Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (28)

II

Чувайки думата „еснаф“, днес ние правим презрителна гримаса и често пъти я употребяваме като обидна дума. Нашите илюстровани списания дават образа на занаятчията или като някой стар дядо, който, закачил очилата на края на носа си, напразно се мъчи да вдене конец в иглата, или като някой съсухрен обущар, привел се над обущарска маса да кърпи подметки; или като някой налбантин, който обърнал гръб на някой вол или някое магаре, ги подковава. Статистиката дава занаятчиите с вечни задължения към банките и с купища протестирани полици.

Не е това обаче образът на нашия класически еснаф отпреди Освобождението, който, превръщайки местните занаяти в износни, създаде паричното стопанство и пазара у нас; който създаде местния ни търговски капитал; който, бидейки главният стокопроизводител и господар на пазара, бе централна стопанска и обществена фигура в нашите градове и главен носител на нашето Възраждане. Днес само старите селяни около пътищата, които свързваха нашите балкански, занаятчийски градове с Цариград, могат да разкажат колко километра са тичали, за да видят тържественото връщане в родните места на анадолските еснафи — върху арабски жребци с кожени дисаги, пълни с жълтици, с тежки силяси, набучкани с ками и пищови в напета арнаутска носия. Връщането на „анадолиите“ е било най-значителното събитие през годината. Ние можем да разберем бита и психологията на еснафа само ако ги съотнесем към тяхната основа — стопанския бит и неговите закони. Тук аз ще разгледам само елементите от стопанския бит на класическия еснаф, които са общи както за ония тетевенски занаятчии, които произвеждаха и продаваха само в Тетевен, без да го напускат, така и на ония копривщени, които през лятото шиеха дрехи в Копривщица, а през зимата заминаваха да ги продават към Цариград и Анадола, най-сетне и на занаятчиите, които години наред отсъствуваха от родните си места, пълнеха тесните килии на Балкапан в Цариград и работеха по турските села, докато напълнят достатъчно добре кесията.

Самият Законодател днес определя занаята като „стопанска дейност, при която се усвоява чрез дълго и системно обучение“.^[1] Този ръчен труд, преди Освобождението трябваше да се да се заплаща от един потребител, който току-що излизаше от натуралното стопанство, когато сравнително малко хора ходеха на пазар, когато парите бяха рядкост. Тъкмо тия условия правеха еснафския труд извънредно евтин — хиляда бода за пара. Тия условия създадоха жестоката ос на еснафската икономика, имаща за полюси: денонощния труд и пестеливостта („Работи, додето ти се опулят очите; пести, додето ти държи коремът“).