Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (59)

I

Индивидуализмът като нравствено явление е, исторически взето, проява на обособилата се под влияние на общественото развитие и осъзнала се като отделна стопанска и нравствена единица личност. Индивидуализмът като нравствено явление възникна, когато личността се открои в областта на собствеността и стопанската дейност, в областта на умственото творчество и общественото управление. Той пролича, когато в основата на нейната дейност легна частният интерес и личната инициатива: когато плодовете на нейния физически и умствен труд станаха дело предимно на личните й усилия и качества: когато тези плодове се явиха „осъществяване на тази личност“, въплътяване на нейните способности, дарби, ум, воля, енергия и други качества. С една дума, когато нейният живот в главните си линии стана нейна лична история, проява на личността с нейната особеност, неповторимост, изключителност.

За да разберем това, което същевременно значи да разберем, че индивидуализмът не е проява на някаква извънсветовна същина на човешкото съзнание, наблюдавана във всички времена и при всички хора, а обикновен обществен производ, появил се при определени обществени условия, достатъчно е да разгледаме степента на обособяване и самосъзнаване на човека от родовото общество, който човек не познаваше индивидуализма или поне не го познаваше в онзи качествено във вид, в какъвто ни го поднесе цивилизацията — времето на частната собственост.

Няма съмнение, че и първобитният дружен човек от родовото общество е имал съзнание за себе си като нещо отделно по тяло и по душа, но това обособяване, понеже не беше и стопанско, и нравствено, не можа да стигне онази степен, която е необходима, за да се получи ново качество; индивидуализмът, съгласно закона за прерастване на количеството в качество. „Колкото и внушителни да ни се виждат хората от тази епоха като отделни лица — пише Енгелс, — толкова по-неразличими са те един от друг.“

И наистина поради липсата на частна собственост, на лични стопански и нравствени интереси първобитният дружен човек нямаше права, чрез които, противопоставяйки ги на другите, да се обособи като отделна стопанска и нравствена единица. Всичко бе общо: ползуване от земята и оръдията на труда, трудът, потреблението, радостите и скърбите. Трудът на нивата, на лозето, в гората, по ливадите бе общ за целия род или цялата задруга. Той бе разделен само по полове и възрасти. Плодовете от този труд бяха общо дело и общо притежание. Никой не можеше да каже коя част е произвол само на личните му усилия и качества.

Трудът на орача и овчаря бе от такова допотопно естество, че не даваше възможност за лични прояви, за отличаване, за появата на личност. Всички орачи, копачи, жътвари и овчари вършеха едно и също, винаги едно и също, и то това и тъй, както са го вършили техните прадеди.

Този вечно същ труд създаваше еднакъв бит, еднакви грижи, поставяше еднакви задачи и събуждаше еднакви мисли и чувства у всички:

едно кроти крояха,

едно шити шиеха,

едни думи думаха.

Първобитният дружен човек нямаше откъде да получи подтик да схване себе си като нещо противопоставено на другите с особена лична стопанска, умствена или нравствена сила, с чиято помощ да дели мегдан, да се състезава, сравнява и надпреварва с другите; която сила да създава у него чувства на самодоволство, лично превъзходство, гордост; която да иска да подчертае с всички средства на показа, за да предизвика признанието, хвалбите и ласкателството на заобикалящите го.

Той бе силен със задругата, богат с нея, горд с нея. Той не казваше „аз“, а „ние“: не „Аз съм д-р Васил Ханджиев“, а: „Аз съм от Църцовци, Баровци, Лингорите“.

Той имаше име, но това име не играеше никаква роля в личния му и обществен живот. Неговото куче по-често чуваше името си, тъй като хората се обръщаха помежду си с названия, изразяващи обществените им отношения по роднинство и брачно състояние: дядо, бабо, вуйчо, брайно, моме, вуйно, невесто, булка, и по възраст.

Той нямаше лично мнение, първо, защото нямаше лична позиция спрямо другите хора и света и, второ, защото нямаше по какъв повод да се дели от хората. Поради това всички се ползваха от общия склад от поговорки, производ на общия вековен опит.

Той почти нямаше личен интимен живот. Като се почне от раждането и се свърши със смъртта му, всичко ставаше пред хората и с тяхно участие. Дори първата му брачна нощ бе под надзора на обществото. Външните белези на личността не само че не смогваха да подчертаят личността и да я отделят, но, напротив, служеха да я оприличат напълно на другите. Всеки се обличаше, носеше, стрижеше съобразно важащия тип — „като всички хора“.

Изобщо главната грижа на първобитния човек около личността му бе: да е като хората, да е с хората, да не се дели от хората, защото иначе: „какво ще кажат хората, нали е срамота от хората.“

Прочее поради липсата на частна стопанска дейност първобитният дружен човек нямаше лична стопанска кариера. Поради липсата на държава, държавна власт и управление той не можеше да се противопостави на другите като властник. Старейшините бяха не управители, а представители и ръководители. Поради липсата на научна дейност не можеше да има особени умствени различия между хората. Отделянето на „знаялии“ — врачки, баячки, вражалици (жреци) — бе още зачатъчно, без особен качествен превес.

Поради това отделните хора нямаха лична животопис — „осъществяване на собствената им личност“.

Те не познаваха самодоволството, което, минавайки през гордостта, да вземе по-нататъшните форми на самохвалство, превземки, важничене, пози, гримаси, надменност, презрение към „по-долните“, големановщина (грандомания), разни ситни и едри мечти за величие и пр., с които индивидуализмът прераства в егоизъм.

Те не познаваха глада за признание, изразен в жаждата за известност, похвали, ласкателство, почести, поклонение, шум в пресата, портрети, юбилеи, титли, ордени, дипломи и всички останали прояви на честолюбието и славолюбието.

Те не познаваха култа на името и жаждата за безсмъртие. Макар че с редица обреди те се мъчеха да причинят известни желани от тях промени и събития, тям никога не би дошло наум да слагат главите на новородените в чутури, за да станели после чутовни.