващата част: Това е загадка, но посети параклиса край Техо във Витлеем, посветен на нашия светец покровител. Ето оттук ще започнем.

— Схванах — каза Пам.

Той се усмихна. Беше го изпреварила и това му допадна.

— Пуснах търсене за Техо и Витлеем.

— Не опростяваме ли прекалено? — попита Макколъм.

— Пазителите не са слепи за света. Интернет съществува, така че защо да не предположат, че поканеният ще го използва?

Втренчи се в екрана. Намереният от Пам сайт бе за Португалия, страница за пътешествия и туризъм, за местните атракции във и около Лисабон.

— Белем — каза Пам. — Точно до града. Където река Техо се влива в морето. Белем е португалската дума за Витлеем.

Малоун изчете информацията за късчето земя югозападно от Лисабон. Мястото, откъдето португалските каравели някога тръгвали за западния свят. Да Гама за Индия, Магелан на околосветското си пътешествие, Диас — да обиколи нос Добра Надежда. Белем в крайна сметка процъфтял благодарение на богатствата — предимно подправки — които се стичали в държавата от Новия свят. Португалският крал си построил летен дворец тук, а богатите граждани се заселили около него. Сега бе магнит за туристи, дошли да се порадват на магазините, кафенетата и музеите.

— Хенри Мореплавателя е свързан с тази местност — каза Пам.

— Дай да проверим за параклис, посветен на нашия светец покровител — каза Малоун.

Само след няколко кликвания с мишката Пам посочи екрана.

— Пак те изпреварих.

Екранът се изпълни с изображението на огромна стара каменна сграда. Острите върхове на кулите се извисяваха в облачното небе. Външният вид съчетаваше готически и ренесансов архитектурен стил, с очевидно мавританско влияние. Фасадата бе покрита с ярки изображения.

— Манастирът „Санта Мария де Белем“ — прочете той от екрана.

Пам премести курсора надолу и той прочете, че това е един от най-известните португалски паметници, често наричан също манастирът „Свети Йероним“. Много от най-великите личности на страната, включително крале и кралици, бяха погребани там.

— Как се появи това? — попита той Пам.

Тя кликна върху една препратка.

— Написах няколко ключови думи и търсачката ме насочи право тук. През 1498 година, когато Да Гама се завърнал от пътешествието си, по време на което открил маршрут до Индия, португалският крал дал средствата за построяването на манастира. Орденът на свети Йероним станал собственик на мястото през 1500 година, а първият камък на строежа бил положен на шести януари 1501 година.

Малоун бе наясно със значението на датата още от малък. Майка му бе католичка и редовно ходеха на църква, особено след смъртта на баща му. Шести януари. Празникът Богоявление.

Какво бе написал Хаддад в дневника си?

Великият път често започва с видение на Бога.

— Основният параклис на манастира — продължи Пам — впоследствие бил посветен на свети Йероним. Котън, нали помниш какво каза Хаддад за него?

Той помнеше. Един от праотците на църквата, който през четвърти век бе превел много библейски текстове на латински език, включително Стария завет.

— Има още препратки за Йероним — каза тя и смени изображението на екрана с ново кликване на мишката.

И тримата зачетоха. Малоун пръв го откри.

— Той е покровител на библиотеките. Струва ми се, че нашият път започва в Лисабон.