Стив Бери
Александрийската връзка (25)

24

Вашингтон, окръг Колумбия, 9:50 ч.

Стефани приключи със закуската и направи знак на сервитьора за сметката. Седеше в един ресторант близо до Дюпон Съркъл, недалеч от хотела, в който бе отседнала. Целият проект „Магелан“ бе мобилизиран и седем от нейните дванайсет адвокати пряко й сътрудничеха. Убийството на Лий Дюрант бе подействало стряскащо на всички, но усилията й бяха съпроводени с определени рискове. Други разузнавателни служби щяха да научат за действията й, което означаваше, че Лари Дейли няма да е далеч. Да вървят по дяволите. Малоун имаше нужда от нея и тя нямаше намерение да го предаде. За втори път.

Плати сметката и махна на едно такси, което петнайсет минути по-късно я стовари на Седемнайсета улица. Денят бе свеж и слънчев, а жената, на която се бе обадила преди два часа, вече седеше на една сенчеста пейка в парка недалеч от мемориала, посветен на Втората световна война. Дългокрака блондинка със силно тяло и проницателност, която изискваше определена предпазливост. Стефани познаваше Хедър Диксън от почти десет години. Фамилното име бе резултат от краткотраен брак, но всъщност Диксън бе израелска гражданка, включена към мисията във Вашингтон, част от северноамериканския контингент на Мосад. Бяха работили както в сътрудничество, така и в открито съперничество, което бе в рамките на нормалното, що се отнася до израелски граждани. Стефани се надяваше днешната им среща да е добронамерена.

— Радвам се да те видя — каза тя и седна.

Диксън бе облечена стилно както винаги, в панталони на фино златистокафяво каре, бяла риза и черен елек от букле.

— По телефона звучеше доста притеснена.

— Притеснена съм. Трябва да разбера защо правителството ви се интересува от Джордж Хаддад.

Отработеният празен поглед на служител на разузнаването изчезна и Хедър Диксън се усмихна одобрително.

— Явно не си бездействала.

— Както и твоите хора. През последните дни се вдигна доста шум около Хаддад. — Стефани всъщност бе в неизгодна позиция, тъй като Лий Дюрант бе свръзката й с израелците, а той така и не бе имал възможност да й съобщи какво бе узнал.

— А американците защо се интересуват? — попита Диксън.

— Преди пет години един от агентите ми едва не умря заради Хаддад.

— Затова скрихте палестинеца. Само за себе си. И не си направихте труда да уведомите съюзниците си.

Сега вече достигнаха същността на въпроса.

— А вие не си направихте труда да ни уведомите, че сте се опитали да го взривите наред с агента ми.

— За този случай не знам нищо. Извън пълномощията ми е. Но знам, че Хаддад се е появил и че искаме да се доберем до него.

— Както и ние.

— Защо е толкова важно за вас?

Не можеше да прецени дали Диксън се опитва да налучка нещо, или пък умишлено я мотае.

— Ти ми отговори, Хедър. Защо саудитците сринаха цели села в Западна Арабия преди пет години? Защо Мосад се интересува толкова от Хаддад? — Тя впи поглед в приятелката си. — Защо е трябвало да умре?

 

 

Странно чувство на спокоен фатализъм обзе Малоун. Правилото, което всички в разузнаването уважаваха, бе: не си играй с израелците. Малоун бе пренебрегнал тази мъдрост, оставяйки Мосад да повярват, че Хаддад е загинал от взрива в онова кафене. Сега вече знаеше, че знаят. Лий Дюрант му бе казал, че израелците са полудели, но не бе споменал, че скривалището на Хаддад е разкрито. Иначе никога нямаше да позволи на Пам да го придружи.

— Определено трябва да си заключвате вратата — заяви мъжът. — Могат да влязат всякакви хора.

— Имате ли си име? — попита Малоун.

— Наричайте ме Адам. А това е Ева.

— Интересни псевдоними за израелски наемни убийци.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пам. — Как така убийци?

Малоун я погледна право в очите.

— Дошли са да довършат започнатото преди пет години. — Обърна се към Хаддад, който не проявяваше и сянка от страх. — Какво толкова искат да унищожат?

— Истината — отговори Хаддад.

— Въобще не ме интересува — отбеляза Адам. — Политиката не ме засяга. Аз съм наемник. Получавам нареждания да ликвидирам. Предполагам, че ме разбирате, Малоун. И вие сте били в този бизнес.

Да, той разбираше, но не и Пам.

— Всички сте полудели — заяви тя. — Говорите за убийства, сякаш са част от работата ви.

— Всъщност — вметна Адам — точно това ми е работата.

Когато бе започнал в проект „Магелан“, Малоун бе научил, че в много случаи оцеляването зависи от решението кога да замълчиш и кога да действаш. Сега той се взря в своя отдавнашен приятел, стар боец. Хаддад знаеше, че е дошло време да избира.

— Съжалявам — прошепна Малоун.

— Аз също, Котън. Но вече направих своя избор, когато се обадих по телефона.

Правилно ли бе чул?

— Обадил си се по телефона?

— Веднъж доста отдавна, а наскоро — още два пъти. До Западния бряг.

— Това е глупаво, Джордж.

— Може би. Но знаех, че ще дойдеш.

— Хубаво е, че ти поне си знаел, защото аз нямах и представа.

Погледът на Хаддад се втвърди.

— От теб научих много. Помня всичките ти уроци и допреди няколко дни строго се придържах към тях. Дори и към съвета как да опазиш онова, което действително си струва. — Гласът му бе станал равен и монотонен.

— Трябваше да се обадиш първо на мен.

Хаддад поклати глава.

— Дължах го на Пазителя, когото застрелях.

— Какво противоречие — намеси се Адам. — Палестинец с чувство за чест.

— И израелец, който убива — каза Хаддад. — Но всички сме такива, каквито сме.

Малоун мислено прехвърляше вариантите. Трябваше да направи нещо и Хаддад явно долавяше мислите му.

— Ти направи каквото можа. Поне засега. — Старецът кимна към Пам. — Пази я.

— Котън, не можеш да ги оставиш да го убият — прошепна тя, а в гласа й се долавяше отчаяние.

— Но ще трябва — каза Хаддад с известна горчивина в гласа. После погледна към Адам. — Мога ли да кажа една последна молитва?

Адам направи жест с пистолета си.

— Кой съм аз, че да пренебрегна такава молба?

Хаддад пристъпи към една от раклите край стената и посегна към чекмеджето.

— Вътре имам молитвена възглавница. Може ли да я извадя?

Адам вдигна рамене.

Хаддад бавно отвори чекмеджето и извади с две ръце алена възглавничка. Приближи се към един от прозорците и пусна възглавницата на пода. В дясната му ръка блесна пистолет.

 

 

Стефани чакаше отговор на въпроса си.

— Хаддад представлява заплаха за сигурността на Израел — каза Диксън. — Така бе преди пет години, така е и днес.

— Би ли ми обяснила?

— Защо не попиташ своите хора?

Американката се бе надявала да избегне размяната на въпроси, но реши да бъде откровена.

— Има известно разделение.

— И къде попадаш ти при това разделение?

— Бивш мой агент е в опасност. Смятам да му се притека на помощ.

— Котън Малоун. Наясно сме. Но той е знаел в какво се забърква още когато е скрил Хаддад.

— Синът му обаче не е бил наясно.

Диксън вдигна рамене.

— Мнозина мои приятели загинаха заради терористи.

— Не си ли прекалено принципна?

— Не смятам. Палестинците не ни оставят голям избор как да действаме спрямо тях.

— Не правят нищо по-различно от онова, което евреите правеха през 1948 година — не успя да се сдържи Стефани.

Диксън се усмихна кисело.

— Ако знаех, че отново ще водим този спор, въобще нямаше да идвам.

Стефани бе наясно, че Диксън не обича да й се говори за тероризма от края на четирийсетте, дело по-скоро на еврейската страна, отколкото на арабската. Но нямаше намерение да разхлабва примката.

— Ако искаш, да си преговорим за хотел „Цар Давид“.

Въпросното заведение в Йерусалим бе служило като щаб на британското военно и криминално разузнаване. След внезапно нападение над една местна еврейска агенция и преместването на секретни документи в хотела, военните отмъстиха с бомба през юли 1946 г. Деветдесет и един мъртви, четирийсет и петима ранени. Сред загиналите имаше петнайсет евреи.

— Англичаните бяха предупредени — каза Диксън. — Не сме виновни, че предпочетоха да пренебрегнат предупреждението.

— Какво значение има, че са били предупредени? — попита тя. — Това си е терористичен акт — на евреи срещу англичани. Вашият начин да прокарате политиката си. Евреите искаха да изгонят англичаните и арабите от Палестина и използваха всякакви тактики. Точно както и палестинците в продължение на десетилетия.

Диксън поклати глава.

— Писна ми да слушам такива глупости. Накба е нещо смехотворно. Арабите сами побягнаха от Палестина през четирийсетте години, защото бяха уплашени до смърт. Богатите изпаднаха в паника; останалите си тръгнаха, след като арабските лидери ги помолиха. Всички искрено вярваха, че ще бъдем смазани за няколко седмици. И никой, включително и ти, никога не споменава евреите, прогонени от същите тези арабски държави. — Диксън вдигна рамене. — Всички разсъждават: И какво от това? На кого му пука за тях? Но бедните, окаяни араби — каква трагедия!

— Отнемеш ли някому земята, цял живот ще се бори за нея.

— Нищо не сме отнемали. Купихме тази земя, а и по-голямата част представляваше необработваеми тресавища и храсталаци, които никой не желаеше. Между другото, осемдесет процента от арабите, които напуснаха, бяха селяни, номади или бедуини. Земевладелците, които вдигнаха такъв шум, живееха в Бейрут, Кайро и Лондон.

Това го бе чувала и по-рано.

— Политическата линия на Израел явно не се променя.

— Арабите трябваше единствено да приемат решението на ООН от 1947 година, в което се обявяват две държави, една арабска и една еврейска, и всички щяха да са доволни. Но не. В никакъв случай. Никакъв компромис. Репатрирането винаги е било и винаги ще бъде необходимо условие за всяка дискусия. А това няма да стане. Израел е реалност, която няма да изчезне. Отвратително е как всички съчувстват на арабите. Те живеят като бежанци по лагерите, защото арабските управляващи искат така. Ако не искаха, щяха да предприемат нещо. Но те използват лагерите и определените им зони, за да поставят света в неудобно положение заради извършеното през 1948 година. Обаче никой, дори Америка, не порицава тях.

— Хедър, в момента ме интересува само синът на Котън Малоун и Джордж Хаддад.

— И Белият дом се интересува от същото. Нашите хора твърдят, че се месиш в ситуацията с Хаддад. Лари Дейли казва, че си невероятно досадна.

— Добре ме познава.

— Тел Авив не иска никаква намеса.

Стефани внезапно съжали за решението си да се срещне с Диксън. Но все пак не можеше да не попита:

— Кое е това толкова важно нещо? Кажи ми и може би ще се оттегля.

Диксън се подсмихна.

— Добър номер. Минавал ли е някога?

— Искаше ми се сега да мине. — Надявала се бе приятелството им да означава нещо. — Между нас.

Диксън огледа павираните алеи. Хората се разхождаха из парка, радваха се на деня.

— Нещата са сериозни, Стефани.

— Колко сериозни?

Ръката на Диксън се плъзна зад гърба й и се появи, стискайки пистолет.

— Ето толкова.