Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (131)

VI

Недостатъците, които дразнеха другарите на Бенковски по време на въстанието, бяха: волята му за първенство, заповедническият (диктаторски) нрав, деребейщината, склонността към самодържие, дързостта, непокорството, старанието му да създаде рангове и почетни разстояния.

Захари Стоянов постоянно подчертава склонността на Бенковски да диктаторствува и да се установи като самодържец. Той отказал да дава на панагюрските комисари писмата, пристигнали от други окръзи: еднолично определил редовността на представителите в Оборище. „Колкото по-добре отиваха работите от ден на ден, толкова той ставаше по-силен и по-неограничен в своите действия. Нищо не одобряваше той и всички бяха лошави пред очите му. Едни обвиняваше в нерешителност, други в скъперничество, трети не били горещи патриоти и пр.“ На Оборище той чисто и просто заявил на представителите:

— Който иска да върви с мене и да изпълнява всичките ми заповеди безпрекословно, нека си извади ножа! Това е било главният му довод против искането на демократичната опозиция да не се подписва пълномощното, с което се давали неограничени права за действие на апостолите, т.е. на Бенковски. Пред вида на лъсналите ножове, готови по заповед на Бенковски да влязат в действие, опозицията подписала пълномощното. Всичко това справедливо дразнело демократичното чувство, коренящо се в старото патриархално равенство, на онези, които смятали, че:

Народните дела изискват и

управа народна. Казвал съм и казвам пак: не нам

да заповядваме се пада — нека сам си

заповядва той, тоз, който ще въстава

и нека за това самичък си решава…^[1]

Но мислите ли, че с тези или подобни схващания един Волов напр. без Бенковски би могъл да дигне въстание? Мислите ли, че Априлското въстание можеше да бъде решено от самия народ, ако над неговите представители не бе се надвесил като орел Бенковски, подавящ всеки порив на нерешителност? Ние знаем условията за това въстание, изгледите му за успех и последиците: ние знаем колебанията на главната въстаническа маса, за да разберем, че без „диктаторските“ методи на Бенковски нищо нямаше да стане.

В подготовката на Априлското въстание Бенковски трябва да се разглежда по-малко като либерално демократически водач, отколкото като военачалник. Положението му на военачалник, и то на военачалник, който трябва да води не решителни, а диверсионни сражения, му налагаше да мисли, че „волност и лични права трябва да бъдат ограничени във време на въстание“. „Диктаторството“ на Бенковски беше начало на дисциплината в нашата армия. Но големството, учудващото в организаторската способност на Бенковски бе това, че с тези методи на заповядване и плашене той не само командуваше своята армия, но със същите методи я и събираше.

Вярно е, че населението в лицето на Бенковски виждаше пратеник на руския император и бъдещия управник на България, т.е. то му се покоряваше като на представител на бъдещата българска власт. Това бе проява на разгледания вече от нас закон за колебанията на дребния собственик, който, уверен в успеха на въстанието, бързаше да се запише верен поданик на новата българска държава.

Но лична заслуга на Бенковски бе, че съумя да използува тези представи у народа, че съумя да ги създаде, че съумя да създаде вяра в победата, вяра в силата на българите, и с това да обедини в единно усилие волята на народа за свобода и да застане на командния връх на това усилие, отстранявайки всяко пораженско колебание. И всички останали недостатъци на Бенковски: воля за първенство, самоувереност, чувство на непогрешимост, салтанат, осанка, създаване на външни форми на въстаническата организация: облекло, шествие, йерархия и други подобни „царски работи“, трябва да разглеждаме повече от това гледище — създаване вяра в мощта на организацията и водачите на въстанието, създаване вяра в победата, за да се отстрани действието на закона за колебанието на дребния собственик.

Помислете какво би станало, ако Бенковски би отишел при селяните и бе започнал да им обяснява, че те трябва да въстанат без всяка руска и сръбска помощ, че трябва да измрат, а къщите им да изгорят, за да се събуди заспалата съвест на Европа, после да иска от тях съвет уместно ли е да въстанат при такива неблагоприятни условия; мислят ли те, че е уместно да се дадат такива жертви, и всичко това да се прави с тон, който го поставя в зависимост от решението на тези, които трябва да умрат не за своя, а за чужда полза, макар че цял живот са били възпитани да действуват само „за своя душа“. При един такъв начин на действие, който би разкрил цялата слабост на въстаническата организация, сигурно въстание не би избухнало и на Оборище под влиянието на благоразумните панагюрски еснафи щеше да се реши, че въстанието не е подготвено добре и че ще бъде прибързано да се дигне такова на 1876 г.

Заповедничеството на Бенковски между другото беше израз на сила, въображаема по същество, но действена по форма, която оставяше вън от всяко съмнение и спор въпросите, ще има ли въстание и ще свърши ли то е успех. Вярата в тази сила беше основна пружина на въстанието. За да подчертае тази своя и на организацията сила, Бенковски се държеше дръзко, грубо, заповеднически.^[2]

З. Стоянов, който така жлъчно хапе Бенковски за недостатъците му, все пак признава: „Волов при всички свои знания бе слаб между народа, не бе го дарила природата с оня божествен огън, който се изискваше тогава от проповедниците на свободата. Той не бе в състояние да заповядва, да заплашва и пр.“