Стив Бери
Александрийската връзка (15)

14

Копенхаген, 12:15 ч.

Доминик Сейбър бе наясно, че следващият един час ще е критичен. Вече бе гледал телевизионните репортажи за стрелбата в замъка Кронборг. Което означаваше, че Малоун и бившата му съпруга са офейкали. Най-после се бе чул и с човека, когото бе изпратил в замъка, и бе доволен, че инструкциите му са спазени.

Погледна часовника си, после излезе от предния салон и влезе в спалнята, където държаха Гари Малоун. Бяха успели да измъкнат момчето от училище с помощта на официални документи за самоличност и приказки от рода, че всичко е в името на американското правителство. Само след два часа вече бяха напуснали Атланта с частен самолет. С Пам Малоун се бяха свързали по пътя и й бяха обяснили точно какво да прави. Всички сведения я описваха като доста опърничава жена, но една снимка и мисълта, че нещо лошо може да сполети сина й, бяха гарантирали готовността й да прави каквото поискат от нея.

Сейбър отвори вратата на стаята и изкриви лицето си в усмивка.

— Исках само да ти кажа, че се чухме с баща ти.

Момчето бе седнало до прозореца и четеше книга. Вчера бе поискало няколко заглавия и Сейбър ги бе набавил. Детското лице светна при думите за баща му.

— Добре ли е?

— Да. И беше благодарен, че си тук при нас. Майка ти също е с него.

— Мама е тук?

— Докара я друг наш екип.

— Това й е за първи път. Никога не е идвала. — Момчето млъкна за миг. — С баща ми не се разбират много.

Запознат със семейната им история, Сейбър долови нещо по-особено.

— Защо така?

— Заради развода. Отдавна не живеят заедно.

— Това тежи ли ти?

Гари се замисли върху въпроса. Беше висок за възрастта си, с гъста кестенява коса. Котън Малоун бе пълната му противоположност. С много бяла кожа, мускулести крайници, светла коса. Колкото и да се мъчеше, Сейбър не успяваше да долови нищо от бащата в изражението на сина.

— Щеше да е по-добре да бяха останали заедно. Ама разбирам защо е невъзможно.

— Хубаво е, че го разбираш. Ти си умно момче.

Гари се усмихна.

— И баща ми вечно това повтаря. Познаваш ли го?

— О, да. От години работим заедно.

— Какво точно се случва тук? Защо съм в опасност?

— Не мога да говоря сега. Но едни доста опасни типове са взели баща ти на мушка и се канеха да си отмъстят на теб и на майка ти, така че се намесихме, за да ви защитим. — Усещаше, че обяснението сякаш не задоволи малкия напълно.

— Но нали баща ми не работи вече за правителството?

— За съжаление враговете му не се интересуват от това. Чисто и просто искат да му причинят болка.

— Много странно.

Сейбър се насили да се усмихне.

— Боя се, че е част от работата ни.

— Имаш ли деца?

Зачуди се на любопитството на момчето.

— Не. Никога не съм бил женен.

— Изглеждаш ми готин.

— Благодаря. Просто си върша работата. — Сейбър разкърши рамене и попита: — Спортуваш ли?

— Тренирам бейзбол. Ама сезонът свърши отдавна. Не бих имал нищо против да хвърля някоя топка.

— Доста сложно за Дания. Тук бейзболът не е национално хоби.

— Последните две лета прекарах тук. Много ми харесва.

— С баща си ли прекарваш лятото?

Гари кимна.

— Това е горе-долу единствената ни възможност да сме заедно. Но няма значение. Радвам се, че живее в Дания. Тук е щастлив.

Стори му се, че отново долавя нещо.

— А ти щастлив ли си?

— Понякога. Друг път ми се иска да живееше по-наблизо.

— Мислил ли си някога да се преместиш при него?

Лицето на момчето се изкриви от тревога.

— Това би съсипало мама. Никак не би й харесало.

— Понякога човек върши това, което трябва да се направи.

— Мислил съм по този въпрос.

Той се ухили.

— Недей да мислиш чак толкова. И се опитай да не скучаеш много.

— Мъчно ми е за мама и татко. Дано са добре.

Чул бе достатъчно. Момчето се бе успокоило. Нямаше да им създава проблеми, поне през следващия един час, а на Сейбър му бе нужно само толкова. След това вече нямаше да има значение какво прави Гари Малоун.

Той тръгна към вратата с думите:

— Не се притеснявай. Сигурен съм, че всичко ще приключи съвсем скоро.

 

 

Малоун крачеше по улиците на Хелсингьор и наблюдаваше кафенето. През вратите му в двете посоки течеше равномерен поток постоянни клиенти. Обектът, когото наблюдаваше, седеше до прозореца и отпиваше от чашата си. Пам вероятно бе в колата, паркирана до гарата, и чакаше. Поне се надяваше да е там. Когато този тип предприемеше своя ход, щяха да имат един-единствен шанс. Ако враговете му бяха наблизо, а той бе убеден, че е така, това вероятно бе единственият начин да се добере до тях.

Появата на Пам в Дания го бе разтърсила. Но пък тя винаги оказваше подобен ефект върху него. Някога ги свързваха любов и уважение, или поне той бе смятал така; сега единственото общо помежду им бе Гари.

Мислите му се върнаха към думите й през август. За Гари.

 

 

— След толкова години лъжи искаш да си признаеш?

— Ти самият не беше светец преди толкова години, Котън.

— И ти превърна живота ми в ад заради това.

Тя вдигна рамене.

— Имах своето увлечение. Не смятах, че ще ти пука, като се има предвид случилото се.

— Аз ти признах всичко.

— Не, Котън. Аз те хванах.

— Но ме остави да вярвам, че Гари е мой син.

— Той е твой син. Във всяко отношение освен кръвната връзка.

— Това ли е оправданието ти?

— Няма нужда да се оправдавам. Просто реших, че трябва да узнаеш истината. Трябваше да ти кажа още миналата година, когато се разведохме.

— Откъде знаеш, че не е от мен?

— Котън, ако искаш, направи теста. Не ми пука. Просто искам да знаеш, че ти не си бащата на Гари. А ти действай както намериш за добре с тази информация.

— Той знае ли?

— Естествено, че не. То засяга само вас двамата. Никога няма да го научи от мен.

 

 

Все още чувстваше гнева, който го бе залял, докато Пам бе запазила самообладание. Бяха толкова различни, което вероятно обясняваше защо вече не са заедно. Бе загубил баща си като дете, но бе отгледан от майка, която го обожаваше. А детството на Пам бе напълно объркано. Майка й била вятърничава и нестабилна, разкъсвана от противоречиви емоции. Държала детска градина. Пропиляла семейните спестявания неведнъж, а цели два пъти. Слабостта й били астролозите. Не успявала да им устои и с готовност слушала да й казват точно това, което искала да чуе. Бащата на Пам бил също толкова чудат, самовглъбен и отнесен. Интересувал се повече от радиоуправляеми самолети, отколкото от съпругата и трите си деца. Цели четирийсет години работил във фабрика за сладоледени фунийки, получавал средна заплата и така и не се издигнал над средното ниво. Лоялност, примесена с измамно чувство за доволство — ето какво представляваше тъстът му до деня, в който трите кутии цигари дневно най-после бяха сломили сърцето му.

Преди да се срещнат, Пам бе познала твърде малко обич и чувство за сигурност. Пестелива откъм емоции, но изискваща обожание, тя винаги бе давала много по-малко от онова, което получаваше. А изтъкването на това несъответствие предизвикваше у нея единствено гняв. Собствените му прегрешения с други жени още в началото на брака им просто доказваха верността на убеждението й, че на нищо и никого не може да се има доверие.

Нито на майки, нито на бащи, братя, сестри или съпрузи.

Всички до един я бяха предали. Той също. Като беше родила дете от друг мъж и беше пропуснала да спомене този факт на съпруга си, тя продължаваше да заплаща цената на този провал.

Редно бе той да прояви по-голямо разбиране. Но за да се стигне до сделка, са нужни двама, а тя нямаше желание — поне засега — да преговаря.

Стрелецът изчезна от прозореца. Вниманието на Малоун незабавно се върна към кафенето. Загледа как мъжът напуска сградата, отправя се към паркираната си кола, качва се в нея и потегля. Напусна поста си, хукна надолу по уличката и видя Пам.

Пресече улицата и скочи в колата, до шофьорското място.

— Пали и се приготви.

— Аз ли? Защо не караш ти?

— Нямаме време. Ето го, идва.

Видя волвото да завива към шосето, успоредно на брега, и да отпрашва напред.

— Давай — повтори Малоун.

И тя пое след волвото.

* * *

Джордж Хаддад влезе в апартамента си в Лондон. Кратката екскурзия до Бейнбридж Хол го бе подразнила, както и очакваше, и той не обърна внимание на компютъра си, който сигнализираше за непрочетени имейли, а седна край кухненската маса.

От пет години бе мъртъв. Да знаеш — и да не знаеш. Да разбираш и същевременно да си така объркан. Поклати глава. Каква дилема. Огледа се. Успокоителната, пречистваща магия на апартамента вече не му въздействаше. Явно бе време. Трябваше и други да разберат. Дължеше знанието си на всяка душа, погубена в накба, чиято земя бе открадната, чието имущество бе ограбено. Дължеше го и на евреите. Всички имаха право да знаят истината.

Първият му опит преди месеци явно не бе дал резултат. Точно затова предишния ден отново бе посегнал към телефона.

Сега за трети път набра международния номер.

 

 

Малоун се взираше в шосето пред тях, докато Пам караше с бясна скорост по крайбрежната магистрала, на юг към Копенхаген. Волвото бе на седем-осемстотин метра пред тях. Бе накарал Пам да остави няколко коли да ги задминат за прикритие, но неведнъж й бе напомнил да не изостава прекалено.

— Не съм специален агент — тросна се тя, с очи, залепени в предното стъкло. — Никога не съм правила подобно нещо.

— Не ви ли учат на такива неща в юридическия факултет?

— Не, Котън. Такива неща се преподават във факултета за шпиони.

— Де да имаше наистина такъв факултет. За съжаление се наложи да науча всичко в хода на работата.

Волвото увеличи скоростта и той се зачуди дали не са ги забелязали. Но после видя, че просто изпреварва друга кола. Усети, че Пам се опитва да го догони.

— Недей. Ако е нащрек, ще използва този трик да провери дали не го следят. Виждам го, така че карай както досега.

— Знаех си, че има смисъл от обучението в Министерството на правосъдието.

Закачка. Голяма рядкост при нея. Но все пак оцени усилието й. Надяваше се следата, по която бяха тръгнали, да доведе до нещо. Гари със сигурност бе някъде наблизо, а му бе нужен един-единствен шанс, за да го измъкне.

Озоваха се в покрайнините на столицата. Движението замря до бавно пълзене. Бяха четири коли зад волвото, когато то внезапно се вмъкна в изхода за предградието Шарлотенлунд, навлезе в северната част на града, и се отправи на юг. Точно преди кралския дворец зави надясно и пое навътре в жилищния комплекс.

— Внимавай — каза той. — Тук е лесно да ни забележат. Задръж малко.

Пам изостана. Малоун познаваше тази част на града. На няколко пресечки бе дворецът Розенборг, където бяха изложени кралските съкровища, наблизо бяха и ботаническите градини.

— Тръгнал е към някакво конкретно място — отбеляза той. — Тук къщите изглеждат абсолютно еднакви, така че трябва добре да знаеш къде отиваш.

След още два завоя волвото се спусна по тясна уличка с дървета от двете й страни. Малоун накара Пам да спре на ъгъла и проследи с поглед как жертвата им влиза в една входна алея.

— Паркирай до бордюра — каза той.

Докато тя паркираше, той напипа беретата си и отвори вратата.

— Стой тук. И говоря най-сериозно. Играта може доста да загрубее, а няма да мога да търся Гари, ако ще трябва да се грижа и за теб.

— Мислиш ли, че е там?

— Доста е вероятно.

Надяваше се тя да не създава проблеми.

— Добре. Ще чакам тук.

Той се измъкна от колата. Тя сграбчи ръката му. Стискането й бе силно, но не изразяваше враждебност. Внезапна тръпка прониза тялото му. Погледна я право в лицето, видя изписания в очите й страх.

— Ако е там, върни ми го.