Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (116)

Психология на маниака

Маниакът е психологичен тип в истинския смисъл на думата. Душевният му живот е сложен или силно повлиян от един център — неговата мания.

Маниащината с две думи е амбициозната, воюваща посредственост.

Въпросът за маниащината засяга въпросите за посредствеността и амбициозността, но не ги изчерпва, защото маниащината не е прост механичен сбор от посредственост и амбициозност, а ново душевно качество, получено от тяхното кръстосване.

Посредствеността бива лична и обществена.

Личната посредственост е невъзможност на дадено лице да надхвърли установената в областта на неговото занятие средна мярка за можене. Тя е личен недостатък, плод на липса на дарование или отхрана.

Обществената посредственост, плод на обществена изостаналост, е невъзможност на даден народ да достигне в отделни или всички отрасли на своя живот средната мярка за можене, установена от най-напредналите народи. От това гледище дадена лична гордост с оглед местната мярка може да се окаже неугледна посредственост с оглед достигнатата абсолютна мярка.

В следващото изложение ще имаме предвид повече проявите на маниащина между хората на науката, изкуството и политиката, защото тук те са най-много, най-очебийни и най-шумни, а в известни случаи и от голямо обществено значение предвид подчертания обществен характер на дейността на тези хора.

Амбициозността е съществена черта на индивидуализма и егоизма. Тя е тяхната динамика, тяхното напрежение и устрем.

Индивидуализмът и егоизмът търсят жизнено осъществяване в поприще, най-близко до личните предпочитания, борейки се с всички препятствия, които хаотичността на днешния свят слага в този път.

Но всяко поприще е сложено върху стълба, чиито краища заемат най-ниския и най-високия праг на можене. Всеки безспорно се стреми да достигне горния праг на стълбата. С това той има не само силата и външните предимства, които върховете на властта, стопанството и мисловността осигуряват, но дава и пълна храна на личното си самочувство, което трепти във всички отсенки от личната задоволеност (самодоволство), през честолюбието и славолюбието до най-пресилените видове на гордост и презрение към другите.

Тъкмо този стремеж към желано поприще и към върховете на това поприще поставя рамки на различните видове амбициозност — от най-скритите до най-кресливите. Под амбициозност обаче ние обикновено разбираме не всеки стремеж изобщо, а стремежите с повишена температура, с температура над обикновената.

Амбициозността, противопоставена на неподвижността на хора със скрити, дремещи сили, е напредничава сила и трябва да се поощрява или поне да не се спъва дори и в по-кресливите й видове, макар че последните твърде зле дразнят тъпанчетата на нашата завист, на нашето самомнение и непримиримост с чуждите успехи.

Амбициозността в най-подходните й форми дори трябва да бъде присаждана на лица, които още отрано не дават видими признаци на скрити сили. Тъкмо вероятността за изравяне на такива сили прави необходимо вкарването в дремещия човек на огъня на вътрешното горене съобразно със същия разум, с който ние викаме на всеки парализиран:

— Стани и ходи!

Макар че в един от стотината случаи това внушение дава плод.

Но както навсякъде, така и тук поради присъщата на нещата диалектика, амбициозността като положителна сила при известни условия отива към своята противоположност и се превръща в отрицателна сила. Това са случаите на маниащината, които представляват бракът, разваленият материал от приложението на началото за повсеместна амбициозност.

Амбициозният човек има винаги подчертано и живо самомнение. Това е повишената температура, за която става дума по-горе. Това самомнение обвива личността в розово одеяние, през което тя се съзерцава с нотка на самообожаване.

Когато зад повишеното самомнение стоят действителни качества, то въпреки неприятното въздействие върху нервите на чуждата завист няма никакво особено обективно значение, защото засяга повече формата на нещата, отколкото тяхната същина.

Но когато такива качества липсват, тогава самомнението се явява едно надценяване, проявяващо се в най-нетърпими до най-злокачествени степени.

Но у хората с активно самомнение винаги се наблюдава надценяване на собствената им личност в една или друга посока. Нашето положително самочувство има за храна съзнанието за нашите предимства и успехи и за тази цел то потулва в тъмната стаичка нашите недостатъци, грешки и неуспехи. Едно самомнение с повишена температура докарва това състояние до крайност, като прави невъзможна или мъчна всяка критичност в това отношение.

В рамките на егоизма, на неговия основен закон — конкуренцията, и на неговия морал — завистта, всяко съзнание за собствените качества е противопоставянето им на качествата на другите. При това противопоставяне в нашата везна се виждат само предимства, а в чуждата — само недостатъци и несъвършенства. В резултат се получава надценяване на собствената личност и подценяване тази на другите.

Най-лошото е, че чувството за лично превъзходство, плод от това некритично противопоставяне, не остава скрито. Като буйна подпочвена вода то се проявява при всеки повод, дори и без повод: в погледа, който блести с нескривана гордост, когато става дума за нас, а изчезва в сивата мъгла на пренебрежението, когато става дума за други; в жестовете на незачитане; в оценката на другите, изградена върху открито неизказваната, но бодеща основа: „Къде е той, къде съм аз“; в осанката, във вирнатата глава, в надменната стойка — изобщо във всички познати на белетристите прояви на чувството за собствено превъзходство на открито самообожаващото се „аз“.

Тъкмо това отношение към собствената личност нашата завист и засегнатото ни самомнение са склонни да наричат „маниащина“. Това е неправилно. Където личността има изкупващи положителни качества, това отношение и неговите прояви са чисто и просто една нескривана амбициозност, един повече или по-малко шумен парад на честолюбие, славолюбие и гордост. Всички големи личности, особено в политиката, са били с най-нескривани амбиции, без някой да е нарекъл Цезаря или Наполеона „маниаци“.

Както казахме, маниащината не е повишено, активно самомнение, почиващо на амбициозност.

Маниащината е амбициозност на посредствеността.

Тъжното и смешното у маниака е несъответствието между неговото самомнение и качествата му, между неговите мечти и възможности, което несъответствие дава картината на неосъществимите му желания, или на манията му.

Амбициозността на посредствения с високата си температура, като всеки афект, не му позволява да види границите на своето можене, признаците на безсилието, за да може да тегли естественото заключение: слагане примирено оръжието пред неумолимостта на необходимостта, по правилото „не е лъжица за моите уста“. Маниакът продължава борбата на всяка цена — за да я превърне в едно мъчение на неосъществими мечти, на едно бавно крушение на манията или на маниите му.

Амбициозният човек в своя бурен път среща една специална съпротива от страна на хората, отплата за непозволения шум около личността му, за нахалството му да я подчертава постоянно и да я навира в очите на хората по всяко време на деня. Хората съзнателно не му обръщат дължимото внимание, не четат неговите писания, дори и да знаят, че са хубави: правят се, че не виждат делата и успехите му: подиграват го; или го премълчават; и дума да не става за похвала и насърчение…

Поради това амбициозният човек трябва да се бори на два фронта: с обективните условия и със съпротивата на заобикалящите го. Борбата му за признаване се превръща в система на доказване. Той преминава от системата на убеждаване чрез дела към системата на доказване на личността си с всички доказателствени средства.

Ако например е писател, той разпраща безплатно книгите си, разпраща отпечатъци от статиите си: разпраща вестници със свои статии: носи на хората да четат благоприятни рецензии: подчертава на всяка крачка значителността на издателството, което издава неговите трудове, които враговете му упорито отказват да признаят или премълчават; привежда навсякъде благоприятните мнения на видни и незаинтересовани хора; събира писмени мнения за творчеството си; старае се да не остане някой негов успех неузнат от когото и да било, с една дума, принуден е да прибегне до режима на най-широко самохвалство.

Но обикновено това е преходно явление. Амбициозният човек по правилото „силен кон не оставя каруцата в калта“ със своите дела и успехи по силата на нещата влиза в системата на живота; става необходим; налага се; превива врата на съпротивата; хората го признават, щат не щат. Спечелил битката, у него се създава онова душевно равновесие на успехи и самодоволство, което не се нуждае вече от никакъв специален шум. Красноречието на думите се заменя от мълчаливото красноречие на фактите. Няма нужда от признаване на парче, защото амбициозният вече е установена величина, чието обществено положение е изградено именно върху генерално признание на личността му. Бурята е минала, самохвалството е излишно, доказването ненужно.

Не е така с маниака. Той също започва с повишено самомнение. Той също започва с предварително шумене около своята личност и нейното несравнимо бъдеще. Той също предварително се стреми да не остане неосведомен човек около него досежно бляскавите му успехи, преди още те да са се осъществили. Той също непрекъснато дава сведения на хората относно талантите си, било направо, било косвено — чрез жестокото отричане на другите. Той също трябва да се бори за признаване и трябва да се доказва.

Но когато способният амбициозен човек с ръста на успехите си получава жадуваното признание и постепенно се освобождава от системата на доказване, маниакът все повече и повече затъва в нея, защото под своите амбиции той в най-добрия случай може да подстави само дребни хитрини и монтирани лъжеуспехи. Ножицата между самомнение и качества, между мечти и възможности, между усилия и резултати се разтваря незатворимо колкото повече напредва времето; колкото повече усилия прави маниакът; с колкото по-голямо настървение драска с нокти твърдата скала на съдбата.

С течение на времето той изоставя борбата за създаването си, за да вложи цялата си енергия в борба за признаване и да посвети всичкото си внимание на доказването си.

Преди да продължим, трябва да направим едно разграничение между пълната, частична и относителна посредственост, която разлика дава и три групи маниаци.

Посредствеността е пълна, когато засяга всички сили на посредствения човек.

Посредствеността е частична, когато дадено лице е посредствено само в една посока, макар че за негово нещастие жизнената му амбиция лежи тъкмо в тази посока. Неговото самомнение в по-голяма или по-малка мяра е оправдано досежно останалите му качества. Силата на самомнението от истинските си качества това сбъркано в известен смисъл лице неоправдано пренася и върху липсващите му качества и с това става злокачествен маниак.

Най-сетне посредствеността е относителна, когато дадено лице, нелишено от способности, ги надценява в смисъл: ако е, средно взето, умен човек, смята се за талант; ако може да мине за талант, счита се за гений. Маниащината, изградена на тази основа, е обществено най-опасната, защото е най-силна, най-борческа и най-издръжлива, особено ако се опира в обществената посредственост.

Безспорно е, че колкото повече отиваме от пълната посредственост през частичната към относителната, толкова повече картината на проявите на маниащина се мени от напълно смешното към полусмешното и полусериозното, а понякога към твърде сериозното, каквито могат да бъдат проявите на относителния маниак, който носи черти на амбициозния човек от време на борбата за неговото утвърждаване.

Така че маниакът цял живот е осъден на системата на доказване.

Пълната вманиачена посредственост започва със слагане на очила на здрави очи, с пускане на дълга коса, със създаване на псевдоним, с разнасяне на дебели книги и продължава в същия стил, като с напредъка на времето закръгля научния си вид с подходяща дълга брада.

Той като ученик започва шумната си кариера с шумни спорове винаги на висок глас и винаги пред публика по най-големи научни, политически и обикновено философски въпроси, от които нищо не разбира, служейки си със заучени оттук-оттам цитати, от които също нищо не разбира; продължава тези спорове (с все повече оредяващи партньори); търси познанства с установени величия; фотографира се с тях; подчертава връзките си с тях, като за доказателство постоянно вади из джоба си фотографиите; цитира ги по всички въпроси; „Така ми каза бат Митю“ („бат Митю“ е положително някой проф. Димитър еди-кой си); изобщо постоянно търси хора, които да го „разбират“ и с които да може да размени две-три думи по „научни въпроси“.

Маниаците с известни постижения и способности търсят непрестанно хора, които да ги хвалят; борят се за приятелството им, правят им подаръци, канят ги на обеди и вечери; чудят се къде да ги дигат и слагат. Молят се да им пишат хвалебни рецензии и плащат за това; пишат си сами такива; поръчват специални тиражи на вестници и списания с такива рецензии за разпращане на близки и далечни познати и непознати. Дават и мило, и драго да влязат в списъка на кръг, принадлежността към който е формално признаване (напр. писателския съюз или в управата на професионалната им организация).

Със същата енергия те водят пунически войни с всеки, който изкаже и най-слабо съмнение относно качествата и стойността на тяхната личност.

Това, което се наблюдава у всички маниаци, това е култът към собствената им личност.

Те пълнят къщата си със собствените си портрети от всички величини и във всички пози — коя от коя по-важна и по-тържествена; придават на всички дребни неща, свързани с техния живот, подчертана важност и им създават вкъщи ред на поставяне и грижи за тях, който ред недвусмислено говори, че тази къща ще става музей на безсмъртие. Ако е написал книги, книгите в най-луксозна подвързия стоят на най-видно място; ако е нарисувал някоя картина, тя е в златна рамка; модели от други творения стоят под стъклени капаци. Албуми от статии лежат на масичката за гости вместо албуми със стари портрети; а зад гърба на бюрото вместо стенен килим са забодени покани за сказки от селски читалища (от приятели — селски даскали); а ако има някакви дипломи и почетни знаци, той, да би имало как, би ги поставил така, че хората при влизане да си извадят очите о тях. Ръкописите му с всички поправки стоят в строен ред, за да служат за поука на научната и литературна история и като материали за биография. А дневникът, който се пише като интимна изповед на душата, говореща сама на себе си или разкриваща се сама пред себе си, е ако не скица за биографичен роман, то поне за биография.

Маниакът непрекъснато говори за себе си, за успехите си (често пъти измислени), за сказките си по радиото, за речите си пред занаятчиите в Трън и Радомир и при посрещането на областния директор в село; за научните си писания (обикновено компилации и чисти преписвания); за поканите да чете като почетен гост лекции в чужбина (на които няма публика за запълване на една фотография малък формат); и като получи такава покана, дори и слугинята си пита. „Какво ще кажеш, а, да ида ли? Канят ме хората; не мога да откажа; трябва да ида.“

Мненията си той изказва с тон, от който дъха силата на присъдено нещо; никакви възражения, никаква апелация. При това той ги съобщава с такава важност, като че се касае за решения на международни конференции през световна война.

Във връзка с това маниакът създава и принуждава зависимите от него да спазват външен култ към личността му. Тям се предписват особени форми за отнасяне към него, особени обръщения, създава се ред за времето и мястото на представленията пред него, създава се церемониал. Важността на неговата личност трябва да държи в напрежение, дори и домашните му чехли.

Така маниакът си създава собствен въздух за самозадоволяване на глада си за признание.

Тази картина на самозадоволяване се завършва от хитрата му женица, която, за да го държи в ръцете си, използува неговата мания (неговата слабост), непрекъснато върви след него и кади тамян:

— Ах, мой соколе, това само ти можеш да напишеш; това само ти можеш да кажеш; това само ти можеш да направиш.

Дотук ние сме в областта на смешното и безобидното. Обществено сериозното започва обаче там, където поради обществената изостаналост на една страна посредствеността е обща мярка на живота, на можене в стопанство, политика и духовна култура; където посредствеността е закон на живота и където на тая почва амбициозната посредственост — маниащината — намира здрава обществена опора и се превръща в обществена проказа.

Първо — бранейки своето съществуване, тя прави всичко възможно, за да се установи не само като господствуваща за момента относителна мярка, но да се установи като исторически абсолютна мярка, с всички права на безсмъртие и вечност.

На второ място — тя се организира в единен фронт и използувайки всичките си разполагаеми средства, създава бетонен вал срещу всеки опит, пряк или косвен, да се покаже нейната преходност и като се признае нейната неизбежност като необходимост на момента, да се постави една по-висока мярка като цел за постигане.

На трето място — амбициозната посредственост за целите на личното си преуспяване и защита е готова на всички подлости и продажничества и дава картината на най-отвратителната безгръбначност и безнравственост. Тя е готова да продаде брат и приятел, идеи и минало, да търгува с живи хора, да залага и предлага жени и деца.

В това отношение най-интересни прояви дават маниаците писатели и политици.