Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (78)

IV

Казарменото обучение върви по четири главни линии:

1) техническа бойна подготовка;

2) свикване с „несгодите, трудностите и лишенията“ на войнишкия живот;

3) внедряване чрез подходяща обработка механизмите на „точното и безпротиворечиво“ подчинение;

4) съзнателност и самодейност^[1].

Войникът преди всичко трябва да усвои техниката на военното изкуство: служене с бойните оръжия, включително собственото си тяло, стрелба, провеждане нападателен и отбранителен бой, придвижване, прикриване, окопаване, маскировка и пр. В начина, по който се усвоява това изкуство, има скрити много замисли, които ние постепенно ще разкриваме. Тук ще отбележим само една: чрез постоянно и непрекъснато упражняване на всички възможни положения и движения на тялото последното се свиква да ги върши машинално, по навик, без участие на разсъдъка. Тези движения се автоматизуват в идеомоторни движения^[2].

Навичността на движенията ги прави не само бързи, точни и спестовни откъм сила, но прави възможно тяхното използуване в боя. Във време на боя войникът се намира в афектно състояние, което парализира разсъдъка, и тогава остават дейни само навичните движения, превърнати чрез упражнения в памет на мускулите и ставите^[3].

Казармата готви хора за бойното поле. Следователно от гледище на възпитанието установеният в нея режим на живот ще бъде толкова по-добър, колкото повече се приближава до действителната бойна обстановка, където въпросите за удобство на спането, качество и вкус на храната, чистота на тялото и облеклото, прилични обноски съобразно личните особености на характера и пр. не могат да бъдат разрешавани, както в мирно време.

Това е учебният смисъл на лишенията и ограниченията в казармата: откъснатост от външния свят, невъзможност да се осъществят свойствените на всяко същество „аз“ — щения, просто облекло, стригана коса, намирисващи общи нужници, общо спално помещение, изпълнено с хъркане, лъх от спарени крака, партенки, питателна, но еднообразна храна с принудителен вкус, храна от канче в трапезария без чаршафи, бързо хранене (понякога с немити ръце), самодомакинствуване: миене дъските, баките, канчетата, прозорците, метене, помагане в кухнята, носене на дърва и кисело зеле, чистене на картофи и праз, явност на интимните действия: събличане, ходене по нужда, известна суровост в отношенията поради стълкновения на дребни интереси, чести маршировки, уморяващи походи и пр.

Ала веднага трябва да се добави, че казарменият режим изглежда така само на интелигентния войник, с материално положение над средното. За мнозинството от войниците казарменият режим е много по-добър от домашния и вместо да отслабнат, те се поправят. За тях въпросите за чистота, чаршафи, пижами, нощници, мити ръце и лице, миризмата на нужниците и помещението, унижението от домакинската работа не съществуват. Въпросът за храната е само въпрос за дължината на хляба и височината на чорбата в канчето. Борбата на началството с тези войници е да ги приучи към елементарния ред и чистота в казармата: да се мият, кърпят, перат, да не плюят по пода, да си лъскат ботушите, да държат в ред помещението и пр.

Дотук би спряла цялата казармена подготовка на войника, ако участието във войската беше основано върху самодейността, сиреч върху доброволчеството. Но там, където това участие се чувствува като тежест, когато военното дело трябва да се върши от хора, които не разбират или отричат неговия смисъл, тогава цялото поведение на войника: активно — изпълнение на заповедите — и пасивно — безропотно понасяне на лишенията на войнишкия живот — трябва да бъде превърнато в автоматично подчинение, заповедоизпълнение, изключващо личната воля и нейните съображения и преценки. За личното съзнание в случая остава само едно: да прецени как при конкретните условия най-добре да се проведе заповедта.

Касае се значи да се нанесе удар върху гръбнака на човешката индивидуалност: волевостта на нейното поведение. И колкото тази индивидуалност е повече обособена, толкова нейното пречупване е по-трудна задача и иска повече усилия.

Задачата следователно е: така да се пригодят начинът на техническото обучение и жизненият режим в казармата, че да се получи една нова, подчиняваща се личност. И трябва да се признае, че тази задача гениално е решена от една от подпорите на днешната държава — фелдфебела, тази самодоволна и самонадеяна фигура с дебели мустаци, авторитетен корем, пронизващ поглед, твърд глас и тънка пръчка в ръка. Без да чете томове по психология, той е успял във вековната си практика да разложи строежа на човешката личност до последните й съставки да намери подходящи средства, с които така да въздействува върху тези съставки, че да ги организира в нова личност.

Кои са съставките на човешката личност? Какво собствено е тя? Коя е нейната същина? Какъв е нейният строеж и какви са зависимостта и съотношението на нейните части? Само точното познаване на тези неща може да ни позволи не само да умуваме и да съчиняваме, но и да причиняваме — да творим нови личности.

— Иска ли питане — казва в хор традиционната философия и психология. — Под „наша личност“ в тесния смисъл на думата ние разбираме „нашата душа“, „нашето съзнание“, а в един разширен смисъл, доближавайки се до схващанията на тълпата, в нашето „аз“ ние включваме: нашето тяло, нашето облекло, нашата близка веществена и обществена среда. Същината на нашата личност — това е нейната нематериалност, това — че тя няма нищо общо с материята и специално с нервната система. А що се отнася до строежа и развитието на нашето съзнание, те са ни дадени в самонаблюдението.

— Не — казва историческата пръчка на нашия научен приятел, фелдфебела, — работата стои тъкмо наопаки, ако не удрях там, където трябваше, нямаше да направя нищо. — И тази пръчка има право, защото тя е въплъщение на вековния опит.

Нашето съзнание, нашият душевен живот не е нищо друго освен едно особно качество на нервната система и на нашето тяло, толкова презирано досега от мъдреците, макар че да се съберат сто пъти повече философи, не могат разбра и най-малката част от всичките му безкрайни тайни и сложности. Как трябва да разбираме това — е друг въпрос. Но не трябва да се забравя, че огромната част от нашия душевен живот, историята на нашето „аз“, целият ни минал опит, съдържанието на паметта се намират не в тясното поле на моменталното съзнание, а в „подсъзнанието“, т.е. в гънките на мозъка, и следователно имат чисто физиологично съществуване съобразно със законите, които управляват нервномозъчните състояния и дейности.

Данните от самонаблюдението, събрани от противната нам психология, навеждат на същата картина за същината на нашето съзнание.

В основата на нашето самочувство, самоусещане и самосъзнание за нашето „аз“, в основата на единството на нашето съзнание стоят от гледище на самонаблюдението не толкова висшите душевни прояви: мирисни, вкусови, слухови и зрителни усещания, възприятия и представи, мислене, а най-нисшите: усещанията за нашето тяло, чувствата^[4], органните усещания (за глад, жажда, ситост, разположение, умора, леност, бодрост, лекота, болки и пр., осъзнаващи общото състояние на нашия организъм и промените в основните физиологични дейности: хранене, дишане, кръвообращение, секреции), двигателните усещания (осъзнаващи движенията на нашето тяло и неговите части — стави, мускули, кожа) и кожните усещания — за допиране, натиск, болка и температурни промени.

И това е съвършено естествено. Тъй както храненето, дишането, кръвообращението, движението са първични, основни и най-нисши дейности на тялото, така и осъзнаващите ги душевни прояви са най-нисши, първични и затова основни съставки на съзнанието. И както ще видим, цялата практика на началника във войската се състои не в това — да кара войниците да си представят, да мислят, да бъдат обзети от идеята, че са нови хора, а да въздействува методично преди всичко върху посочените основни дейности на тялото, особено върху движението на всички части на тялото, да ги престрои на нова основа, което се осъзнава като нова личност.