Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (63)

V

Но този индивидуализъм създаде и своите средства за показ, за изтъкване на личността.

Понеже личността се изграждаше в едно общество, където обществените различия по сила в стопанство и власт деляха хората на групи, то както силата на отделната личност бе сила и на нейната социална група, така и външните белези на тази сила — средствата за показ — бяха външни белези и на съответната социална група. Тези белези, изтъквайки силата на личността, гъделичкаха, от една страна, нейното самодоволство, от друга страна, сочейки тази сила, действаха внушаващо върху другите, предизвиквайки в тях страх, подчинение или почит.

Благодарение на „Спомените“ на Никола Начев^[1], едно произведение, което стои наравно с Вазовите „Чичовци“ и „Записките“ на Захари Стоянов, ние имаме сведения за вътрешния живот на стария еснафски град Калофер, в който обаче много душевни прояви бяха минали вече в егоизъм.

В черква чорбаджиите стояха до пангаря в тронове. Между жените често ставаше препирня за троновете. Миташка ядно крещеше нависоко да я чуят всички жени, че и в черкова чорбаджии и чорбаджийки седят най-напред на тронове и на топло, а сиромасите зъзнат до вратата и на студените камъни — голи боси, да си изплащат греховете.

Облеклото бе най-важният отличителен белег. Потури носеха овчарите, говедарите, чивчиите (земеделците) — изобщо долнята класа хора. Хората от обществото носеха шалвари от черен домашен шаяк, изпреден тънко. Галаталийските калфи дохождаха с други, нова мода потури: от много хубав вълнен плат, тесни, с много гънки и отрупани с много и скъпи гайтани, обшити във вид на копелета, кенета и най-фантастични орнаменти, и между тях тук-там късчета от червена или зелена чоха или кадифе. С туй те омайваха момите и открадваха сърцата им.

Бяха се появили и панталони — пръв ги донесе учител Ботю. Панталони носеха по-ученичките младежи, някои богаташки деца и някои чорбаджии. Обикновено на някой голям празник ергените се „опваха“ най-първо.

Калеври носеха средната ръка хора, момците-стифали, а чорбаджиите — кундури. По подражание на агата някои чорбаджии носеха и галоши.

Фесът бе една от най-важните части от облеклото, представящи човека. Всеки носеше фес освен орачите, копачите, овчарите, които турците считаха за проста, загубена рая. Най-назик фесчета-азизие, алени, калъллии, носеха надошлите от цариградското военно медицинско училище. Шапки носеха — но за малко! — някои търговци по Сърбия. Влашко и Турция, и то астрахански, на върха подгънати, а понякога с демонстративно издигнато дъно.

Фесовете дене никога не се сваляха от главите. Види се, по подражание на турците някои чорбаджии носеха под червения фес и друг, бял, от платно или изплетен от бяла памучна прежда. В черква те сваляха само червения фес и оставаха по белия. Те дори се изтягаха в троновете, гръмко кашляха и плюеха и преобръщаха седефената или кехлибарената броеница и само когато се четеше евангелието или ставаше великият вход, те се свличаха от троновете и от немай-къде си сваляха фесовете. Право си казваше Кировица Лилова, че и пред бога богатите по-напред стоят, в тронове, с фесовете си: които имат борч, го свалят от черковния праг, а сиромасите — още в черковния двор.

Тютюн с лули пушеха овчарите, младата интелигенция — с тънки цигарета, а чорбаджиите — с дълги и украсени чибуци с кехлибарено меме колкото кокошо яйце.

Долу-горе такива разлики имало и в стриженето на брадите, във вида и дължината на мустаците и в реда на причастието, и в местата в кафенето, и в останалите външни белези на личността.