Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (100)

V

Но какво става в случая от чисто психологично гледище. За да разберем това, трябва да имаме предвид механизма на асоциациите.

Любимият става събираща точка, възел на едно множество от асоциации. Неговата личност се свързва с представи за всички преживелици, героични дела, събития, радости и веселия, с представите за природните картини, мечтите, образите от книгите и филмите, както и с преживените във връзка с това възторзи и чувства на радост, гордост, доволство от живота и младостта. А както видяхме, влюбените се стремят, щото всички тези преживявания и тяхната обстановка да бъдат колкото може по-красиви, забавни и героични, свързани с най-прекрасни чувства.

И когато влюбеният хвърли поглед върху личността на любимия си, той всъщност не вижда него самия, истинския, а го вижда през розовата мъгла на горните асоциации. Вашата родна къща по нищо не се различава от другите къщи. И това разбират всички, които спокойно могат да я сравнят. Но когато влезете в нея, тя ви вълнува и ви говори не с физическите си очертания, а със свързаните с нея асоциации: спомени и чувства. Видът на любимия ни говори не толкова за самия него, колкото за свързаните с него асоциации. Той навява преживените заедно чувства; от него иде лъхът на цветята, които сред песни и смях заедно сме брали; събужда тръпките, които сме преживели при първата целувка в незабравимата лятна вечер; напомня за обаянието на мечтите под обсипаното със звезди небе; връща ни към сладостната унесеност, когато сме гледали как в лунни нощи пролетният вятър рее разкъсаните облаци; напомня ни за тихия шепот на тревите и на душите през топлите вечери и за всичко хубаво, весело, героично, което заедно сме преживели. С това той е въплъщение и на нови мечти и буди радостни надежди за бъдещето.

И тъкмо тези асоциации са главният пълнеж на любовта като нравствено отношение, а свързаните с тях чувства се извиват в пламъка на новото чувство на изгаряща любов: копнеж да видим любимия, радост, когато е при нас, и мъка, когато го няма.

Но какво става в брака след сватбата?

В малко случаи идеализацията се оказва не толкова далеч от действителността и любовта се запазва като дълбока привързаност, приятелство и уважение.^[1]

Но в повечето случаи съвместният живот пръсва като сапунен мехур идеализираните образи и оголва жестоката истина. Съпрузите заживяват вече по долни дрехи. Не може нищо да се прикрива. Техните очи проникват до дълбочината на личностите им и разбират всичко. Нещата добиват истинския си вид. Прикриваната глупост почва да вони на всяка крачка. Тя не може да се лези и прикрива зад думите: „Знам, но не искам да кажа“, защото трябва да отговаря не на въпросите на влюбения, а на въпросите на живота.

Инатът се превръща в диво упорство по всички въпроси, особено у жените. Жена с инат е готова да спори по всички въпроси, само и само да излезе права на думи.^[2] С това се проточват нескончаеми празни спорове за речено и казано, стрижено и бръснато, които колкото ожесточават, толкова издребняват съпрузите.

Капризите превръщат семейния живот в непрекъснато бойно поле, чиито бомбардировки карат често и съседите да си затулят ушите.

Съпрузите научават пълната истина за своето минало и черните сенки на това минало започват да тровят дните и нощите им и да огорчават залъците на трапезата им. Започват унизителни и за двамата обяснения, обвинения, издирвания и подозрения.

Съпрузите с ужас установяват на колко заблуждения, на колко хитрини и измами са станали жертва. Те се вбесяват от мисълта как са могли да бъдат толкова лековерни, безкритични и глупави.

Егоизмът, ударен в сърцето, настръхнал, озверен, възмутен, дири при всеки повод отмъщение, удовлетворение, отплата и непрекъснато човърка кървавите рани.

Тежестите на общия живот на семейството, вместо да сплотяват съпрузите, хвърлят нови главни в пожара на омразата. Раздразненият от неуспехите си в живота мъж се връща вкъщи, за да излее яда си върху омразното му „домашно животно“.

По силата на нещата у съпрузите престават всякакви грижи да прикриват недостатъците си, да се показват в най-красивия си вид, да търсят подходяща обстановка и да си създават редица дребни красиви илюзии. Жената почва да немари за външността си, мъжът, вместо да подбира и събира думи за весели и духовити неща, подбира думи за обиди и ругатни. С това работата добива възможно най-отвратителния си вид.

Семейният живот става ад или нещо подобно. „Пилето“, „Муцито“, „Бубито“, „Пенито“ става звяр, идиот, мръсник, мърша, воня, крокодил. Пламъкът на предишната любов се превръща в не по-малко силна омраза, отвращение, ужас от разбития живот или в по-меките форми на равнодушие, безразличие и студенина.

Но невинаги последицата от това е развод. Поради условността на брака съпрузите в повечето случаи предпочитат запазването на външните форми на брака, а това, което не могат да получат в брака, започват да го търсят вън. Вратата на изневярата е отворена. Семейството се превръща в организация на баналните грижи за покупка на прясно и кисело мляко, спанак и червен лук, телешко и говеждо месо, сол и пипер, приготовление на туршии, избор и следене на слугини, безкрайни разправии около тях: какво ядат, какво чупят, колко работят, къде ходят и пр., въобще превръща се в най-отвратителна житейска проза. Какво е станало в случая от чисто психологическо гледище?

Брачният другар — бившият любим — отново е станал събирателна точка на асоциации, но за съжаление от прямо противоположно естество. Какво е естеството на тези асоциации, не е мъчно да угадим, като имаме предвид горното. Вятърът на отвращението развява тези асоциации, както се веят дългите поли на дрехите, с които увиваме скелета в образа на смъртта.

Видът на съпруга предизвиква в устата горчивия вкус от всички изречени обиди, ругатни и разправии, буди отвращение от всички мерзости, от спомените за всички лъжи, от представата, че трябва да се носи брачният спътник като вонящ труп върху гърба цял живот. Докосването до него дава не сладостната топлина на нежна ласка, а гадостта от докосване тялото на змия или жаба. Мисълта за съпруга напомня за метли, слугини, армея и кисело зеле, немити чинии, разчорлени коси, кисела мутра, свлечени чорапи, лицеизрази на глупост и тъпота, отвратителни сцени на кавги и тем подобни.

Сега отново съпрузите не се виждат такива, каквито са в действителност. Те отново имат афективно, преиначаващо отношение и се виждат през черната мъгла на омразата, отвращението или безразличието. Тези черни асоциации убиват всяка полова охота между съпрузите.

В светлината на това обяснение изневярата се явява вече едно истинско бягство от асоциациите на брака. Това бягство обяснява случаите, когато съпрузите изневеряват с лица, които за другите хора са много по-грозни, глупави и неинтересни от брачните им другари. Това, което третите лица при това сравнение не виждат, са асоциациите, с които е обременена душата на съпруга.^[3]

Съпрузите, които са яли попарата на един нещастен брак и са се запознали с общественото и човешко несъвършенство, едва ли се връщат към младежката мечта за „истинска любов“, макар че поначало това не е изключено. Те търсят в изневярата повече утеха, една естетизирана чрез илюзии и освободена от черни асоциации еротика. Те търсят усмивки, веселие, игриви думи, незадължаващо внимание, другарство без задължения, една любовна игра, чрез която се връщат към илюзиите и тръпките на младостта.

Само една естетизирана еротика, като освобождение и почивка от душната и натегнала атмосфера на брака, може да представлява в някои случаи утеха, но тя не е достатъчна да разреши въпроса за нуждата от цялостно духовно общение.