Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (62)

IV

Каква роля игра индивидуализмът като нравствено явление в нашия обществен живот?

Нашите стари еснафи поради разширяващите се незадръстени пазари се създаваха сами, от нищо, само благодарение на личните си усилия и качества. Те наистина имат право да изпращат портретите си като „хора от обществото“, с модна премяна, със златен ланец през корема, с чадър и пр., снабдени с надпис: „Вижте, как от нищо станах нещо“, защото наистина това бяха хора без предистория. Те с право се гордееха със себе си. Тяхното самочувство бе повишено: те съзнаваха цената си като хора. Съзнаваха и положението си на необходим слой в турската империя. Тези хора, които бяха свикнали сами да решават всички въпроси на своята професия и своята участ, не можеха вече да се примирят с мисълта други да решават обществените въпроси, що ги засягаха. Те, които бяха свикнали да получават почит и уважение към техните качества и трудолюбие, както и към цялата им личност, не можеха да се поддадат на внушението, че тяхната народност, техните обичаи са нещо долно в сравнение с гръцкото. Прочее тези български занаятчии се срещаха с останалите народи, главно гръцкия и турския, не само в областта на стопанската конкуренция и съревнование, но и в полето на националната чест и на борбата за политическо господство.

Щом като тези занаятчии усетиха нуждата да бъдат не само в стопанството, но и в обществения живот, те пожелаха и всичко да бъде тяхно: език, обичаи, носия, просвета, черковна служба. Така се роди борбата срещу гръцката просвета, срещу гръцкото черковно робство, борбата за народна просвета и народна черква.

Зовът на Паисия „Защо се срамите да се наречете българи“ не събуди тези еснафи да „опознаят своя род и език“, но изрази това, което бе станало в техния бит и в тяхното съзнание, а неговата история даде формули на техните стремежи и едно отлично за времето си научно оръжие за борба.

Същият процес ставаше и при представителите на новия български търговски и промишлен капитал. Всичко това бяха нови хора. Прадедите на прочутите копривщенски родове Чалъковци, Доганови бяха прости овчари. Първият български фабрикант — сливненецът Добри Панайотов Фабрикаджията — бе започнал като прост работник в Русия и сам, без всякакво образование бе успял да снеме дървени модели от предачните и тъкачни машини, да ги пренесе тайно в България и да организира своето предприятие в борба срещу всички: еснафи, съграждани и държавна власт.

Ето началото на кариерата на сливненеца Тодор Козаров, виден търговец, родоначалник на едното коляно от видния сливенски род Козарови:

Баща му бил козар. Оставя го сирак на 12 години. От тази възраст е трябвало да работи, печели и храни къща. „Най-първо хвърлял пепел от Кон-баня за 20 пари на ден. Събрал 40 гроша, той си купува едно магаре. С него ходил на работа по чужди и техни лозя. От пресилване магарето умира. Като нямал пари, изважда му петалата и ги продава за един грош. С този капитал започва по-доходна търговия. Купува съботен ден пастърма и я носил на гръб в Ямбол, за да я продава в неделя. Тая търговия вършил доста дълго, докато спечелил 3000 гроша.“ Братовчед му Белчев оценил качествата му, взел го на работа в магазина си и така почва бързият възход на този способен и „предприемчив българин“. За да стигне тази кариера, започвайки с четири вехти магарешки петала, той се опрял само на личните си качества: „Той имаше бистър ум, бърз и съобразителен. Смяташе чудесно. Помнеше хиляди имена на хора и беше голям физиономист. Беше красноречив, духовит, с отличен и смел говор. Имаше силна памет, която запази до старини.“^[1]

Всички тези силни и горди хора не само съзнаваха своята сила, но искаха и да я наложат като личности и като българи. Затова и те участваха активно или помагаха в борбите за народна просвета и черковна свобода — борбите, които създадоха и утвърдиха нашата нация.

Индивидуализмът намери обаче най-ярък израз в лицето на новата българска интелигенция. В областта на умствения труд проявите на личността най-отчетливо се схващат като прояви на личните й качества. При това тези прояви поради естеството на нещата имат обществен характер, свързани са с известност, обществена изтъкнатост, слава, ако щете. Понеже старата интелигенция вземаше дейно участие в обществения живот и играеше ръководна роля, тя се чувстваше върху сцената на живота. При това пред нея вече стояха примерът на напредналите капиталистически страни, легендите за героите от Френската революция, от Парижката комуна, подвизите на италианските национал-революционери начело с Гарибалди, на руските народници. Тя четеше биографиите на видни личности от историята, политиката и науката. С една дума, знаеше какво значи историческо безсмъртие и се стремеше към него.

Всички даскали преди Освобождението натъкмяваха по-тънки или по-дебели тетрадки от грапави стихове, които минаваха за чиста поезия. В тази поезия имаше и такива образи: Сава Доброплодни в одата си към бога пише:

„Ако искаш, ти земята с пръст можеш да поклатиш.“

Забива и бог пръста и я разклаща… получава се земетресение.

Дори Левски, най-народният, най-безизкуственият и лично най-безкористният, не се стърпя да направи опит да закръгли фигурата си с една автобиография в стихове:

Аз, Васил Левски, в Карлово роден,

от българска майка юнак аз роден,

не щях да съм турски и никакъв роб,

същото да гледам и на милия си род

станах и отидох в Стара планина.

За година време се аз разгледах,

в Сърбия и по Влашко скитах,

от нийде помощ за наша свобода.

По силата на нещата тази интелигенция бе начело на борбите за народна просвета и черковна свобода. Но по-голямата част от нея участваше и в борбата за политическа свобода. Разлагащият се турски феодализъм, отживялата феодална държавна форма бяха пречка за капиталистическото ни културно развитие, а интелигенцията, голяма част от която бе добила образование в чужбина и бе запалена от напредналия живот там, гореше от желание да прояви силите си в ново обществено и културно строителство. Турската власт, която отне на тази интелигенция всяка възможност да прояви всичките амбиции в събудения си и жаден за лични прояви индивидуализъм, на който в чужбина бяха създадени такива примамливи образци, я направи свой смъртен враг. Но дори при съществуващите възможности българите като другородци нямаха достъп до обществените служби. Турската власт по изключение правеше някои българи (Г. Кръстевич, княз Богориди, Стефанаки бей) свои чиновници, но когато бе убедена, че ще й служат по-добре от „разните читаци“. На трето място — турската власт засягаше интелигенцията и със своята недемократичност, с това, че не питаше всички граждани какво мислят по управлението на държавата, а им пращаше управници нечути и невидени турски дегенерати и на това отгоре задължаваше българите да правят теманета на тези доказани некадърници.

Изобщо цялата наша интелигенция, която вземаше участие в обществените работи, се чувстваше върху сцената на историята, схващаше своята дейност от гледище на тази история и се стремеше да запише в нея своето име. Ето доводите, с които Централният революционен комитет се обърна не към автора на „Жив е той“, а към Филип Тотя:

Уважаемий войводо,

[…]

Сега е време да покаже секи своето достойнство и своята любов към отечеството си, сега е време да види и нашият народ бял свободен ден. Вие, уважаемий войводо, сте един от първите синове на България, вие сте жертвали и имот, и живот за нейната свобода, вие сте напълнили България с името си и със своите подвизи и вие сте началото на българското движение — не оставайте и сега надиря от своите другари и приятели, покажете, че у вас не е угаснала любовта към отечеството, елате да нанесете страх и трепет на нашите тирани и да оставите името си вечно в българската нова история.

Уверени във Вашия патриотизъм, чакаме да ви прегърнем братски и заедно с вазе да извикаме: Да живей България! Да живеят нейните достойни синове!

Комитетът