Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (64)

VI

Но този индивидуализъм търсеше вече и признание на личността.

Когато на 1875 г. при Старозагорското въстание Георги Апостолов във въстаническа форма и въоръжен тръгнал да излиза от къщи, в отговор на опасенията на майка си потупал я по рамото и засмяно й казал:

— Ех, мамо, утре тук ще се търкалят турски глави и твоят син на бял кон с две заптии-българи ще дойде вкъщи.

Както е известно на нашите читатели, този същият Апостолов още в турско репетирал как ще заеме мястото на старозагорския Емин паша заедно с всички белези на власт, сила, почит и поклонение: важна поза, важен говор, бавене отговорите, държане просителите малко прави, преди да ги покани да седнат, и подходящия отговор: „Ще изуча въпроса и ще направя това, което е възможно.“ С тази мечта този героичен представител на войнстващия капитализъм падна геройски в четата на Ботева.

Майката на поменатия по-горе Тодор Козаров, възхитена от успехите на синовете си, напук на заядливите си съседи често казвала: „Синовете ми ще се качат на два ата, а аз помежду тях на камила и тъй ще ходим да гледаме комшиите.“

Но жаждата за самодържавна власт (диктаторство), единовластие, първенство, слава доби най-яркия си израз в характера на Бенковски, така майсторски описан от Захари Стоянов. Ала тези прояви рисуват Бенковски не само като индивидуалист, но и като егоист.^[1]

Дори еснафът държеше не само да смени калпака си с — на което имаше право, когато напусне положението на прост рая, — да се издигне в обществото, та чорбаджиите, като минават край него, да му казват „добър ден“, но започна да поглежда и оттатък завесата на живота, към безсмъртието не само на небето, но и на земята. И върху евангелията, които еснафът подаряваше на черквите и в които пишеше: „Дясната ръка да не знае какво прави лявата“, стоеше написано с разкривени славянски букви:

„Да се знае, како приложи Петко.“ „Знано буди како спреписах аз попа Нико от Рътак сие евангелие“, „сию божественую книжицу Акатист.“ „Да се знает, кога беше Божин на мон. св. Никола“. „Тази книга евангелие преповеза еромонах от село Ложани и харч плати Неда Кипровица и за евангелие и за охтояк. Бог да я прости в царството небесно.“^[2]

Безспорно старите обществени дарители не бяха стигнали дотам, че да поставят като условие в своите завещания поставяне на паметници, подобаващи на фигурата им, но все пак не забравяха да напишат имената си на някой църковен камък: „Пожертвуватели за зографисването: свещеник Константин (600), папа Стаси (2000), Дожо (8000), Миле (400), Огнен (3000), Димо (2000), Ангелко (1300), Стоичко (800).“^[3]