Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alexandria Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Александрийската връзка

Преводач: Елка Виденова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-145-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8251

История

  1. — Добавяне

29

Лондон, 19:30 ч.

Малоун гледаше как Пам спи. Беше се свил върху един стол до прозореца на хотелската стая, с чантата на Джордж Хаддад в скута си. Оказал се бе прав за дезинфекционната течност: Пам здраво бе захапала кърпата, докато той промиваше раната. Очите й се бяха напълнили със сълзи, но се бе държала мъжки. Не бе издала нито звук въпреки силната болка. Дожаля му за нея и й купи нова риза от бутика във фоайето.

И той беше уморен, но „хормоните на «Магелан»“, както ги наричаше, подхранваха мускулите му с безкрайна енергия. Помнеше случаи, при които дни наред не беше ял, а напомпаното с адреналин тяло се концентрираше единствено върху това да оцелее и да завърши задачата си. Бе смятал тази треска за част от миналото. Чувство, което никога вече нямаше да изпита.

А ето къде се бе озовал. Насред цялата бъркотия. Последните няколко часа бяха като отвратителен кошмар, стига да не беше яркостта, с която събитията преминаваха през съзнанието му. Приятелят му Джордж Хаддад бе застрелян пред очите му. Разни хора, всеки със свой собствен план, преследваха целите си. Което ни най-малко не го засягаше. Но някой беше отвлякъл сина му и бе взривил книжарницата му. Не. Нещата явно бяха на лична основа.

Имаше доста да си връща. И подобно на Хаддад смяташе съвсем скоро да се разплати.

Но преди всичко му трябваше още информация.

Хаддад бе твърде загадъчен в репликите си и преди, и след появата на израелците. И което бе по-лошо, така и не бе обяснил какво бе открил преди години — какво точно бе мотивирало Израел да желае смъртта му. Надявайки се кожената чанта в скута му да съдържа някакви отговори, Малоун разкопча катарамите и извади книгата, трите тетрадки и четирите карти.

Книгата представляваше томче от XVIII век, с изтъркана корица с вдълбани мотиви, крехка като изсушена от слънцето кожа. Буквите от надписа бяха напълно нечетливи, така че внимателно я разтвори и прочете заглавната страница.

„Пътят на един герой“ от Евсевий Йероним Софроний.

Малоун запрелиства страниците. Романът бе писан преди повече от двеста години, а стилът бе педантичен и лишен от въображение. Чудеше се какво е значението му и се надяваше тетрадките да съдържат някакви разяснения.

Прехвърли и трите. Сбитият почерк беше на Хаддад, който бе водил бележките си на английски. Малоун зачете по-внимателно:

… насоките, които ми остави Пазителят, са твърде объркващи. Пътят на героя е труден. Опасявам се, че глупаво съм се подвел. Но поне не съм първият. Томас Бейнбридж също е бил глупак. Явно в края на осемнайсети век от библиотеката са му отправили покана и той е успял да извърви Пътя на героя. Със сигурност едно от условията на поканата е посещението да се запази в тайна. Пазителите едва ли са посветили две хилядолетия в опазване на съкровището си само за да бъде предадено то от някой поканен. Но Бейнбридж престъпил това условие и описал преживяванията си. В опит да смекчи предателството представил описанието си като роман, озаглавен не особено оригинално „Пътят на един герой“. Книгата била издадена в ограничен брой екземпляри и не привлякла особено внимание. По негово време светът бил препълнен с фантастични приказки (романи, които не се радвали на особена почит), така че пътешествието на главния герой до някаква митична библиотека не вдигнало шум. Преди три години открих екземпляр на книгата и го откраднах от едно имение в Уелс. Прочитът не дава много информация. Бейнбридж обаче не могъл да устои на изкушението за едно последно нарушение на исканото от Пазителите обещание. В последните години преди смъртта си той построил беседка в градината на имението си в графство Оксфорд. В мрамора й издълбал изображението на една картина и поредица от римски букви. Картината от Никола Пусен първоначално била известна с името „Щастие, помрачено от смърт“, но днес е по-известна като „Пастирите на Аркадия II“.

Малоун не бе запознат с творчеството на Пусен, макар да бе чувал името. За щастие, в една от тетрадките Хаддад бе включил още подробности.

Пусен бил истински страдалец и в много отношения приличал на Бейнбридж. Роден бил в Нормандия през 1594 г. и първите трийсет години от живота му били изпълнени с изпитания и сътресения. Страдал поради липсата на покровители, неблагодарни куртизанки, влошено здраве и дългове. Дори работата върху тавана на Голямата галерия на Лувъра не успяла да го вдъхнови. Едва когато през 1642 г. напуснал Франция и заминал за Италия, у него настъпила промяна. Това пътуване, което обикновено траело няколко седмици, отнело на Пусен почти шест месеца. След като пристигнал в Рим, Пусен започнал да рисува с нов стил и нова увереност, които не останали незабелязани и бързо му спечелили славата на един от най-уважаваните художници в града. Мнозина изказвали догадки, че някъде по пътя Пусен бил посветен в голяма тайна. Любопитното е, че когато завършил „Пастирите на Аркадия“, човекът, който поръчал творбата — кардинал Роспильози, който по-късно станал папа Климент IX — предпочел, вместо да закачи картината на видно място, да я сложи в личните си покои. Роспильози бил артистична личност, интересувал се от древното и езотеричното. Притежавал изключително богата лична библиотека и историците по-късно го нарекли „свободомислещия папа“.

Известен намек за преживяванията на Пусен може да се открие в едно писмо, писано шест години след завършването на „Пастирите на Аркадия“. Авторът му, свещеник и брат на финансовия министър на Луи XIV, вярвал, че онова, което научил от Пусен, може да представлява интерес за френската монархия. Открих писмото преди няколко години сред архивите на семейство Косе-Бризак.

Двамата с него разисквахме някои теми, които лесно мога да ви обясня с подробности — теми, които чрез мосю Пусен ще ви дадат предимства, които дори кралете трудно биха измъкнали и които според него вероятно никой няма да открие дори и след векове. На всичко отгоре тези неща са толкова трудни за откриване, че нищо на земята не може да има по-голяма стойност или да се сравни с тях.

Доста впечатляващо изказване, а и твърде озадачаващо. Но постройката, вдигната от Бейнбридж в собствената му градина, е още по-озадачаваща. След завършването на „Пастирите на Аркадия“ по някакви необясними причини Пусен обърнал изображението в картината и създал нова творба, станала известна като „Пастирите на Аркадия II“. Именно нея избрал Томас Бейнбридж за своя мраморен барелеф. Не оригинала, а неговия обратен образ. Бейнбридж проявил хитрост и тайната на построения от него паметник, изпълнен със символика, така и не бил разгадан цели двеста години.

Малоун продължи да чете, а мислите му се блъскаха в лабиринт от догадки. За съжаление Хаддад не разкриваше много подробности. Останалата част от бележките засягаха Стария завет, неговите преводи и несъответствията в текстовете. Но нямаше нито думичка защо забелязаното от Хаддад бе провокирало такъв интерес. Нито пък някакво послание от Пазителя. Никакви подробности относно разни героични пътешествия, с изключение на едно бегло споменаване в края на една от тетрадките.

В салона на Бейнбридж Хол виждаме поредното доказателство за арогантността на Бейнбридж. Самото му наименование е особено показателно: „Видението на свети Йероним“. Изключително любопитно и подходящо, тъй като много често подобни търсения започват след такова видение…

Това може би хвърляше известна светлина, но въпросителните все още бяха много. А Малоун знаеше, че борбата с въпроси без отговори е най-бързият начин да блокираш мозъка си.

— Какво четеш?

Той вдигна поглед. Пам лежеше на леглото, с глава върху възглавницата, но очите й бяха отворени.

— Това, което Джордж е оставил.

Тя бавно се изправи, разтърка очи и погледна часовника си.

— От колко време спя?

— Около час. Как е рамото?

— Боли.

— Няколко дни ще е така.

Тя протегна крака.

— Колко пъти са те прострелвали, Котън? Три?

Той кимна.

— Такива неща не се забравят.

— И аз не съм ги забравила. Ако си спомняш, аз се грижех за теб.

Така беше.

— Обичах те — продължи тя. — Знам, че може би не вярваш. Но те обичах.

— Трябваше да ми кажеш за Гари.

— Страшно ме болеше от поведението ти. Така и не разбрах защо трябваше да ми изневеряваш. Защо не ти бях достатъчна.

— Бях млад. Глупав. Егоист. Но беше преди двайсет години, за бога. А после съжалявах. Опитах се да бъда добър съпруг. Наистина опитах.

— Колко бяха жените? Никога не си ми казвал.

Нямаше намерение да я лъже.

— Четири. Всички за по една нощ. — Сега вече и той искаше да разбере. — А при теб?

— Само един. Но се срещах с него няколко месеца.

Заболя го.

— Обичаше ли го?

— Доколкото една жена може да обича някой друг освен съпруга си.

Разбра думите й.

— Гари бе резултат от тази връзка. — Тя като че ли се бореше с някакъв демон, който не спираше да изскача от миналото. — Понякога, като погледна Гари, част от мен се ядосва за стореното — Господ да ми прости — но част от мен се чувства благодарна. Гари винаги е до мен. Ти идваше и си отиваше.

— Аз те обичах, Пам. Исках да ти бъда съпруг. И истински съжалявах за стореното.

— Но не беше достатъчно — промълви тя със сведени очи. — Тогава не знаех, но в крайна сметка разбрах, че никога няма да е достатъчно. Ето защо живяхме разделени цели пет години, преди да се разведем. Хем исках да запазя брака ни, хем не исках.

— Толкова ли ме мразеше?

— Не. Мразех себе си за онова, което сторих аз. Трябваха ми години, за да го проумея. От мен да знаеш, когато човек мрази себе си, има огромни проблеми. Само дето не го осъзнава.

— Защо не ми каза за Гари, когато се случи?

— Та ти не заслужаваше истината. Поне така мислех. Едва през последната година осъзнах грешката си. Ти ми изневеряваше, аз също ти изневерявах, но забременях. Прав си. Трябваше да ти кажа още тогава. Но така разсъждават зрелите хора, а както сам заяви, и двамата бяхме млади и глупави.

Тя млъкна. Той не искаше да прекъсва мислите й.

— Затова продължавам да ти се сърдя, Котън. Не мога да си простя. Но затова и най-накрая ти казах за Гари. Знаеш, че можех и да го премълча и ти така и нямаше да разбереш. Но исках да поправя нещата. Исках да се помирим един с друг…

— И да се помириш сама със себе си.

Тя бавно кимна.

— Най-вече. — Гласът й пресекна.

— Защо излезе след мен пред къщата на Хаддад? Знаеше, че ще има стрелба.

— Да кажем, че е бил поредният глупав ход.

Но Малоун реши да не увърта. Време бе да й каже истината.

— Не можеш да се прибереш в Атланта. На летището те следеше някакъв мъж. Затова се върнах при теб.

Лицето й придоби замислено изражение.

— Трябваше да ми кажеш.

— Така е.

— Защо ще ме следи някой?

— За да е готов за нова възможност. За нещо пропуснато, което може да се довърши.

Виждаше, че схваща мисълта му.

— Да ме убият ли искат?

Малоун вдигна рамене.

— Нямам представа. Точно това е проблемът. Че се опитваме да налучкаме отговорите.

Тя се облегна в леглото, очевидно твърде объркана и изтощена от болката, за да спори.

— Какво смяташ да правиш? Хаддад е мъртъв. Би трябвало израелците да си тръгнат.

— Което ни дава свободата да открием търсеното от Джордж. Да изминем Пътя на героя. Оставил ми е тези неща умишлено. Искал е да поемем по този път.

Тя отпусна глава върху възглавницата.

— Не. Искал е ти да поемеш.

Малоун видя, че тя примижава от болка.

— Дай да сложим малко лед на рамото. Ще те облекчи.

— Няма да споря с теб.

Малоун се изправи, грабна празната кофа и тръгна към вратата.

— Все пак бих искала да разбера какво е толкова важно, че да дадеш живота си за него — обади се тя.

Той се спря.

— Ще се учудиш колко незначителен може да се окаже поводът понякога.

— Май ще се обадя на Гари, докато те няма — каза тя. — Искам да се уверя, че е добре.

— Кажи му, че ми липсва.

— Дали е добре там?

— Хенрик ще се грижи за него. Не се тревожи.

— И откъде започваме да търсим?

Хубав въпрос. Но поглеждайки към отсрещния край на стаята, където беше изпразнил съдържанието на чантата, осъзна, че отговорът е един-единствен.