Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (83)

IX

Още с обличането на униформата и заживяване на казармения живот другите променят отношението си към тебе, което и ти по общо правило правиш спрямо тях. Промяната на това отношение има основанието си в много обстоятелства, които, по силата на нещата, са дейни в началото^[1], т.е. когато трябват.

Малцина те познават, за да се отнасят подобаващо. Няма време в началото, нито пък случай, чрез който да те опознаят. Преоблечен, остриган, кога бръснат, кога не, ти си се прелял в сивото и еднообразно войнишко мнозинство. Там различават и сортират хората по взводове и отделения само по едно: височината. Едничкото нещо, което с английска невъзмутимост още стои непроменено, това е твоят нос, но той далеч не е достатъчен представител на твоята личност. Примитивният войнишки живот, повече вегетативен, нагоден повече към упражнение на тялото, не дава повод за някакви прояви на духа. Такива тук не са и желани.

Но дори и познатите ти не се отнасят с тебе, както по-рано… Тяхното старо отношение се определя от старото ти разширено „аз“. Сега то вече не е налице. Колкото по-голяма значителност си бил вън, толкова повече тук изглеждаш „деградиран“, смешен, окарикатурен. И този вид ти имаш особено когато заучаваш хватките, когато маршируваш, когато подхождаш с маршировка пред началството, когато се учиш да отдаваш чест, когато въобще неочупеното тяло трябва да заема най-необичайни пози и да се отърси от последния къс спокойно натрупана сланинка. Ако пък подофицерът е духовит или във взвода има някой професионален присмехулко, работата и на най-честолюбивия става дебела.

Интересно е, че понеже няма други особени поводи за проявление на личното „аз“, горните положения се използуват за тази цел и след всяка грешка от всички страни се сипят „подигравки“ и „остроумия“. Подигравателното отношение е чистосърдечно, но… подигравателно. И в това отношение няма никаква пощада. Може първия час по теоретични занимания с някои обяснения като специалист да си накарал цялата рота да забрави да кашля, което и началството не е постигнало, но щом втория час отдадеш чест на гола глава, впечатлението от първия час наполовина изветрява. Смехът, обикновено подигравателен, тук служи за отдушник, но за сметка на гордостта на подиграния.

Пък и самите „личности“ допринасят за своето обезличаване и уеднаквяване. Ограниченията на казармата засягат основните, вегетативните страни на човека: облекло, спане, храна. Към това се прибавят и общите тежести около домакинската работа. Свещеният егоизъм, прикрит зад първоначалната неизвестност, в стремежа „да се вреди и нареди“ забравя всички нравствени условности, които е спазвал, действувайки в позната среда, когато е трябвало в някаква степен да зачита и гдето не е могъл „да гази направо през лука“.

Тук неизвестността, взаимното недоверие, подхранвано от проявите на някои нравствени хиени, страхът от другите създават една болезнена егоистична психика, която довежда нравствено принизяване, едно връщане назад, което се наблюдава винаги когато се засягат неблагоприятно основни вегетативни нужди.

В началото, което тук е от значение, поради взаимното непознаване и липса на другарски връзки всеки иска да вземе по-ново и удобно облекло, по-удобно легло, всеки иска да получи по-хубав дял от храната, всеки иска да се падне на по-лека работа или да я стовари върху другите и понеже голяма част от тези работи в началото става набързо, между непознати, никой не се срамува да тръгне по най-преките пътища, без да се пита, без да се обръща да види има ли за всички, какво ще кажат останалите, въобще всеки обслужва само себе си. И понеже целите, „идеалите“ са едни и средствата за тяхното постигане на тази почва еднакви и за прости, и за учени, за бедни и богати, за личности и безличия, в резултат се получава едно принизяване и приравняване, от което после при обикновено съзнание се чувствува срам. До такава самозабрава води егоизмът, застрашен не от друго, а от една по-вехта куртка, от една по-малка мръвка или от едно доматче туршия. Впоследствие това се преодолява и замества с другарство, взаимопомощ и справедливост, но след като вече е станало.

На тази почва са първите чести свади между непознаващите се още добре съжители. Избухванията, ругатните стават по най-дребни поводи, обикновено поради недоразумения, и макар да водят после до най-тясно побратимство, в началото изиграват своята роля на масаж върху гордостта и изпъкналостта на личните особености. Поради несвикналост, липса на доверие, подозрителност, непознаване цялата обстановка не всичко става, както трябва, и не всичко се разбира, както трябва, и понеже всеки е прав, с кураж прави остри бележки, кара се, дава ум, нагрубява, пуска подигравки и остри обиди в безлична форма, но отправени до определени личности — достатъчна е малка съпротива от засегнатия, за да възникне скандал, за да се разбере в края на краищата, че всички са имали право. Единият бърза да се обръсне, защото ще отиде в града, другият си пере якичката, защото е получил мъмрене, трети иска да си умие ръцете, защото е пипал мръсни неща, и като се съберат непознати, настръхнали на чешмата, свадата поради непознатостта и недоверието е готова, всеки смята останалите за „тарикати“, които без особено основание искат да му пречат да си свърши работата. Скараните си мълчат, докато се разберат и станат приятели, но казаното не се връща — то е изиграло ролята си.

И досега виждам двете горещи бани на гордостта: умивалнята сутрин и трапезарията на обед и вечер. Умивалнята, претъпкана (особено при дъжд) от войници, от които едни бързат да се умият, други да се обръснат, трети да си лъснат обущата, четвърти да си умият ботушите или канчетата, някой да си изпере кърпичката, шести да изпуши една цигара и гдето всеки мисли, че другият нарочно е дошъл да му пречи, което мислене при най-нищожен повод се превръща в ругаене. Трапезарията, където е забранено да се говори, и то когато войникът има най-много поводи да говори (за хляба се касае — а що е хляб? — „най-потребното за човека“)! Каква тревога е, докато се разбере кой най-добре и справедливо разпределя храната и как да се организува тази справедливост, за да бъде обезпечен всеки, че няма да остане „на сухо“.

В началото и за началството, и за най-изпъкналата индивидуалност обръщението е само едно: „Хей, ти, там.“

— Хей, ти. Там, петият — малко напред!

— Хей, ти, там, с шкембето, прибери го — не си поп у черква!

— Хей, ти, там, защо се въртиш като обран евреин?

После ти ставаш: Иване, Петре, Братанов, но след като си минал през още едно стъпало:

— Хей, ти, там, адвокатът!

— Айде, даскале, айде, даскале, какво се моташ?

— Това не ти е да цепиш басма на дюкян!

— Вън може да си всякакъв, тук си само войник.