Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (69)

IV

Първозатворникът прекрачва прага на затвора с две главни чувства: чувство на страх и чувство на срам.

Страхът на новия затворник се проявява в смущението му, в несигурната му походка, в напрегнатостта, която има всеки човек, който предвкусва най-неочаквани неща. Тази страхливост се съпътствува от една склонност за подчинение на всички намиращи се в затвора, използувана от старите затворници за най-дръзки шеги с безпомощния новак.

В един миг всички затворници застават мирно, за да посрещнат някой мним прокурор. Последният минава важно и гордо покрай строените затворници, задавайки отделни въпроси. Най-сетне пита за новите затворници, които веднага му биват представени. Разпитът на последните е обстоятелствен, от момент на момент става все по-цветист, докато стигне до въпроси, от които трябва да се черви и най-големият безсрамник. За голямо удоволствие на старите затворници новакът със заекване, мънкане, кашляне, с полудуми се мъчи да стъкми отговорите и да не разсърди строгия „прокурор“, който твърдо и нетърпеливо повтаря въпросите, оставени без отговор.

Със същия церемониал новият арестант минава традиционния „лекарски“ преглед, състоящ се в следното: По заповед той остава по кожа в средната част на тялото си, навежда се и „лекарят“ проверява с една клечка, на която е завързан памук, да не страда от хемороиди. След това затворникът се изправя, изплезва езика си, който лекарят натиска със същата клечка, за да провери дали няма ангина.

Новият затворник плаща „такси“ за осветление, за водосвет и за какво ли не.

Срамът и чувството на опозоряване у новия затворник се проявяват в старанието да скрие вината си. Ако е по-сгънат, той развива лъжата си, след като го запитат; а ако е по-буден, и без запитване, при първия удобен случай почва да обяснява невинността си. Поради това старите затворници никога не питат новодошлите за какво са влезли в затвора. И ако трябва да направят това от скука, те предварително знаят отговора и с подчертано недоверие посрещат даваните обяснения.

По-интересни са интелигентните затворници, които се грижат, щото равнището на достойнството им да не падне и да се радват на уважението, на което са се радвали вън. Те непрекъснато говорят за ревизия на присъдата си, като сочат за доказателство няколкото случаи на съдебна грешка. Други от тези паднали богове подобно на Барона от „На дне“ непрекъснато вадят старите си медали и дават доказателства за миналото си величие:

— Ех, когато бях директор на Старозагорската търговска банка!… Варна… Банкя… Чамкория… Рилския манастир. Бал на „Червен кръст“… най-скъпият бал… с бели ръкавици… бира… седем балдъзи около мен… — И той прави широк жест, за да изрази низходящата линия на седемте балдъзи.^[1]