Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Иван Хаджийски. Оптимистична теория за нашия народ

 

Издателство „Отечество“, 1997

Под редакцията на Любен Петков

История

  1. — Добавяне

V

Безсмислено е да гадаем каква би била участта на Бенковски, ако със същия си нрав бе доживял българската свобода и бе взел участие в политическия живот, или пък чисто и просто, ако се бе родил във времето на Отец Паисия. Това е една тънка сметка с толкова неизвестни, че всички усилия ще отидат напразно. Нашата задача е по-определена: можеше ли Гавраил Хлътев без своите „пороци“ да стане Георги Бенковски и да влезе в нашата история като организатор на Априлското въстание?

На този въпрос аз отговарям с решително — не. Изборът на историята се спря върху Бенковски именно поради „недостатъците“ му. Тези „недостатъци“ по силата на историческата необходимост се превърнаха в своя противоположност, в добродетели.

Да почнем наред.

Д. Страшимиров в поменатото си съчинение дава кратки сведения за живота на Гавраил Хлътев, преди да стане Георги Бенковски. Изнесените от Страшимиров данни, както и направените догадки, както ще видим по-долу, са от такова естество, че биха обърнали жлъчката на всеки почтен еснаф и биха го накарали да извика със свещено негодувание:

— И този човек бил почитаният и признат водач на Априлското въстание? Боже господи, сохрани нас грешните раби твои!

Не може да се премълчи, че и самият Страшимиров, чиято личност нямаме честта да познаваме отблизо, е целял тъкмо този резултат. Когато преди няколко дни прочетох Страшимировите сведения на Михаил Маджаров, близък сродник и съвременник на Бенковски, той с възмущение отхвърли тези сведения като измислици и клевети. Но дори и да не са напълно такива, все пак начинът на излагане на тези сведения, заключенията, които се правят, липсата на правдива историческа оценка остават един тъжен паметник за отнасяне към проблемите на нашата история и социология. Ето извадки от тези сведения:

Гаврил Хълтов (?) е роден в Копривщица. Следвал само основно училище в родното си село и постъпил на занаят терзия-абаджия. Гаврил бил на 16–17 години, когато, отблъснат от несносния калфенски живот, стъпва в съдружие с Райо Илюв и Станьо Хрелката и тръгнал по печалба за Мала Азия. Той бил левент хубавец, но бил буен, духовит и своенравен. Бил твърде горделив и салтанатлия и в търговията, както може да се очаква, не отишел твърде напред. В Денезлий хваща дюкян на най-видно място. Пренесъл контрабанда в меха с копривщенско сирене шише гюлово масло, което раздал подарък на бейски и богаташки момчета, с които охотно дружил. Водил разпуснат живот, на който не липсвали хайманешки авантюри. Една от най-тъмните страни в живота на Гаврила е срещата с остатъка на една разбойническа чета, която на Клишмаш, копривщенско землище, убила някога Лукан Куйлек. Трима от тази банда заскитали в Мала Азия, дето се запознават с нашия герой. Той ги водил по познати кафенета и ги препоръчвал за „емитери“, но тъмните личности се пазели от властта, понеже упражнявали опасния си занаят и по ония места.

След като веднъж се върнал в Копривщица и бил оскърбен с едно запиране в конака, в този безпокоен и честолюбив дух закипяла мъст към вековните владетели. Но като се върнал в Мала Азия, наместо всичко друго потърсил жени и любовници. Той бил франт първо качество. Имал кон, буен, блестящ, скъп кон — ат с голяма златна пендара сред мощната гръд. И мислите си още, че сам ездачът наистина е левент, хубавец, силен, дързък и неизчерпаем по находчивост и ламтежи. С една дума, то си личи: нашият човек е авантюрист и славолюбив по натура. И не само абаджийското звание му е твърде мъдро и нескопосно, но и българското име счита той вече за лош патент, та носи и препоръчва се като зебешки младеж и азиатски делибашин. Такъв си остава дълго време. Някое време Бенковски зарязал абаджилъка и почва афион да събира. Но парите се хлъзгат между пръстите му. Но тогава имало женски (ханъмски) и мъжки пари. Нашият човек обича женските: махмудийки, айналийки ялдъзки (?). Той се влече в Айдън по една гиздава арменка, също така айналия, както неговите поетични айналийки. Така отрано тоя човек е втасал за всичко, само не за мирна работа.

Пробито дъно в джеба и развита бурма в главата, в онази тъмна, ала романтична епоха водеха до тъмните кьошета на един град или гората, или Влашко. Това прави и той. След като дружи с разни Сюлеймановци и юсиновци, после с яковци и юсефовци, хора все с псевдоними, без фамилни имена(?), той кацва в Смирна гавазин на персийски консул. Там той вече не е нито зебек, нито караабаджия, ни турчин, а персианец — чист персианец от Техеран. И като такъв скита по гори и долища, оправя нещо, което не е навярно за оправяне (?), и скоро пак е съвършено на улицата и пак: ту ходжа, ту прост турчин, ту кой знае какъв, мярва се в Бейпазар, отива в Ушак, в Айдън, щура се по едно време из вагабонтските краища на Цариград, които е опознал като дланта си, и най-после пак нещо го тегли към Дунава, защото в душата си е българин.

Във Влашко човекът, който е менявал и народност, и физиономия, и роля по всички ъглове, където е бил, и то менявал просто за свой каприз, сега променя и своето име зарад историята. В Гюргево прибрали и него, и от ден на ден онези хора (революционерите) все по-добре разбират цената му. Така някогашният Гаврил Хълтов се превръща в Георги Бенковски, апостол на четвъртия революционен окръг.

Така свършва бележките си г. Страшимиров. Цялото изложение като че има за цел да каже:

— Ето вижте, този човек с развинтена бурма в главата, този авантюрист по природа е организатор на Априлското въстание.

Ни думица да се упъти смутеният от това дигане на завесата читател към правилно разбиране на този живот на Бенковски; нито един ред да се намери някаква връзка между живота на Гавраил Хлътев и дейността на Георги Бенковски; нито една фраза, която да посочи човешкото в много от тези прояви. Напротив — най-гнусни и позорни догадки, каквато би била тази, ако загатнем, че авторът на тоя животопис, преди да се ожени, се е занимавал с тайния порок, и то в една книга, в която бихме подхвърлили на разбор дейността му като историк.

Всъщност как стои въпросът дори, ако приемем най-лошото — че всичко, което ни съобщава Страшимиров, е вярно? Заключението може да бъде само едно — Бенковски е човек, комуто е непоносим уседнал, дребнособственически бит, който не може да счупи единия си крак по старата дюкянджийска философия и да остане прикован към бакалския тезгях; още по-малко е в състояние да изкриви крака на кравай по турски, да затисне със задник ендезето и да дупчи цял живот шаяк и гайтан. Но ако Бенковски бе лош търговец и караабаджия, той бе негоден човек и пройдоха само за тези, които смятат, че светът свършва до прага на техния дюкян. Светът обаче е много по-широк: Бенковски бе роден пълководец и военачалник. Но понеже България тогава нямаше войска, той стана бунтовник, професионален революционер, шеф на формираната от него въстаническа армия.

Всички български професионални революционери бяха хора без бит, неспособни към уседнал живот с неговите вковаващи връзки на дребни грижи и задължения. Те търсеха простор за разперените криле на своя неспокоен дух. В това отношение Бенковски не бе много далеч от Панайот Хитова или Хаджи Димитра. Преди да стане сътрудник на Раковски и Каравелова, дядо Панайот бе успял да смени и приключи с фалит и борчове пет занаята, бе станал герой на един шумен кокошарски обир. Той бе вече волна птица, без уседнал бит, владеещо четничеството горско пиле. Достатъчно бе неговата енергия да се насочи в революционното русло и на способностите му да се възложат обществени задачи, за да се получи миналият в историята ни професионален революционер. Такъв беше пътят и на Хаджи Димитра, който започна с гуляйджийски бабаитлъци и свърши с подвига на Бузлуджа. И ако нашата история чакаше такива хора да излязат от еснафските миндери или от търговските кантори, т.е. от средата на почтените търговци и еснафи, добрите къщовници, загрижените бащи и съвестните съпрузи, много би имала да чака. Не съвсем безосновна бе злобата на Бенковски против граматиците и философствуващите собственически глави. Умните със своите проповеди и писания подготвят събитията, но обикновено лудите глави, хората без бит, професионалните революционери обръщат колата на историята.