Стив Бери
Александрийската връзка (29)

28

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани нямаше представа какво е планирала Касиопея Вит. Жената бе умна, богата и смела и умееше да се владее при трудни ситуации. Нелоша комбинация. Стига да бе обмислила добре положението.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита тя, докато прекосяваха парка.

— Имаш ли някакви предложения?

Всъщност имаше, но не каза нищо.

— Ти си тази, която се появи изневиделица.

Касиопея се усмихна.

— Няма нужда да остроумничиш.

— Обграждат ни. Предполагам, че си забелязала.

Мемориалът на Линкълн се издигаше пред тях, в западния край на парка. Езерото отпред препречваше всякакъв изход на изток. От север редица високи дървета ги деляха от булеварда.

— Противно на мнението ви с Хенрик — започна тя — съвсем не съм безпомощна. Имам двама агенти на Конститюшън авеню. Когато ти се появи, тъкмо бях натиснала паникбутона.

— Е, ще те разочаровам. И двамата си тръгнаха.

— Как така?

— Веднага след като седна при Диксън. Просто си тръгнаха, с колата.

Алеята свършваше в подножието на мемориала на Линкълн. Стефани се обърна. Преследвачите им бяха спрели.

— Явно искат да дойдем точно тук.

Откъм Индипендънс авеню избоботи такси.

— Крайно време беше — промърмори Касиопея и размаха черна кърпичка.

Таксито спря и двете скочиха вътре.

— Аз ви се обадих преди няколко минути. — Касиопея затръшна задната врата и нареди на шофьора: — Просто направете няколко кръгчета. Ще ви кажем кога да спрете.

Таксито потегли.

Стефани пъхна ръка в джоба си и измъкна мобилния телефон. Набра номера на агентите, които бе наредила да й пазят гърба. Агентите, които се канеше да уволни.

— Можете ли да ми обясните защо ме зарязахте така? — попита тя спокойно, когато отговориха на обаждането й.

— Наредиха ни да се оттеглим — отговори агентът.

— Аз съм началникът ви. Кой смее да ми противоречи?

— Вашият началник.

Невероятно.

— И кой по-точно?

— Министърът на правосъдието. Брент Грийн лично дойде и ни нареди да се оттеглим.

 

 

Малоун хвърли чантата на Джордж Хаддад върху леглото. Двамата с Пам бяха в един хотел недалеч от Хайд Парк. Той познаваше мястото и бе избрал хотела, защото винаги бе пълен, а както самият той бе казвал, няма по-добро скривалище от тълпата. Освен това в съседство имаше аптека. Оттам бе закупил марля, антисептичен разтвор и бинт.

— Трябва да ти превържа рамото.

— Как така ти? Трябва да намерим болница.

— Де да беше толкова просто.

Той приседна на леглото до нея.

— Ще трябва да бъде просто. Искам лекар.

— Ако си беше останала вътре, както ти казах, нямаше нищо да ти се случи.

— Мислех, че имаш нужда от помощ. Та ти щеше да го убиеш.

— Не схващаш ли, Пам? Нима не ти стигна, че видя как умира Джордж? Тези хора не се шегуват. Ще те убият, без да се поколебаят.

— Исках да ти помогна — прошепна тя.

Малоун зърна в очите й нещо, което не бе виждал от години. Искреност. Което провокираше порой от въпроси, които не желаеше да задава. И на които тя със сигурност нямаше да отговори.

— Отидем ли на лекар, ще трябва да отговаряме и пред полицаите, което вече е проблем. — Пое няколко дълбоки глътки въздух. Беше смазан от умора и тревога. — Пам, тук са намесени много играчи. Не израелците отвлякоха Гари…

— Откъде си толкова сигурен?

— Да го наречем инстинкт. Вътрешното чувство ми подсказва, че не са били те.

— Но определено те убиха стария човек.

— Именно затова го бях скрил.

— Та той им се е обадил, Котън. Нали го чу. Направил го е с пълното съзнание, че ще дойдат.

— Това беше разкаянието му. Убийствата си имат цена. Днес Джордж плати своята. — При мисълта за мъртвия му приятел отново го прободе съжаление. — Дай да видя раната ти.

Смъкна шала от раменете й и забеляза, че кърпата лепне от кръв.

— Пак ли се е отворила?

Тя кимна.

— Като идвахме насам.

Малоун внимателно отлепи кърпата.

— Каквото и да става, определено е сложно. Имаше причина Джордж да умре…

— Тялото му беше изчезнало, Котън. И това на жената.

— Явно израелците доста бързичко почистват следите зад себе си. — Той внимателно прегледа ръката й и се убеди, че раната действително беше повърхностна. — Което само доказва мнението ми. Играчите са много. Поне двама, може би трима, възможно е дори да са четирима. Израел няма практиката да убива американски агенти. Но хората, които убиха Лий Дюрант, нямаха вид на особено притеснени. Сякаш умишлено си навличаха проблеми. Израелците никога не постъпват така.

Изправи се и влезе в банята. Когато се върна, отвори шишенце с антисептичен разтвор и й подаде нова кърпа.

— Я захапи.

Тя го погледна озадачено.

— Защо?

— Трябва да дезинфектирам раната, а не искам някой да те чуе как пищиш.

Очите й се разшириха.

— Боли ли от разтвора?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

 

 

Стефани затвори телефона си. Брент Грийн лично дойде и ни нареди да се оттеглим. Гръбнакът й сякаш се вкамени от шока, но десетките години в разузнаването не позволиха нищо в изражението й да издаде изненадата й.

Обърна се към Касиопея в срещуположния край на задната седалка.

— Опасявам се, че в момента си единственият човек, на когото мога да се доверя.

— Май си разочарована.

— Не те познавам.

— Не е вярно. Във Франция се оказа, че обстойно си ме проверила.

Права беше — бяха я разследвали подробно, а Стефани бе научила, че тъмнокожата красавица е родена в Барселона преди трийсет и седем години. Наполовина мюсюлманка, макар и не особено отдадена на религията, Касиопея имаше магистърска степен по инженерство, а също и по средновековна история. Беше единствен акционер и собственик на международен конгломерат със седалище в Париж и участваше в широк спектър от международни бизнес инициативи с активи за милиарди долара. Баща й бе основал компанията, а тя бе наследила контрола върху нея, макар да не бе пряко ангажирана в ежедневното управление. Освен това бе председател на холандска фондация, работеща в тясно сътрудничество с ООН по програмата за борба със СПИН и световния глад, особено в Африка. Стефани знаеше от личен опит, че Вит се страхува от твърде малко неща и че борави с пушката с точността на професионален снайперист. Проявяваща на моменти определено безразсъдство за собственото си добро, Касиопея бе помагала на покойния съпруг на Стефани и бе научила доста повече за личния й живот, отколкото на Стефани й се искаше. Но все пак й имаше доверие. Безпрекословно. Торвалдсен бе проявил голяма мъдрост, като я бе изпратил.

— В сериозно затруднение съм.

— Това вече го знаем.

— И Котън също. Изключително важно е да се свържа с него.

— Хенрик не го е чувал. Малоун каза, че ще се обади, когато е готов, а ти го познаваш по-добре от всеки друг.

— Как е Гари?

— Същият като баща си. Кораво момче. При Хенрик е в безопасност.

— А Пам къде е?

— Връща се в Джорджия. Отлетяха заедно с Малоун за Лондон, а после тя отпътува.

— Израелците също са в Лондон. Екип от наемни убийци.

— Котън е пълнолетен. Ще се оправи. А ние трябва да решим какво да правим по твоя проблем.

Стефани разсъждаваше над същата главоблъсканица. Брент Грийн лично дойде и ни нареди да се оттеглим. Което може би обясняваше слабото полицейско присъствие на Капитолия. Обикновено бяха навсякъде. Тя надникна през прозорчето на таксито и видя, че наближават Дюпон Съркъл и нейния хотел.

— Трябва да сме сигурни, че не ни следят.

— Май метрото ще е по-подходящо за целта.

Стефани бе съгласна.

— Къде отиваме? — попита Касиопея.

Стефани зърна въздушния пистолет, напъхан под сакото й.

— Имаш ли още от онези стрелички, дето приспиват хората?

— Предостатъчно.

— Тогава знам точно къде трябва да отидем.