Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (71)

VI

И все пак новият затворник изпитва в достатъчна степен умствени, нравствени и правни влияния, които пряко съдействуват за превръщането му в закоравял престъпник.

Най-напред изчезва страхът, с който той е влязъл в затвора, предвид на това, че вътре не среща нищо страшно. Той скоро намира подходящата си среда, бързо свиква с новата обстановка, създава си нужните навици и започва да се чувствува като у дома си.

По-важно е обаче изчезването на чувството на срам. Тази най-тежка и най-чувствителна последица от осъждането тук се изличава по следния начин:

Още началото на новия затворник прави впечатление, че в затвора са събрани не само бедни и неуки хорица, които пряката нужда за малкото парче горчив черен хляб е накарала да откраднат. Той се намира ограден от представители на всички обществени среди и професии: търговци с умишлени фалити; индустриалци, запалили застрахованите си фабрики; цяло стадо от злоупотребили чиновници и отчетници; полицаи, изнасилили арестантки или покровители и съучастници на крадци; военни, ограбили складове или злоупотребили при доставки; учители убийци, адвокати мошеници, свещеници фалшификатори. Узнаването на това обстоятелство действува доста окуражително върху новия затворник и първата мисъл, която сменя учудването му е: „Значи, аз не съм ни пръв, ни последен.“

Второто нещо, което въздействува върху затворника, е нравствената атмосфера на затвора. Би трябвало да се предполага, че затворниците са едно множество от каещи се грешници, които, ако и да не посипват по библейски главите си с пепел, поне ходят с наведени глави и с мъка смеят да срещнат чуждия поглед. Нищо подобно. Поведението на затворниците, както и отношенията между тях, са такива, като че нищо не се е случило. Никога извършеното престъпление няма да се използува за обида. Дори чувството на честолюбие като че тук е по-силно и по-болезнено.

Нещо повече. Затворът си има своите съсловия и мярката за благородството на затворническите царе и звезди не е нито интелигентността, нито доброто поведение, нито разкаянието, а тежестта на извършеното престъпление, проявената дързост и жестокост, рекордът на извършените неразкрити престъпления, бунтарската природа. Злоупотребителите конкурират с броя на откраднатите милиони.

Още с влизането си в затвора затворникът чувствува силата и естеството на това чиноразличие. Единственото средство да не се види досаден като муха и да не получи една презрителна и пренебрежителна гримаса, когато каже, че е осъден на няколко месеца затвор, е — да премълчи това. И наистина, нима пред легендарния живот на един Манаси Германски, на Америката, на Пържолата, на македонските терористи струва да се говори за някаква си кокошкарска кражба? Нима може да се сравнява кривозаклятието на някой си Петър с „подвига“ на Цинцарски — убиеца на началника на пощите — или с този на Спас Дойчинов, който бърка в чуждите каси с такава леснота, с каквато бърка в собствените си джобове?

Едно истинско почитание, смес от страх и уважение, питаят към тия затворнически първенци както останалите затворници, така и затворническия персонал. А това създава редица привилегии. И ако е въпрос за честолюбие, мнозина дребни престъпници изпитват истинска завист пред славата, влиянието и почитта на тези звезди на затвора и престъпността.

Но в затвора съществува една защитна затворническа философия, чиито теоретици са затворниците, които вън са били значителни хора и за които затворът е едно голямо обществено падение. За да защитят себе си и за да покажат, че собствено нищо особено не са направили, тези добре осведомени хора с чувство на удовлетворена мъст разкриват пред останалите затворници незаловената престъпност, която безнаказано се шири вън — в някои случаи косвено покровителствувана от закона, в други — оформявана от недобросъвестни адвокати, в трети случаи — улеснявана от подкупни администратори. По тоз начин новият затворник добива тук рядката възможност да узнае всички тайни на днешния тъй зле устроен свят. Затворът се превръща за него в едно училище за престъпност, в което четат лекции доста добри специалисти.

Тук той узнава как се произвеждат търгове; как се подписват разписки за неполучени суми, за да се раздели законно оформената плячка; как адвокати изнудват клиентите си; как съдии си набавят валута на черната борса; как полицаи с присъствието си правят прикритие на съдружниците си крадци, а след това смазват (чрез енергичен разпит) с бой някоя жертва, за да признае извършената кражба; как се подкупва печатът; как той изнудва хората; как се фалшифицират избори; как се правят умишлени фалити; как се ограбват чуждестранни дружества и какво ли не още. Тук новият затворник узнава колко смешно малка и нищожна е била неговата кражба на чувалче кюмюр, на една лопата или на едни панталони. В затвора той няма друга работа, освен да слуша, да клати глава и да се остави, щото тази отрова полека-лека да прониква в душата му.

При това положение, когато затворникът разбира, че правният съд е създаден, за да се нарушава от едни безнаказано, а от други с риска да бъдат наказани, нима е възможно да се създаде в него едно дълбоко и искрено уважение към закона?