Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (82)

VIII

Ти чувствуваш как променяш отношението към самия себе си. Това започва от момента, когато се видиш в огледалото с гола глава, изпъстрена с бразди, пърхот и дребни косми, под стряхата на козирката, в ботушите, обгърнат с широк шинел, чиито копчета с такова пъшкане се закопчават, и продължава все по-голямото ти отчуждаване от старата личност.

Но има няколко средства, които нарочно подсилват това развитие: произнасянето на думата „аз“, произнасянето на името, силата на говора и самокомандуването.

Аз — тази свещена дума на днешната епоха, която е обикновеното начало на нашите изречения; която ние произнасяме с такова самопочитание: в която влагаме всичките тонове на нашето същество: галено „аз“, когато сме нежни, гордо „аз“, когато се чувствуваме герои, строго „аз“, когато заповядваме, смело „аз“, когато плашим, страхливо „аз“, когато се боим, смирено „аз“, когато търсим помощ — това „аз“ тук е едно за всички, за всички случаи, за всяко време — високо, гръмко изревано:

— Аз, господин подофицер! — и то толкова високо, че… „да се чуе чак в Добруджа, ако не сцепи гърдите“.

Вие, неслужилият, затворете се в стаята, напълнете добре гърдите си с въздух, изревете с всичка сила: „аз“!, което ви разтърси цял, и ще видите, че не сте вече „аз“, а нещо друго. Разтърсването на това „аз“ физиологически става от това напъване на гърди и мускули, а душевно — от свързаните с това чувства и двигателни усещания.

И името, това висше обозначение на личността, напънала се да се очертае на фона на всемира и на историята; за чийто блясък ние сме готови да мрем; чиито послесмъртна участ и продължение ние се мъчим да обезпечим с всички средства — от драсканиците по нужниците до паметниците по площадите; което, за да видим напечатано във вестниците; или написано в някои покани и списъци, сме готови да заложим живот, младост, чест, съвест, жена, деца — нима този тъй важен прицел може да бъде пренебрегнат и пощаден?

Ти не си Иван Хаджийски. Ти си едно неистово (в началото) изревано:

— Аз, господин поручик, млад войник Иван Хаджийски!

И ти си тази ревана сигнатура не само когато проверяват присъствието ти на вечерна проверка, когато ти дават хляб и патрони, но дори когато в час по теоретични занятия станеш сам по собствено желание да дадеш определение на „федерация“ или да обясниш тактиката на Бенковски по Априлското въстание.

Войникът не говори, той вика. С висок отривист глас той отговаря: „тъй вярно“, „съвсем не знам“, „слушам“, „ще се старая“; с такъв глас потвърждава получаването на заповедите, докладва тяхното изпълнение, отговаря на словесно, държи приветствено или прощално слово.

— Аз, господин поручик, млад войник Ваце Гелов.

— От Доброславци, Софийско, господин поручик.

— Търговец на брашна и трици, господин поручик.

— Тъй верно, женен, господин поручик.

— Две деца, господин поручик.

Ето един войнишки животопис. Отговаряш само това, за което те питат, и то колкото се може по-високо. От постоянното викане гласовете на всички в началото прегракват и гласът става чужд. И когато с този чужд дрезгав глас викаш, ти сам се вслушваш в нещо, което вече като, че ли не е твое.

Но в тази насока има нещо още по-умно. Това е след като командирът предаде известно упражнение, оставя войниците да го упражняват поединично, като всеки сам командува себе си с висок, началнически глас:

— Боец, мирно!

— За бой с нож!

— Надясно мушни!

— Боец, свободно! — и т.н.

С това самокомандуване по още по-пълен начин се променя отношението ни към самите нас по пътя на раздвоението на нашата личност.

Най-напред това командуване ти е смешно, острата бележка на подофицера и изобличението го правят твърде скоро сериозно; правенето му от всички го установява като съвършено естествено и след два-три дни ти се чувствуваш в положението на трето лице^[1], което съвършено недвусмислено се командува от един чужд, висок, макар и твой глас. Ти третираш себе си като чуждо лице, караш го да се покорява без всякакво разсъждение и съпротива, проверяваш изпълнението на командите, наказваш го с ново повторение на упражнението, докато го усвои безупречно.

Лично на мене, доказания ръбат и чепат индивидуалист, това самокомандуване беше едничкото, с което не можех да свикна, и се оставях да ме командуват съседите. Тази съпротива показва уместността на този удар върху гръбнака на старата личност.

Във всички изброени случаи на високо говорене основната роля за промяна на отношението ни към самите нас, сиреч за промяна на нашето самоусещане и самочувство, играе двигателният апарат на говора и неговото осъзнаване в душевното. А ние от практика знаем какво е говорът, членоразделната реч за човека. Ние непрекъснато се препреживяваме в говора, преразказваме се, чрез него изразяваме всички промени, трепети и вълнения на нашата личност; със своя тон, сила, бързина, тембър говорът, който ние сами непрекъснато слушаме, е непрестанна съставка на всички наши преживявания, на цялата история на нашето „аз“. По този говор, който е обикновеният начин да се изкажем и влезем във връзка с другите хора, ние и в тъмно можем да разберем душевното състояние на говорившия — толкова дълбоко той е вгнезден в нашата личност и нейното самосъзнание.