Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (86)

XII

На каквато и ниска възраст да са „личностите“, отношенията им към себе си и към близката веществена и човешка среда са вземали повече или по-малко вид на навици. Колкото човек повече расте, толкова в по-голяма мяра поведението му се обсебва от навика; толкова по-дълбоко се вкореняват навиците и толкова по-трудно става изкореняването им с оглед пречупването и пренагласяването на личността. Известно е, че „от старо дърво обръч не става“, поради което ниската възраст, когато костите на телесната и душевната организация на човека са меки и гъвкави, е най-пригодна за казармена обработка.

Тези навици, стигащи някога до капризи, засягат нашето легло, начина на заспиването и събуждането, времето на съня, вкуса към храна и облекло, чистотата, начините за обноска с хората и пр.

Вечер ние лягаме в леглото, нагодено по формата на нашето тяло, и заспиваме по определен начин — след пушене, музика или четене; събуждаме се в определено време или след като сме се наспали; прозяваме се, мечтаем, обмисляме какво ни чака през деня, радваме се на успехите си през миналия ден или доизживяваме огорченията си от неуспехите, изобщо виждаме в широк план живота си в миналото и бъдещето, ставаме със самодоволно кашляне в съзнание на собственото си достойнство; заставаме пред огледалото, прекарваме пръстите си през косата, за да я върнем назад, заемаме няколко любими пози, които ни правят най-интересни, важни и значими; отиваме в клозета, за да прочетем сутринния вестник; влизаме в кухнята; играем с кучето или котката; питаме за закуската, по повод на която правим бележка; съобщаваме какво сме сънували, къде ще отидем и какво ще правим; закусваме и отиваме на работа. Ако ни прави удоволствие да се занимаваме с облеклото, неговото обличане е една малка церемония с помощта на майка, жена или слугиня.

Със самочувството, породено от крепкия, достатъчен сън, добрата закуска, сутринното измиване и освежаване, ние отиваме на работа в бюрото, канцеларията, магазина и пр. Там имаме определени, макар и различни начини на отнасяне към стари и нови клиенти, към кредитори и длъжници, към началници и подчинени и пр.

След 11 часа мислите ни летят към обяда. Следобедното ни самочувствие почива до голяма степен върху сполучливия или несполучлив обед. След обеда, допреживявайки насладата от доброто ядене, ние разказваме преживяното през деня, излягаме се на кушетката, пушим, четем вестник, слушаме музика или се забавляваме с близките.

Вечерта е време за удоволствие, забави, за любов или за срещи с познати, пред които да се похвалим с постиженията си, със спечеленото, с новите си дрехи и пр., и пр.

Ние вече дадохме достатъчно данни за промяната, която търпи това разширено „аз“ в казармата заедно със съответното му самочувство. Но това, което разтърсва из основи личността и обръща нейната кожа, са: спането, бързането, нужниците, трапезарията, грубата домакинска работа, физическите упражнения и специалният натиск за усвояване навиците за подчиняване.

В първите дни, когато няма още умората от усилени физически упражнения, сламеното легло е кораво и неудобно, хъркането и кашлянето бият в ушите като в барабан, миризмата на спалното помещение е мъчно поносима. Всичко това дава масово безсъние. А сутрин, когато, уморен от безсъние, едва си заспал, тръбата те събужда. С това „криво“ настроение почва денят.

Отиваш в клозета. Навалица. Колкото повече си „личност“, сиреч човек на нервите, толкова по-ранен е за теб часът на ставането, с толкова по-голяма мъка се разделяш от съня, докато половин час преди ставането Санчо Панса, без да държи за чистотата, е направил всички приготовления, обул е панталони и ботуши, легнал е полуоблечен под одеялото и чака тръбата, за да литне. Иди го гони.

И ти, който си чакал само веднъж в живота — когато жена ти е раждала, — трябва да чакаш, обкръжен с миризма, изпълнен с погнуса^[1], някой шишко, който цял час пъшка, грухти, шава, намества се, чеше се, надува се, става бавно, търси си долните гащи, копчетата, колана и след като се огледа и опипа най-внимателно, освобождава тъй нужното малко пространство. Миризмата на нужника, гледките, които предлага на празен стомах, пълнят не само носа и окото — те пълнят душата и я преобразяват. Става дума, разбира се, за душата на тези, които сутрин четат вестника си, седнали в чистия клозет, или се събуждат, гъделичкани от тънкото ухание на свареното мляко или препечения хляб. И вие ще видите как в началото тези хора влизат, стоят малко с извърната глава, излизат с потресен вид, но под напора на необходимостта и неотвратимостта и по заповед на часовника отново влизат. Те цели кипят и втасват: ден, два, седмица, докато свикнат или се примирят… но те вече са нови хора.

На Тренча горното не прави никакво впечатление. Той се чувствува там като финландец в банята си. Бави се, води оживени разговори, пуща шеги, забавлява се и се чуди защо го карат да мие нужниците и да ги варосва. Най-сетне роптае, че му забраняват да прави своите излияния, където намери за по-удобно и по-близо: до дърво или в някое кьоше.

След това бързаш към умивалнята. Там, където водата изобщо е малко (защото кухнята, хлебарницата, конюшнята гълтат с големи глътки), в началото поради бавност, несръчност, неумение да се запасяваш предварително с вода оставаш често немит, а понякога трябва да ядеш и с немити ръце. Тръгни сутрин на работа с немито лице и ти ще видиш какво самочувство ще имаш.

Обратното е с Тренча. Нему трябва всеки ден да проверяват врата, ръцете и ноктите, за да се види дали ги е докоснал до тази безцветна и безсмислена течност, наречена „вода“. Толкова борба трябва да се води, за да го накарат да не плюе по пода, да се пере и си сменя гащите, ризата, да си мие краката, да си пере миризливите вълнени чорапи, да иде на баня. След усвояването на физическата подготовка усвояването на тези здравни навици е втората основна плоскост, върху която се мачкат „безличията“, за да се превърнат в подчиняващи се хора.

Вече говорихме за войнишкото бързане и за чувствата на страх и тревога, които то създава, предвид явната невъзможност да се изпълни заповедта в определеното време. Но тези чувства, които цели часове от деня в продължение на месеци пълнят душата на войника, силно я обгарят и престройват.

Ние сме в трапезарията — храма на стомаха. Няма нужда да изтъкваме основното значение на яденето, на „хляба“ (както го нарича нашият народ) за тялото и оттам за душата, ако не си спомним за някои от философите и моралистите, които в своите писания постоянно говорят за „висшите наслади на душата“, сеейки презрение към „низшите“, макар че в същото това време в душата им дращи безпокойство, да не би слугинята да е прегорила печеното.

Трапезарията действува преобразяващо върху душата на „личностите“ с качеството и вкуса на храната, с чистотата си и главно с нравствената си атмосфера.

Войнишката чорба е плътна, хранителна и достатъчна по количество. От нея може да се напълнее, не и да се отслабне. Първите дни тя е приета добре и от най-тънкия вкус освен от тези, които искат да подчертаят със съответни кривения на лицето, че вън ядат „по-добра манджа“. Но много скоро това чисто вкусово отношение към храната минава и еднообразието и принудителният й вкус започват все повече и повече да възбуждат и дразнят стомаха и нервите. На тази почва се създава един болезнен глад за нови храни: не можете да си представите с какво удоволствие се изяждат случайно попадналите глави чесън, кромид, праз, зеле, червен пипер, шарена сол. Има хора, които за пръв път заяждат такива неща. Първото раздаване на туршия беше събитие, което толкова възбуди духовете, колкото по-после съобщението за уволнение. Смешно, но така е.

И тъкмо това усещане на душевна, вкусова празнота и леко стържене в стомаха допринася решително за промяна на самочувството.

Но еднообразието и принудителният вкус на храната не би действувала така, ако не беше начинът, по който се поднася храната, и начинът, по който се тя изяжда.

Храната се носи в баки. Поради липса на вода, разбиране и добросъвестност баките невинаги са чисти. Войникът измива баките отвътре внимателно, оставя ги на земята и след това ги слага в помещението една в друга, така че калното дъно на горната залепва върху чистото дъно на другата.

Баките се слагат на масата, откъдето храната се разсипва в канчетата. От бързина и несръчност никога масата не се освобождава от по-тесни или по-широки мазни петна, от по-дълги или по-къси шевици от същото естество. И понеже това става по три пъти на ден върху различни места, и понеже не може всеки ден да се мият масите, ти трябва да преорганизуваш вкуса си, спомняйки си с умиление за майка си или жена си, които, преди да поднесат десерта, сменят покривката или избърсват масата.

И най-накрая във времето, когато вкъщи ти, излегнат на миндерчето, допреживяваш вкуса от яденето, тук отиваш да си миеш канчето, цапайки ръцете си с мазнина, краката с кал. Но и с това трябва да свикнеш, инак не си войник, защото ще дойде време, когато напразно ще предпочиташ да плакнеш мазно канче вместо празен стомах. Чрез едното трябва да свикнеш да понесеш и другото.

Но колкото и хубава да е храната, дори колкото е по-хубава, сред толкова по-лоша нравствена атмосфера се изяжда. Българският егоизъм още не е създал своя дисциплина, както е например в Германия, където установеният ред определя всекиму точно правата и задълженията. Ние сме още смесица от старата човещина и новия егоизъм, нямаме ред и страдаме както от нашето развитие, така и от нашата изостаналост.

Никъде космите на нашия дребен егоизъм не настръхват така, както когато трябва да се подели едно парче хляб на четири. Липсата на традиционен ред, на доверие, особено при първоначалната непознатост, създава една унизяваща и преобразяваща атмосфера на възбуденост, на нервност, на болезнен страх за няколкото трохи сирене, месо или картофи, които няма да получим поради грешка или измама. И този страх просто външно преобразява лицата: прави ги сини, вторачени, погледът завистлив, изразяващ страх и една гадна загриженост. Получилите повече ядат с нервността на крадци. Така е в началото. После, с опознаването и сприятеляването, старата българска човещина отново се връща, но утайката остава.

За съвременния човек чистотата е така необходимо (поне душевно), както въздухът, и по това (по количеството на изразходвания сапун) някои мерят културата на един народ. „Личностите“ така свикват с тази чистота: на тяло, легло, дрехи, мебели, кухня, нужник, работно помещение, че тя определя значителен дял от самочувството им. Миенето на мазните баки, разкриването пътя на храната от казана до устата, миенето на нужниците, събирането с ръце боклуците по двора (оборката) и пр., въобще черната домакинска работа, е един от важните подстъпи към обръщането кожата на гражданската личност. За да привършим с образуването на новото войнишко самочувство, трябва да се спрем не само на влиянието, което оказват върху самочувството на „безличията“: отрошването на тяхното тяло, привикването им към ред и всаждането в тях на здравни навици, но и на онзи нов духовен свят, в който те влизат в часовете по отечествена история, военна история, гарнизонна служба, военно дело, както и мъчителното усилие да мислят организувано, да дават определение на новите за тях понятия: „дисциплина“, „пост“, „часовой“, „гарнизон“ и пр.; както и да описват системно оръжията, изброявайки в определен ред техните части — въобще отрошването на целия техен мозък.

Трябва да чакаме някой от тези синове на народа да стане литературна личност и да ни разкрие в подробност това превръщане, което тук ние само в груби черти набелязваме. Още повече че ние служихме на една напреднала възраст, която дава едностранчиво гледище, макар че, от друга страна, пресилвайки нещата, то ги прави по-релефни.