Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (133)

VIII

Но Бенковски се погрижи да създаде и нужния външен блясък на своето първенство. Да оставим настрана това, че той бе станал недостъпен и че аудиенция с него се считаше вече за особена милост. Той сам бе създал един правилник за йерархия във въстаническата армия, в който не забравил да нареди кои лица само имат право да подават ръка на войводата, а в друг параграф си запазил право, „като види за прилично, свободен е от своя страна да си подаде ръката, комуто желае“. Бил означил също „титлите и думите, с които трябвало да се назовават и поздравяват по-първите лица“.

„Не искаше Бенковски да се чува друго име в тържествата освен неговото. Гдето дойдеше дума да става въпрос за палмата на първенството, на славата и диктаторството, той преставаше да бъде хрисим.“ По негов пример и легендарният поп Груйо Бански смятал, „че това право, да язди кон с кандилница в ръка, принадлежало само нему, а събратята му трябвало да вървят апостолски“. Бенковски късаше пълномощията, подписани от Волова, защото Волов се подписвал „главен двигател на Западна Тракия, която титла, виждаше се работата, да гъделичка неговото честолюбие“.

В това отношение най-забавна е историята със знамето, което се развявало над главната квартира на Бенковски. „То показваше, че тук, в тая къща, се намира върховният глава на страната! Дали от по-напред беше то издигнато, или главата на Бенковски роди това, аз не зная. Знам само това, че на другия ден, когато оставихме Панагюрище, т.е. като излезе държавният глава от това здание, нашият войвода заяви, че и знамето трябва да се смъкне, не му е вече мястото да се развява върху хаджи Луковата къща! Аз се чудех тогава, чудя се и сега повече, где този абаджия изучи тези тънки работи?“ („Записки“, с.426.)

В това поведение на Бенковски има две страни: лична и обществена. Личната страна бе желанието да се свърши обществената работа, но под ръководството на Бенковски, та Бенковски да обере лаврите на историята, „да осъществи личността си“, както казваме ние напоследък, неговите качества, способности и усилия да намерят обществено призвание с всичкия шум и блясък, който вековете са създали за такива случаи и което признание би сладко погъделичкало честолюбието и самолюбието и на най-наивните от нас.

Обществената страна бе, щото всички тези чалъми да не спъват обществената работа, но да я тласкат напред. Не може да се откаже, че в това отношение те са изиграли положителна роля, макар че засенчените и завиждащите и до днес не могат да простят на Бенковски това пресилено за времето си подчертаване на личната заинтересованост.

С всички тези похвати, които при повърхностен поглед имаха задача само да задоволят самолюбието на Бенковски. Бенковски си създаваше авторитет, който му бе нужен, за да упражнява своята власт на военачалник и водач. Всъщност това е смисълът на всеки външен блясък, парадност и недостъпност, с който са се ограждали и се ограждат носителите на гражданска, военна и духовна власт — създаване представи за необикновената им сила, които представи лягат в основата на свръхестествения им авторитет.^[1]

Бенковски сам не бе измислил тези чалъми. Той бе имал възможност да ги наблюдава и в Турция, и в Румъния. Грешката на Бенковски и тук бе тази, че бе изпреварил своите съвременници. Неговите чалъми за подчертаване силата и авторитета на водача, на заповедника чрез външен блясък, недостъпност, осанка, салтанат, процесии (паради), церемониал, създаване на йерархия и обществени дистанции сега у нас са обикновена ежедневна практика, с която така сме свикнали, че не прави никакво впечатление на тези, които смятат, че това е необходима страна от обществения живот. И ако съвременниците на Бенковски се възмущаваха от тази предутринна заря на новото време, то това се дължи на историческата неосведоменост на тези добри и благочинни хора от старото добро време на патриархалния бит на равенство и човещина. Тези добри хорица наистина не знаеха какво ги чака, какво има глава да пати: не знаеха какво има във възела на историята, който те със своите пушки бойлии развързаха. Нима Левски е можел да предполага, че потомството, за което той увисна на бесилото, загрижено след Освобождението за служби, сделки и други работи „от полза за милата душица“, ще забрави да се погрижи да открие къде почиват костите му. Нима е могъл да предполагаше за неговия паметник ще събира като депутат пари и х. Иванчо Пенчович, същият х. Иванчо, който като член на турския съд го осъди на смърт и чийто подпис стои под смъртната присъда? Но нима най-сетне е могъл да предполага, че половината от събраните пари х. Иванчо Пенчович ще открадне и че ще направи гешефт дори и със сянката му? Нима бай Иван Арабаджията от Царацово е знаел, че след Освобождението, за което той едва не отряза главата на жена си, пак беден, гол и бос, ще дяла наплати и когато от работа го заболи превития кръст и дигне глава, за да си почине, ще вижда новия „Пловдив със своите нови къщи, направени след Освобождението на различни стилове и вкусове, притежателите на които в турско време бесеха българите и си бяха пак така добре, както и днес!…“

Но трябва да се признае, че Бенковски не би се наредил в една партия с х. Иванча Пенчович или ако би се наредил и би почнал да си припалва цигарите с Хаджиенова, все пак е извоювал това право, залагайки собствената си глава, а не бе го получил като дар на подлостта и приспособяването.

Но има и още едно съображение, което налагаше известна парадност и театралност в действията на Бенковски особено след обявяване на въстанието. Копривщица бе вече българска. Десетината турци бяха затворени или избити. Свободата бе изгряла. Но тези десетина представители на турската власт и без друго се чувствуваха повече чиновници на панагюрци, отколкото свирепи потисници и заповедници. Трябваше обаче да се види, попипа, помирише българската свобода, българската власт, българската сила. Трябваше да се види нещо ново. Възбуденото въображение искаше храна, искаше видимост на новото положение, искаше видими форми. И Бенковски им ги даде: с церемонията по освещаване на знамето, с внушителните манифестации, с похода на хвърковата чета и с всички онези похвати, които въодушевяваха и караха хората да казват:

— А бе кога ги научиха тези царски работи?

Всички тези похвати очертаваха в съзнанието на народа контурите на новата българска власт и държава.

* * *

Не мога да не свърша с думите на този, който един от малцината се спря с разбиране върху недостатъците на Бенковски:

… Къде войводата замеря

ний знаем, виждаме не сме хемен от вчера…

Ала защо, защо повдигаш само шум?

Ще дойде време, той и сам от тоя ум

ще се остави… Не? Та ний щем го принуди…

Но днес? Сега! Ти сам го виждаш как се труди,

заляга, делото да доведе до край,

какъвто ти и аз, и всякой го желай!

Тук без него се не може:

и ако той от нас се махне, не дай боже,

тогаз я зарежи тя беше. Няма кой

да го замести. Знам, и ази знам, че той

понякога съвсем през просото я кара

и прекалява го; що имат слпапа вяра

тук и него всички, а това е то, това,

което липсува на всинца ни. С слова

ний убеждаваме, разправяме, кроиме,

а реже само той, с едничкото си име,

ний що не можем с дни да сторим, той за час

извършва. Ето на и в Мечка: ти и аз

и други как се не напъвахме? Мърцина!

И убеждавахме, и псувахме: година

се мина, не може все пак да залови

там корен делото… Той само се яви

и беше!

[…]

Това се казува да си помахаш пръста

и мъртъвците да събудиш за борба.

Той отреден е от самичката съдба,

това, което ний не можем, той да може.

(„Кървава песен“, с. 107)

Но съдбата не пожела Бенковски да улучи това, което бе замерил за себе си. Той улучи само това, което бе замерил за другите. Като много герои мъченици, той падна в борбата, без да вкуси от плодовете й. И ако Бенковски живя за себе си и за другите, той умря само за другите.

И когато бедните тетевенски колибари минават край лобното място на Бенковски в Костина, те изправят прегърбени снаги, свалят калпаци и вслушани в гръмовития бумтеж на буйната река и хайдушката песен на Балкана, мислят за новия Бенковски, който не само ще умре за другите, но и ще живее за тях.