Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (16)

V

Най-сетне иде старостта и човекът става „дядо“. В старостта има нещо красиво и нещо много тъжно.

Старите най-напред се радват на младата челяд, на внуците си:

Овде дърво столовите,

столовите, грановито,

гранки му са до небеси,

а корени — сура земя;

гранки му са мили снахи,

а корене — синовете,

а връшките — млади внуци!

И сега дори баба и дядо повече се радват на внуците, отколкото баща им и майка им. Дядото и бабата, бавейки малките деца, им разказват стари приказки, спомени, пеят им песни и с това отново мислено се връщат към младите си години, към миналия си живот.

Но има нещо тъжно, понякога страшно в последните дни на старите хора — тогава, когато са налегнати от „невярна“ и продължителна болест. Липсата на всякаква лекарска помощ превръща последните им дни в мъчение и ги кара да жадуват за покоя на смъртта.

Едно от удоволствията на старите жени е да седнат на слънце и снахите да почнат да им „кълцат“ въшките по главата. Понякога под музиката на тази сеч те заспиват. Най-голямата хвалба и най-големият укор на тази възраст за снахата е дали преглежда главата на бабата, или още не си е натопила и накървавила ноктите в косата й.

Най-сетне старецът склопваше очи, изпратен от цялото село с подходящи плачове („виявици“), които рисуваха неговата кратка лична история и изразяваха неговото отношение към живота и обществото, т.е. какво губеше той със смъртта си. На тези „виявици“ ще се спрем после.