Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (30)

IV

Собственото имущество, това е еснафската мярка за човека. Може да си много умен, може да не си лош човек, но нямаш ли собствена къща и собствен капитал, ти никога не можеш да влезеш в кръга на „добрите хора“.

— Та той още един пирон не е заковал, една кочина не е направил!

Но за да се стигне до собствена стряха и до собствен питал, стопанският баланс на еснафа трябва винаги да привършва с излишък. А понеже в приходната му част цари законът за малките числа, то същия закон в още по-голяма степен трябва да важи и за разходната. Тук са корените на прочутата еснафска пестеливост, позната под името „габровско скъперничество“.

Пестеливостта на еснафа не е личен въпрос. Тя е правило от публичен ред. Никой еснаф не може да харчи повече от това, което материалното му положение позволява, ако не иска да се изложи на публично опозоряване, осмиване и дискредитиране. *

Затова всички, които днес отиват за заеми при Кочо х.Калчев, представител на старите еснафски традиции, не смеят пред него нито цигара да запалят, нито да говорят за ядене или за пиене.

Аз няма да изброявам случаите на куриозна пестеливост. „Габровският“ хумор достатъчно ги е популяризувал.

Към пестеливост и лишения еснафът привиква от системата на своя живот, от морала и от самообучението.

Месеци и години старите странствуващи занаятчии се лишаваха от удобствата на семейния и домашен живот. Панагюрският джелепин оставяше стадото си, събрано из Сърбия, в Ихтиман, дохождаше в Панагюрище, оженваше се и бързаше да настигне стадото към Одрин. В тия лишения е кален характерът на голяма част от народа ни.

Нам ни се вижда чудно, че Генко Иванчин, горил свещ за 10 пари, за да намери изтърваните 2 пари. Ако погледнем на работата от стопанско гледище, тя ни се вижда безсмислена. Но ако я схванем от психоложко-педагожко гледище, тогава тя наистина се явява като добро средство за създаване навик да се пестил. Бай Генко изгаря свещта не за да намери двете изтървани пари, а за да не изгуби навика да жали и последната пара. Ако днес прежали една пара, утре ще прежали грош, а другиден и къщата си.

За разбиране мярката на пестеливост може да ни послужи следният разговор, чут неотдавна:

— Пустият му Петко, уж не харчи, а пък всичко опитал.

— Какво направил?!?…

— Пил боза.

В пестеливостта на старите еснафи, както и на днешните еснафи от малките градове голяма роля играе организацията на домашното им потребление. Макар че еснафът живее от пазара, той се стреми да отива там като купувач колкото е възможно по-рядко. В домашното си потребление той провежда с всички средства началата на затвореното стопанство. Той потребява само максул, т.е. собствени произведения. Всеки еснаф си има нива, лозе, бостан; храни свиня за месо, коза за мляко, кокошки за яйца. Той сам си приготвя вино, ракия, дребна покъщнина. Жената тъче платна и шаяци за дрехите, меси хляба, приготовлява сапун и всевъзможни предмети за домашна консумация.

Страхът да се не харчи парата, да се връзва в три възела прави от еснафа производителен университет. Този страх често взема парадоксални форми. Бай Стефан Урчев яде зелен боб от 30 лева килото именно защото не иска да дава пари за зелен боб. За да запази от реката едно място с 20 гнезда боб и за да го напоява, той лично прави такива баражи, канализации, дървени виадукти, че домораслият му боб излиза повече от 30 лева килото. Лятно време той изтичва ежедневно по 2 км и губи по 1–2 часа, за да види дали патките не са бутнали виадуктите и да поправи разрушенията.

Така създаваше своето имущество класическият еснаф. Той започваше с двете си голи чирашки ръце от нищо и с труд и пестене, събирайки капка по капка, грош по грош, трупаше камък по камък своето материално благополучие, оросявайки го с творческа пот обвивайки го с чувствата на съзнателно самоограничение и лишение.

Тези закони на еснафското стопанство създадоха еснафската собственишка стихия. Тази стихия се прояви в три направления: 1) собственически оптимизъм; 2) страхотна привързаност към дребния интерес и към нещата от еснафското имущество и 3) в индивидуалистичното еснафско самочувство.

Класическият еснаф печелеше от един пазар, който непрекъснато се разширяваше. От друга страна, слабата производителност на ръчния труд не можеше да създаде свръхпроизводство и унищожителна конкуренция между занаятчиите, в която силният да надвие слабия; а западната индустрия се намеси решително в пазара на нашите занаятчии едва след Освобождението.

Тази обстановка забогатяването беше резултат почти на лични качества, главно на труда и пестеливостта. Всеки трудолюбив и редовен младеж по начало можеше да стане от чирак башлия да забогатее ex nihilo. Бедни оставаха само мързелите и пияниците.^[1]

И макар че конкуренцията на индустрията и законите на съвременното стопанство да направиха вече невъзможно забогатяването само от труд и пестене, еснафският стопански оптимизъм във форма на дребнособственически илюзии и до днес все още е деен и още се мярка като мечта в съзнанието на младите чираци.

Това несъответствие между стопанските закони и психологията можем да намерим изразено в статистиките за най-концентрирания занаятчийски град в България — Троян. Анкетата на БЗКБ в 1933 г. установи, че в 1933 г. в Троян е имало:

509 души самостойни майстори (башкалии);

117 души несамостойни майстори — наемници;

176 калфи;

47 — чираци и че като се почне от 1898 г., в Троян всяка година се откриват само 8 нови работилници. Ясно е при това положение, че нищожна част от тези 340 души несамостойни майстори, калфи и чираци ще станат башкалии. За да станат всички такива, необходими са 42 год. Въпреки това на въпроса на моята анкета между чираците: „Може ли днес да се стане башкалия?“ — отговориха: 17 души с да, 15 — с не, 10 души не могат да отговорят. Останалата част от анкетата показва обаче едно отражение на стопанското битие в съзнанието. На въпроса: „Как може да се забогатее днес?“ — отговориха: 7 души — от пестене, 8 — без отговор, 14 — от наследство, 2 — не може, 3 — кражба и единични отговори: „Който върви с колелото“, „Държавна далавера“, „Който плаща 10 кила за 8, а продава 10 кила за 15“, „Наследство, пестене и немъчени пари“, „Лъже, краде, получава пари от баща си“ (двама), „Стават богати, които имат богати родове и ги назначават на служба или ако бащата е пенсионер“, „Нечестна работа“.

На въпроса: „Откъде може да се вземе капитал?“ 5 души — от спестяване от работа, 2 — не знаят, 4 — отникъде, 2 — като се заложи имотът на бащата, 22 — от популярната банка, ако имаш добри поръчители, „но мъчно се връщат“ — пише един, 1 — ако си честен — под лихва, 1 — откъдето дадат.

Еснафското стопанство днес е неустойчиво. То се колебае между забогатяването на отделни единици и съсипването на мнозинството. Това колебание от стопанството преминава в съзнанието на еснафа и определя неговото политическо съзнание и психологията му. Благоприятна стопанска конюнктура съживява еснафския стопански оптимизъм; обаче настъпи ли криза, еснафът се настройва антисобственически и минава вляво. Но за да можем да осветлим напълно колебанията на еснафа, нека разгледаме и втората проява на еснафската собственическа стихия — привързаността към нещата от еснафското имущество и господството на дребните интереси.