Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (14)

III

Ако погледнем на стария стопански бит на българина, ще видим, че той се движи още в онези рамки, които библейският писател постави на историята:

Доде съществува земята, сеитба и жетва, студ и горещина, лято и зима, ден и нощ няма да престанат.^[1]

Ето приложното поле на труда на селянина орач:

Под горица, под зелена,

ред орачи, ред копачи,

оран орат, жито сеят,

те го сеят, бог го расти —

да го женат девойките,

 

да го връзват девояци,

да го возят младоженци,

да го вършат бащи, майки,

да го мелят бели старци,

да го ядат християни.

 

Ето картината на овчарския труд:

Ей овчо поле, широко,

из него стадо голямо,

пред стадо овчар засвирил

со шарената шупелка,

со сребърното кафелче.

Това е дружната работа на членовете на задругата. Трудът е разпределен само по възрасти. Всички орачи, копачи, жътвари вършат едно и също, винаги едно и също, и то това и тъй, както са го вършили и техните прадеди. Трудът е общ, плодовете са общо дело. Никой не може да посочи коя част е плод само на личните му усилия, на личните му качества.

Плодовете на този труд, бидейки общо, а не лично дело, не подчертават личността, не я изтъкват. И понеже няма частна собственост и няма частно присвояване на плодовете на труда, то този общ труд върху обща собственост още по-малко обособява и противопоставя на другите отделния човек, взет като стопанска и морална единица, със свои отделни и противни интереси. Поради това трудът е едно дружно усилие на борба срещу природата, а не и борба между хората за разпределяне на придобитото.

Трудът на орача и на овчаря е от такова допотопно естество, че не дава възможност за лични прояви — за отличаване, за поява на личност. Мъжът селянин къде може да личи, да се отличи, да се отдели като особена личност? В оранта, в копането, в превоза на снопи, в бране на дърва, във вършитба? Има разлики, произлизащи от личните качества на бързина и сръчност, но поради това, че трудът и неговите плодове са технически и стопански общи, тези качества на личността могат само да спечелят похвали за притежателя им, но не и да го направят личност, легенда, нещо, достойно за приказ и чудо. Те донасят нарицанията „къщовник“, „уредник“, но не и име.

Изостаналостта на труда го прави технически прост. Неговата общност, липсата на частен интерес го прави обществено прост. Трудът в задругата и рода е едно единение на сътрудничество и взаимопомощ, което дава тихия, спокойния, безбурния, еднообразния и вечно същия живот на старото патриархално село от затвореното натурално стопанство, в което имаше хора, само чували за убийства, за кражби, за измама.^[2] И понеже нямаше промени, нямаше историческо време, нямаше и история. Животът наистина беше смяна на „сеитба и жетва, на студ и горещина, на лято и зима, на ден и нощ“.

Този живот, изграден от няколко прости елемента, обяснява целия душевен бит на селяка: характер, ум, познание, език, мечти, идеали, любов, самосъзнание.

Първобитният българин селяк, член на рода или задругата, се променяше само по възраст, здравословно състояние и семейно положение: ерген, женен, вдовец (мома, омъжена, вдовица). Тогавашното село не познаваше стопански и обществени степени, създаващи особено стопанство и обществено положение на селяците, което те да могат да менят, движейки се надолу или нагоре по обществената стълба. Имаше само едно изтъкнато обществено положение: това на старейшината — главата на рода или задругата, — но то се заемаше не по лични качества и заслуги, а като предимство на старостта.^[3]

Около тези три оси: възраст, здраве и семейно положение, в общата рамка на труда и забавите се въртяха битът и душевността на българския първобитен човек. При това положение ясно е защо животописите на всички си приличаха, защо личните преживявания имаха общ характер, защо народните песни пеят не за отделни лица, а за цели обществени групи, не за лични болки и радости, а за общи болки и радости, защото нямаше имена и личности.

Селянчето^[4] се раждаше на тъмно, в мазето, върху мръсни парцали и слама, обиколено с неизброимите приумици на суеверието и невежеството, които заслужават отделно изследване. Ако се отървеше здраво и читаво от задължителната свещена мръсотия, на която суеверието обричаше него и майка му, ако се отървеше от разните баяния, магии и заклинания, оставаше на грижите на майка си, баба си и котетата. Никой друг не му обръщаше внимание освен на празници, в които действуващи лица бяха децата.

Наболите ергенски мустачки под кривнат калпак обръщаха първото внимание върху някогашното „момчурляче“: най-напред това на момите, а след това и на сватовете. С тези мустачки то влизаше отначало в приказките на хората, а сетне и в средата им.

Това беше най-красивият и лиричен дял от живота на селяка, плод на който са и най-хубавите народни песни:

Доде си ерген походих

по Врачанската нахия,

по това равно Загоре,

хубави дрехи поносих,

хубави моми полюбих,

шарени китки позимах

по студените кладенци.

Мило ли ти е, дружке ле,

за зелен венец, дружке ле,

за росни китки, дружке ле,

за седенките, дружке ле,

за улиците, дружке ле,

за кладенците, дружке ле.

Младостта, с първите тръпки, с набуялите чувства, със срамежливите вълнения, със задирките и символите на закачките, с тлаките, песните, лудите хора, с брането гергьовските китки из горите, с вечерите край кладенците, с крадливите погледи през плетищата и цепките на вратите, с припевите, със забърканите задъдквания, със срамливата червенина по бузите, с наведените очи, с нервното ровене на крачетата у земята, с волните писъци и екливи и заядливи смехове, със своето безгрижие, здраве, сила и красота, за тази младост, която е най-щастливата глътка от нерадостния живот на селяка, в душата и песните му е стаена най-горчивата мъка:

Твоите листи, горо, твойте листи

пак ще да покарат —

мойта младост, горо, мойта младост

няма да се върне.

Засъхналите сълзи на тази безсмъртна песен сочат сравнително колко сив става останалият живот на селяка, притиснат от грижите, болестите и старческата немощ.

Няма нужда да изтъквам, че любовта на първобитния българин е едно развитие, следващо общото бавно обществено развитие. По-новите народни песни ни дават обилни примери на гореща, лична, предбрачна любов, стигаща често до самоубийство, но няма съмнение, че съобразно общите линии на развитието на любовта в първобитната любов на българина физиологическите и естетическите съставки имат превес над нравствените и обществените.^[5] Първобитната любов е повече глад за ласки, отколкото глад за обществен другар. Това е любовта харесване. Качествата, които предизвикват това харесване, са: красотата, формите на тялото, силата, здравето на момата.

Ой ти, моме, хубаво, лично

роб ке ти бидам до три години

за да ти видам рамната снага,

църните очи, тонките вежди,

твой цървен образ, медната уста,

бялото гърло, белите гърди

Карамфило, малка моме,

ела да ме разговориш!

……

Аз не сакам лепа китка,

току сакам со твоята,

со твоята блага уста,

со твоето рудо гърло,

со твоите бели гърди:

да ме мене разговориш.

Ой, девойко, ой, тъго голяма,

како можеш сама да преспиваш?

Доде види младо како спиет!

Лудо спиет с очи опулени,

Младо спиет с ръце разгърнати!

Голяма севда я имам

за тая Гюргя бабина!

Кога на вода идеше,

лице й слънце грееше:

кога от вода идеше,

дойките й се тресея

ко мрени риби вардарски,

ко солунски лимони!

Земи я, майко, за мене,

умрех, загинах за нея,

за тая Гюргя бабина.

Така не бихме се обърнали ние днес дори към една проститутка. И тя би се засрамила от нашата откровеност, която днес носи името циничност.^[6]

Имайки предвид простотата в елементите на предбрачната любов на първобитния човек: красота и силно тяло, ние трябва от това гледище много по-прозаично да схванем картината на младостта, която нарисувахме по-горе, и следователно да не привнасяме в смисъла на думите нежността и нравствената красота на съвременната лична предбрачна любов.

Първобитността на тази любов, израз на бедната откъм преживяване и съдържание душа на първобитния човек, израз от своя страна на простотата на обществения бит, личи от сравненията, с които е нарисуван образът на любимата:

Да види мама и тати

какво съм либе залибил:

на снага — тънка топола,

лице й — прясно сирене,

очи й — черни череши,

вежди й — вити гайтани,

уста й — чаша сребърна,

език й — захар продава.

Че тук се касае за една низша гастрономизирана естетика, това личи и от долната песен, която ни предава дъха на любовта, чувствената и фантазната й атмосфера, вътрешното й изживяване:

Крена лудо тенка пушка

се разшета горе, долу.

Хърта пуши по заеко,

сам се пусна по момата.

Му постисна половина,

помни му се — търска скърши,

му целива бяло лице,

помни му се — симит яди;

му целива църни очи,

помни му се — грозде яди;

му целива тонки вежди,

помни му се — гайтан куфа,

гайтан куфа от коприна…^[7]

Ето как отзвучава любовта в душата на съвременния човек:

Що е любов? — Ветрец, който милва листата на розите, не — жълт, блуждающ огън в кръвта. Любовта е адски страстна музика, която кара да танцуват дори сърцата на старци.

О, любовта е лятна нощ с небеса, посипани със звезди и с благоуханна земя. Защо тя кара юноша да върви по околни пътеки и защо тя кара стареца самотно да страда в стаята си? Ах, любовта превръща сърцето на човека в разкошна безсрамна градина, където растат тайнствени, нагли гъби.

Не, не, тя е съвсем друга и не прилича на нищо в този свят. Тя е слязла в пролетната нощ, когато юношата е видял две очи… две очи. Той гледал и не можел да си откъсне погледа. Той целувал устните и му се струвало, че в сърцето му се срещат два извора на светлина: слънцето и звездата си светили едно срещу друго. Той паднал в прегръдките и не чувал и виждал нищо друго на този свят.

(Хамсун, „Виктория“)

И ако момъкът разглежда красотата и здравето на момата с оглед на чувствата, които те будят в сърцето му, с оглед на желанието да напълнят „очи опулени, ръце разгърнати“, за бащата и майката, които решават брака, тези качества заедно с трудолюбието и сръчността са условие за бъдещата добра съпруга, майка и главно работница в задругата.

Простотата на характерите дава своя отпечатък на любовта, брака и брачния живот.

Никой не може избра на героя на „черната песен“ жена, която така да прилепва до характера и живота му, че да не се получават търкания, защото той сам не прилепва до себе си и противоречивата му природа се намира в постоянно търкане сама със себе си. Още по-малко той сам може си я избра сполучливо предвид илюзиите и идеализациите, в които изпада безкритичната и сантиментална душа на днешния младеж.^[8]

Днес ние познаваме силна и истинска предбрачна любов, но много нарядко — силна брачна любов. Съвременният брак е гроб на любовта поради невъзможността на добър съвместен брачен живот. Обратното е при първобитния човек. Докато предбрачната любов е повече харесване, брачният живот дава лична съпружеска любов, състояща се в здрави нравствени връзки, в съпружеска преданост и поради възможността за добър брачен живот.

Понеже любовта не е нещо ирационално, а е една причинна последица на определен щастлив съвместен живот, то ако се познават условията на брачния живот, характерите на младите, винаги може да се направи преценка: ще бъде или не сполучлив бракът. И тъкмо това вършеха старите българи, когато женеха синовете си, без да ги питат — само по своя лична преценка.

Животът беше прост, безбурен. Четири качества трябваше да има момата: здрава, едра, силна, работна, по възможност красива. За времето на задругата нямаше значение богатството на момата, защото тя не наследяваше нищо. Красотата на момата беше условие, което натежаваше на везните. Има ли тези качества, момата ще бъде добра работница, майка и съпруга. И затова народът ни рядко познаваше нещастни бракове и раздяла поради лош съвместен живот.