Стив Бери
Александрийската връзка (6)

5

4:00 ч.

Малоун паркира колата си пред Кристиангаде, имението на Хенрик Торвалдсен, което се издигаше на източното крайбрежие на остров Зеланд до протока Йоресунд. От Копенхаген бе шофирал трийсет километра на север в новичката мазда, която обикновено паркираше на няколко пресечки от книжарницата си, близо до замъка Кристианбург.

След спускането им от покрива бе видял как пожарникарите се опитват да ограничат бушуващия в дома му огън. Явно бе, че всичките му книги са се превърнали в пепел, и дори и пламъците да не успееха да погълнат и последната, горещината и пушекът щяха да нанесат непоправими щети. Бе си наложил да се пребори с надигащия се гняв, повтаряйки си нещо, което бе научил преди много години. Никога не изпитвай омраза към врага си. Това замъглява преценката. Не. Не трябваше да храни омраза. Трябваше да мисли.

Но Пам затрудняваше нещата.

— Кой живее тук? — попита го тя.

— Един приятел.

По пътя се бе опитвала да изкопчи някаква информация от него, но той не бе особено словоохотлив, което очевидно я вбесяваше. Е, преди да се справи с нея, трябваше да поговори с някой друг.

Тъмната къща бе оригинален образец на датския барок — три етажа, построени от облицована с пясъчник тухла, завършена с изящно извит меден покрив. Едното крило бе обърнато към сушата, другото към морето. Преди триста години член на семейство Торвалдсен я бе построил, след като успешно бе превърнал хиляди тонове безполезен торф в гориво за производството на стъкло. Наследниците я бяха поддържали с любов в продължение на векове и в крайна сметка бяха превърнали Аделгаде Гласверкер, с характерния символ от два кръга и черта под тях, в най-известния производител на стъкло в Дания. Днес конгломератът се ръководеше от главата на семейството Хенрик Торвалдсен — човека, заради когото в момента Малоун живееше в Дания.

Той се запъти към солидната входна врата. Камбанен звън, напомнящ призива на копенхагенска църква по обяд, оповести присъствието му. Натисна звънеца още веднъж, после задумка по вратата. В един от горните прозорци светна лампа. После в още един. След няколко минути чу звука от отключване и вратата се отвори. Макар човекът пред него очевидно току-що да се бе събудил, медночервената му коса бе сресана, лицето му представляваше маска на вежливост, а памучният му халат бе съвършено изгладен.

Йеспер. Икономът на Торвалдсен.

— Събуди го — каза Малоун на датски.

— А каква е целта на подобно радикално действие в четири сутринта?

— Погледни ме. — Котън бе потен, мръсен и покрит със сажди. — Не ти ли изглежда достатъчно важно?

— Склонен съм да смятам, че е така.

— Ще изчакаме в кабинета. Трябва да ползвам компютъра му.

 

 

Първата му работа бе да отвори пощата си и да провери дали няма нови съобщения, но кутията бе празна. След това влезе в сървъра на проект „Магелан“ с паролата, дадена му от бившата му шефка Стефани Нел. Макар да се бе пенсионирал и вече да не фигурираше във ведомостите на Министерството на правосъдието, заради скорошните събития във Франция Стефани му бе осигурила пряка линия за комуникация. Със съответната времева разлика — в Атланта бе все още понеделник, десет часа вечерта — той знаеше, че съобщението му ще бъде препратено директно на нея.

Вдигна поглед от екрана, когато Торвалдсен влезе в стаята, тътрейки крака. Възрастният датчанин явно се бе потрудил да се облече. Ниската му приведена фигура, резултат от категоричния отказ на гръбнака му да се изправи, бе скрита под огромен пуловер с цвят на тиква. Гъстата му сребриста коса бе пригладена настрани, а веждите му бяха все така буйни и непокорни. Дълбоки бръчки обрамчваха устата и набраздяваха челото му, а бледата му кожа издаваше, че избягва слънцето, което Малоун знаеше със сигурност, тъй като датчанинът рядко излизаше. На континент, където под „сребърна лъжичка“ се разбираха милиарди, Торвалдсен бе в списъка на най-богатите хора.

— Какво става? — попита Торвалдсен.

— Хенрик, да ти представя бившата ми съпруга Пам.

Торвалдсен й се усмихна.

— Приятно ми е.

— Нямаме време за любезности — отговори тя, без да обръща внимание на домакина им. — Трябва да мислим за Гари.

Торвалдсен се обърна към Малоун.

— Изглеждаш ужасно, Котън, а и дамата има доста притеснен вид.

— Притеснен ли? — сопна се Пам. — Току-що скочих от горяща сграда. Отвлякоха сина ми. Изтощена съм от полета и не съм яла от два дни.

— Ще наредя да приготвят храна. — Гласът на Торвалдсен не показа никакво вълнение, сякаш подобни неща му се случваха всяка нощ.

— Не искам храна. Искам да се погрижим за сина ми.

Малоун описа случилото се в Копенхаген, след това отбеляза:

— Опасявам се, че сградата вече я няма.

— Което е най-малкият от проблемите ни.

Думите му накараха Малоун да се усмихне. Допадаше му тази черта на Торвалдсен. Винаги на твоя страна, независимо от всичко.

Пам крачеше из стаята като лъвица в клетка. Малоун забеляза, че е отслабнала от последния им разговор. Фигурата й открай време бе стройна, косата й — дълга и с червеникав оттенък, а годините не бяха променили бледия тен на осеяната й с лунички кожа. Дрехите й бяха в ужасно състояние, но тя изглеждаше точно толкова добре, колкото когато се бе оженил за нея. Беше скоро след като започна работа към Военната прокуратура. Такава си беше Пам — външността й бе страхотна, но същността — проблемна. Дори и сега сините й очи, зачервени от плач, успяваха да излъчват леден гняв. Беше интелигентна, умна и изтънчена, но в момента бе объркана, замаяна, ядосана и уплашена. А според Малоун нито една от тези емоции не предвещаваше добро.

— Какво чакате? — сопна се тя.

Той погледна екрана на компютъра. Все още нямаше достъп до сървъра на проекта. Но тъй като вече не бе на действителна служба, молбата му за достъп вероятно вече бе препратена за одобрение на Стефани. Знаеше, че щом разбере кой иска да влезе в сървъра, тя веднага щеше да се включи онлайн.

— С това ли се занимаваше навремето? — попита Пам. — С хора, които се опитват да те подпалят? И стреляше по тях? Това ли правеше? Виж докъде ни доведе. Виж на какво се насадихме.

— Мисис Малоун — прекъсна я Торвалдсен.

— Не ме наричайте така — изсъска тя. — Отдавна трябваше да си сменя фамилията. Знаех си, че трябва да включа такова условие в бракоразводните документи. Но не исках фамилията ми да е различна от тази на Гари. Нали не можех и дума да кажа срещу скъпоценния му баща. Нито думичка. Да, Котън, ти си най-великият. Истински герой в очите на детето.

Явно й се искаше да предизвика скандал и донякъде му се дощя да й угоди. Компютърът издаде звук. Екранът превключи на началната страница на проекта.

Той въведе паролата и след миг връзката вече бе установена. Появиха се думите РИЦАРИ ТАМПЛИЕРИ. Кодираният вход към Стефани. Той написа АБАТСТВО „ДЕ ФОНТЕН“, където преди няколко месеца двамата със Стефани бяха открили останките на средновековния орден. След няколко секунди се изписаха думите:

Какво има, Котън?

Той набра кратко описание на случилото се. Тя отвърна:

При нас е изтекла информация. Преди два месеца. Някой е стигнал до засекретените файлове.

Би ли пояснила?

В момента не мога. Искахме да запазим всичко в тайна. Трябва да проверя някои неща. Потърпи малко. Къде си в момента?

В дома на любимия ни датчанин.

Предай му много поздрави.

Чу Торвалдсен да изсумтява и си припомни, че подобно на двама разведени родители, Стефани и Хенрик се търпяха само заради него.

— И какво, ще седим и ще чакаме ли? — попита Пам. И двамата четяха над рамото му.

— Точно така ще постъпим.

Тя се втурна към вратата.

— На вас може и да ви е достатъчно. Аз обаче смятам да предприема друго.

— Какво например? — попита я той.

— Отивам в полицията.

Тя отвори рязко вратата. В коридора стоеше Йеспер. Пам се втренчи в иконома.

— Махни се от пътя ми.

Йеспер не помръдна. Пам обърна гневен поглед към Хенрик.

— Кажете на слугата си да се отмести или ще се наложи аз да го направя.

— Нямам нищо против да опитате — отвърна Торвалдсен.

Малоун бе доволен, че Хенрик бе предвидил глупостта й.

— Пам, аз съм точно толкова разтревожен, колкото и ти. Но полицията не може да направи нищо. Имаме си работа с професионалист, който разполага с поне два дни преднина. За да вземем най-доброто решение за Гари, ми е нужна информация.

— Та ти не пророни нито сълза. Дори не показа изненада, абсолютно никаква реакция. Както винаги.

Думите й му бяха крайно неприятни, особено след като само преди два месеца съвсем спокойно му бе заявила, че не е баща на сина им. Стигнал бе до заключението, че разкритието всъщност не означава нищо, поне що се отнася до чувствата му към Гари — момчето си беше негов син и винаги щеше да остане такъв, но лъжата имаше огромно значение за мнението му за бившата му съпруга. В гърлото му се надигна гняв.

— И бездруго ти оплеска вече нещата. Трябваше да ми се обадиш веднага. Като си толкова умна, трябваше да намериш начин да се свържеш с мен или поне със Стефани. Та тя е при теб, в Атланта. Вместо това ти осигури на тия типове два дни преднина. Нямам нито време, нито сили да се боря и срещу теб, и срещу тях. Сядай си на задника и млъквай.

Тя остана права, неподвижна и заплашително безмълвна. Накрая се предаде и се отпусна вяло върху коженото канапе.

Йеспер тихичко затвори вратата, оставайки отвън.

— Кажи ми едно нещо — каза Пам, с очи, втренчени в пода, и с каменно лице.

Той знаеше какво ще го попита.

— Защо просто не му дам това, което иска ли? Не е толкова просто.

— От него зависи животът на едно момче.

— Не на едно момче, Пам, а на нашия син.

Тя не отговори. Може би най-после бе схванала, че е прав. Преди да предприемат каквото и да било, им бе нужна информация. Малоун се чувстваше напълно изцеден. Както в деня след държавните изпити в юридическия факултет или когато бе подал молба да го прехвърлят от флота към проект „Магелан“, или когато решително бе влязъл в кабинета на Стефани Нел и бе подал оставка.

Защо, по дяволите, се бавеше толкова Стефани?