Стив Бери
Александрийската връзка (59)

58

Виена, 22:50 ч.

Алфред Херман затвори вратата към личния си апартамент и свали робата и веригата от врата си. Тежестта им беше истинско изпитание за уморените му крака. Положи дрехата върху леглото, припомняйки си със задоволство заседанието. След три часа членовете най-накрая започнаха да проумяват. Планът на Ордена беше едновременно грандиозен и изобретателен. Сега му оставаше само да потвърди думите си, че доказателствата тепърва предстоят.

Нещо обаче започваше да го тревожи.

Не беше получавал новини от Сейбър от доста време.

Стомахът го сви от безпокойство. Чувството не му беше познато. Беше ускорил нещата, за да се възползва от момента, но това можеше да се окаже последното му велико начинание на поста Син стол — мандатът му изтичаше. Орденът на Златното руно предоставяше невероятни възможности за успех. Много правителства се бяха сменили, някои дори бяха паднали, за да може общността да просъществува. Планът му можеше да постави още мнозина на колене, дори самите американци, ако изиграеше умело картите си.

Беше подготвен, че Торвалдсен може да се окаже проблем, и точно затова беше наредил на Сейбър да изготви финансово досие. Но докато седеше в оранжерията с пеперудите предишния ден и наблюдаваше как Сейбър съвестно се съгласява да изпълни задачата, изобщо не си беше представял, че Торвалдсен може да прояви такава агресивност. Познаваха се от много време. Не бяха точно приятели, но определено бяха съмишленици. И все пак по някакъв начин датчанинът беше успял доста бързо да свърже случилото се в Копенхаген с Ордена и със самия него. Той не очакваше, че е останала някаква следа.

Замисли се за Сейбър. Дали не бе проявил невнимание? Или пък е било умишлено?

В съзнанието му отекнаха предупрежденията на Маргарете за Сейбър. Прекалено много свобода, прекалено голямо доверие. Защо помощникът му не се обаждаше? Последната информация бе, че Сейбър е на път към Лондон, през Ротенбург, в търсене на Джордж Хаддад. Беше се обаждал няколко пъти, но без успех. Сейбър му трябваше. И то веднага.

На вратата се почука.

Той прекоси стаята и натисна дръжката.

— Време е да си поприказваме — каза Торвалдсен.

Херман беше на същото мнение.

Торвалдсен влезе и затвори вратата.

— Алфред, нали не говориш сериозно? Имаш ли изобщо представа какво може да предизвикат подобни разкрития?

— Говориш като евреин, Хенрик. И там ти е грешката. Заслепен си от предполагаемите Божии обещания. От така нареченото историческо право.

— Говоря като човек. Кой знае дали Стария завет е истина? Аз лично определено не съм сигурен. Но ислямският свят няма да позволи никакви намеци, че най-свещената земя на света е осквернена от юдаизма. Ще реагират ожесточено.

— Саудитците — заяви Херман — ще имат възможност да преговарят преди разгласяването на каквато и да било информация. Това са нашите условия и ти много добре го знаеш. Насилието ще е по тяхна вина, не по наша. Целта ни е просто печалба. Политическият комитет смята, че можем да постигнем много икономически отстъпки, които да облагодетелстват членовете ни. И аз съм на същото мнение.

— Това е лудост — заяви Торвалдсен.

— И какво смяташ да направиш?

— Каквото е нужно.

— Нямаш сили за такава битка, Хенрик.

— Ще останеш изненадан.

Херман се замисли и реши да го предизвика.

— Може би е по-добре да се замислиш за собственото си положение. Проверих финансите ти. Нямах представа колко малко пари носи стъкларството. Успехът на компанията ти „Аделгаде Гласверкер“ зависи от множество променящи се фактори.

— И ти смяташ, че можеш да повлияеш на тези фактори?

— Сигурен съм, че мога да ти причиня неприятности.

— Богатството ми е равно на твоето.

Херман се усмихна.

— Но за теб е важна репутацията. Немислимо е една от компаниите ти да се провали.

— Можеш да опиташ, Алфред.

Съзнаваше, че и двамата притежават милиарди в евро, по-голямата част от тях натрупани от предшествениците им, които те просто се стараят да запазят. Но и двамата не бяха глупави.

— Нали помниш, че държа дъщеря ти — каза Торвалдсен.

Херман сви рамене.

— А аз държа теб и момчето.

— Наистина ли? И си готов да рискуваш живота й?

Херман все още не бе взел решение за отговора на този въпрос и затова попита:

— За Израел ли става въпрос? Знам, че се смяташ за патриот.

— А аз знам, че ти си фанатик.

Херман се разтрепери от гняв.

— Никога не си ми говорил така.

— Винаги съм бил наясно с чувствата ти, Алфред. Антисемитизмът ти е очевиден. Опитваш се да го прикриваш — в крайна сметка в Ордена има неколцина евреи — но не си много убедителен.

Време беше Херман да сложи край на преструвките.

— Твоята религия създава проблеми. Винаги е създавала.

Торвалдсен сви рамене.

— Не повече от християнството. Ние просто се отказахме от непримиримите си принципи и наблюдавахме, докато християните убиваха в името на възкръсналия Бог.

— Аз не съм религиозен и ти много добре го знаеш, Хенрик. Тук става въпрос за политика и печалби. А що се отнася до евреите в Ордена, те се интересуват от същото. Нито един от тях не изрази несъгласие на събранието. Израел представлява пречка към прогреса. Ционистите се ужасяват от истината.

— Какво имаше предвид, като каза, че християните също ще бъдат замесени?

— Ако открият Александрийската библиотека, ще открият и текстове, изобличаващи цялата измама, която Библията в действителност представлява.

Торвалдсен не беше убеден.

— Няма да ти се удаде лесно.

— Уверявам те, Хенрик, че съм обмислил нещата доста добре.

— Къде се намира Ноктите на орела?

Той погледна датчанина одобрително.

— Много добре. Той обаче е извън твоето влияние.

— Но не и твоето.

Херман реши да бъде пределно ясен.

— Няма да постигнеш нищо. Фактът, че държиш дъщеря ми, не може да ме спре.

— Вероятно трябва да ти обясня положението. Семейството ми преживя нацистката окупация в Дания. Мнозина от нас бяха избити, но и ние убихме много немци. Изправял съм се пред безброй предизвикателства. Изобщо не ме е грижа за Маргарете. Тя е една арогантна, разглезена и глупава жена. Приятелят ми Котън Малоун, синът му и новата ми родина са единственото, което ме интересува. Ако трябва да я убия, ще го направя.

Херман се беше притеснявал за външни заплахи, но най-неотложният проблем се бе появил отвътре. Трябваше да спечели благоволението на този човек. Поне за известно време.

— Мога да ти покажа нещо.

— Трябва да прекратиш тая операция.

— Прекалено много неща са изложени на риск и не става въпрос само за бизнес интересите ни.

— Тогава покажи ми.

— Ще го уредя.