Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (38)

II

Задругата можеше да съществува само в общество, дето земеделието беше основно производство. Първобитното обработване на земята с най-голяма икономия на труда бе възможно само при сътрудничество на много ръце, които използуваха минимален инвентар, и разпределението на труда.^[1] Исторически това сътрудничество бе улеснено от родствените връзки между задругарите.

Единството на труда, приложен върху една обща собственост, създаде единство на стопанските интереси и това единство легна в основата на нравственото и душевно единение в задругата.

Ето картината на стопанското и нравствено единение в задругата, нарисувана от дядо Първан Кръстов от Прогорелец. Ломско:

Некоги бе’мо у къщи 40 работници само, и имаше спори у работа и весело у живота. Какво е това немоча, не се е знаяло.

Дойде ли пролет, излезнат 10–15 плуга и за една неделя изорано е поле недогледно; дойде време за косене, излезнат 20–25 коси и тревата покосена таман увреме, сеното събрано и напластено; дойде жетва, излезнат 40 сърпове и нивите поженати. На работа весело, песни, шеги, игри, свирни. Фанемо по цели поли и се надварвамо, кой по-скоро ще свърши, а снопе по нас се тръшкат като турмета. Напладне божем да се поспи! Дека, брате, млада и весела кръв, спи ли? — пак шеги, пак игри.

Вечер късно се връщамо от работа с песни; дома е уготвено, навечерямо се и легамо да спимо, че требва да се става у зори и да се иде па на работа.

Гроздето узрей, настане гроздобер, напълнимо бъчвите, та пукат. Кукуруза узрел, обира се и кошовете набъкани. Па кошове ли са? Като че са беглишки!

Всичко прибрано и седенките за младите почнуват. Веселби до Бога.

Имамо говеда 100 глав, коне 150 глав, свине 40–50, овци 800 глав. Биволици и крави за доене по десетина. Кокошки, гъски, Уики, пловки със стотина, гумното пълно, пъпле гад.

Зимата дошла: служби, свадби, празници само за веселби. Дойде и Рангеловден, три-четири овнета се търколили; дойде Св. Никола ония ми ти рибници пръщят под връшниците; дойде Коледа — пет-шест шипаре се тръшнале! Служба е, трапезата не се дига по два дни. Пълно със хора насекаде.

Без неколко душ само при овцете — и друга работа не знаят; други — само говедаре и коняре. Орачите си знаят само земята. Остарел човек, станал дедо (има унуци), не знае що е това грижа, мъка.

Разболее се некой, нема грижа, оти нивата му остая неизорана; оти житото че легне; оти тревата че прегори.

Ангария има, идемо двоица, а тука работата си върви.

На толкова души — едно огнище, една синия. Седнемо на синията, гледаш — цяла войска; едеш благо, мед ти пада на сърцето. Весело ти, весело. Дойде сбор, тръшкат се секи час ягнета, а трапезата се не дига. Гумното пълно с госте; свирките и не престаят, орото играе ли, играе. Погледаш дзипил (скочил) и дедо, фанал се у орото, па дзупа ли, дзупа.

Така беше, додека беше дедо жив. Он умре и бащевете ни се разделна: на шес душ браке — шес къщи, шес рала, шес плуга, шес кола и стоката (добитъка) на шес дела. Додека да направиме ижите (къщите), продадомо половина от стоката; щом се разделимо, като че каза некой: дотук! Стоката се изгуби и оная веселба шукна.

Ако идеш на ангария — работата ти стои; ако идеш на воденица или на дърва — работата те чака. Ако даде Господ, па и неволя (болест) — нивите ти запустели.

А па на работа! Идеш сам с жена си: работиш, работиш — спор нема, все си на едно место. Прибереш се късно, нема уготвено, нема умесено; море нема кой огин да ти стъкне. Аиде сега, клади огин, готви, прави качамак; станало некое време. Сенеш да ядеш, и тамо не върви: ти гълташ, а то се запречва у гърлото; ти едеш, а то те еде извътре. Ете това докарва делбата; тая пуста делба. Ете, оти нема веселба.^[2]

В своя прост разказ дядо Първан майсторски е съпоставил жизнената пълнота на колективистичния морал на задругата с нравствената пустота, настъпила в отделено семейство, давайки тези две крайности в най-яркия им вид — по правилото, че явленията се характеризуват с най-развърнатата си форма.

Истинската картина всъщност не е нито толкова идилична в първата си част, нито толкова черна във втората, особено непосредно след разпадането на задругата.

Ние не можем и не бива да идеализуваме задругата, както това прави дядо Първан, за когото задругата, като един „загубен рай“ със „100 глав говеда, 150 глав коне, 800 глав овце“, е една мечта, в която изпъква само хубавото. Задругата беше една организация на частната собственост, с всички присъщи на тази собственост противоречия в дремещо или дейно състояние.

Задругата не може да се сочи и като пример на бъдещето, както искаха това научните приятели на задругата у нас: Д. Маринов, С. С. Бобчев и др., защото тя исторически бе осъдена на изчезване. Нейното разпадане и изчезване не можа и не може да бъде спряно с никакви законодателни мерки, защото и правото е рожба на същия обществен процес, чийто продукт е разпадането на задругата.

Все пак в стопанската и нравствена организация на задругата, с нейната обща собственост, с единството на стопанските интереси, с безпечността на задругарите, със спокойствието, с което всеки гледаше бъдещето, с общата радост от живота, труда, споделяна с близки и открити души и сърца, със своето безгрижно веселие, непомрачено от завист, злорадство, съревнование и грижата за утрешния ден, във всичко това има достатъчно елементи, които указват в каква посока може да се роди една нова нравственост, която да ни освободи от жестокия кошмар на днешния егоистичен морал и която в много отношения ще носи духа колективистичния морал на задругата.