Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (129)

IV

Преди да минем към подробно разглеждане на „недостатъците“ на Бенковски, трябва да посочим корена им.

Свърши се с безличието на стария дружен човек от задругата. Новият човек искаше лична проява, осъществяване на личността си, собствена история. Интелигенцията, както и всички, които се занимаваха с обществена работа и четяха вестници, гледаха вече на личната си дейност от гледище на историята, в която те се стремяха да запишат своите имена. Специално честолюбието на народническите елементи бе дразнено от легендите за подвизите на героите от Френската революция, от делата на руските революционери и от примера на италианските националреволюционери начело с Гарибалди. Изобщо нашите хора се чувствуваха вече върху сцената на историята. Дори най-безкористният от всички — Левски — не можа да устои на изкушението да бъде в крак с времето и правеше опити да съчинява автобиография в стихове.

И това, разбира се, бе толкова осъдително, колкото и новата обществена форма, която се настаняваше у нас: с една дума — това бе необходимостта на момента. Въпросът обаче не е какви бяха личните съображения на участвуващите в обществения живот, а доколко те със своята дейност допринасяха за успешното разрешение на обществените задачи. Така че при всеки обществен деец, и специално при Бенковски, личните му качества и цели ще ни интересуват само доколкото имат обществено значение: доколкото благоприятствуват или спъват обществената му дейност.

Но някои от въстаническите водачи не се задоволяваха само с мечтата да обезсмъртят името си чрез служба на народното дело. Те гледаха през рамото на въстанието и на борбата за свобода бъдещата организация на българското общество и избираха място за себе си в нея.

Не във всички въстанически глави беше достатъчно ясно като как ще се сложи бъдещият български обществен живот. Най-голяма част от революционните деятели желаеха общество без „турци и чорбаджии“, т.е. общество без национално и социално робство, при това общество с народно управление, с демократично устройство. Но малцина знаеха, че това няма и не може да стане в този вид, в какъвто го желаеше мнозинството от тези, които през време на борбите и въстанието се наричаха „братя“. Това бе случай, където за една епоха не можеше да се съди по съзнанието на хората.

Бенковски, както и Левски съзнателно или несъзнателно отваряха вратите на едно ново общество, организувано в държава, в което по силата на нещата трябваше да има управители: държавен глава, министри, депутати, водачи и пр., и управлявани. България нямаше да бъде първата държава от този род. А щом това е бъдещата съдба на България и на нейните граждани, естествено за никого не е безразлично какво място ще заеме в стълбата на живота. Ако това общество се нуждаеше от цар, ясно бе, че царската корона ще бъде сложена върху човешка глава. Защо тогава тя да не може да се сложи върху главата на един Бенковски, който наистина бе роден за цар? И наистина, той достойно, благодарение само на личните си качества, без всяка школа и възпитание бе няколко дни некоронован цар на едно малко въстаническо царство.

Но в тази борба за първенство индивидуализмът (често прерастващ в егоизъм) на отделните кандидати за водачи се кръстосваше и в общата борба възникнаха лични борби, които не можеха да не смущават правилния вървеж на общото дело, макар да бяха и неизбежни. Прочее личните стремежи за обществена проява и първенство, доколкото облагоприятствуваха общественото развитие, от историческо гледище бяха обществени добродетели, макар че за засегнатите и отстранени кандидати или пък в очите на завистта същите изглеждаха като пороци. Личността на Бенковски се движеше между ударите на тези две оценки: оценката на историята и оценката на еснафското благоприличие и ограниченост.