Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (68)

III

Затворът безспорно е едно страдание, ако и в нееднаква степен за всички затворници. За тези обаче, които вън от затвора никога не са могли да разчитат на сигурна и безплатна квартира с отопление и осветление, които за пръв път от рождението си, като се събудят, намират до възглавницата си цял килограм хляб, за тях затворът се явява като едно своеобразно благодеяние, особено ако времето, което трябва да прекарат в него, е късо и съвпада със зимните месеци.

Страданието, което причинява затворът, не ни интересува като отплата, като възмездие, следователно — като самоцел. Целесъобразността на затвора, като средство за борба с престъпността, винаги е била основното в този вид наказание. Поради това аз ще разгледам само от последното гледище системата ограничения, които съставляват затворническият режим и които са изворите на затворническото страдание.

Затворът преди всичко скъсва връзките на затворника с външния свят.

Малцина от първопрестъпниците, извършили користни престъпления, скъсват с едно щастливо материално поприще, и то по простата причина, че ако са имали такова, не биха били принудени да прибягват до престъпление. По същата причина затворът не разбърква никаква техни планове за бъдещето.

Едно по-чувствително и масово страдание представя скъсването на нравствените връзки: раздялата с родители, приятели, любима жена, деца, особено ако престъплението е извършено за спасяване на последните от глад и студ. Колкото един престъпник е по-нов в тази област, толкова повече той носи обикновената човешка психика, толкова по-болезнено изживява нравствената салюта на затвора.

Не е рядко да видите над някое затворническо легло една проста, но грижливо изработена рамка, чиито оскъдни украшения изразяват всичките усилия на едно въображение, искащо да въплъти в тях обичта, която го свързва с оградения образ на жена, дете, любима.

Паметен е случаят с опасния цар на чекмеджетата бай Митьо — бивш търговец, опропастен от кризата. Твърде често неговите очи се пълнеха с искрени и трогателни сълзи за русата главица на неговото малко момиче, на което не можал да се нарадва и за чиято щастлива детска усмивка е бил принуден да стане един толкова печален цар.

Кражбите си бай Митьо вършил чрез сполучлива имитация на собственик на големите магазини. След 1 и половина часа той наема едно такси и слиза, добре облечен, през затворения чужд магазин. Със спокойствието и жестовете на предварително наблюдавания собственик той отваря рулетката, вратата, бави се в магазина достатъчно време, за да не възбуди подозрения, и след като взема от чекмеджето само едрите пари и нищо друго, със същото спокойствие напуща магазина.

Това, което най-много тежи на затворниците и което се отнася безусловно до всички, това е невъзможността за полов живот. Читателят едва ли има нужда от обяснения относно това, що значи мъка на незадоволения полов глад. И нищо чудно, че затворите са огнища на онанизъм и педерастия — тези злощастни сурогати на правилния полов живот.

Посочените ограничения, изцяло или отчасти, могат да се отнасят до всички затворници. Но във връзка с останалите страни от режима на затвора: невъзможност за задоволяване културни нужди, забрана на ежедневния печат, храна, жилищно помещение, облекло, чистота — затворниците се делят на две групи.

Първата група — която и вън от затвора не е знаела що значи кино, театър, концерт: която е гледала на вестника като хартия за контрабанд-цигари: която никога не е виждала в паницата си през два дни парче месо; която никога не е спала на дюшек, макар и сламен, и в стая с чисто умит и пометен под: която никога не е виждала чиста риза на гърба си: която отдавна е била в несмущавано съжителство с въшките и в побратимство с дървениците и бълхите; която е виждала баня само когато вали дъжд и се стопли реката. Тази група хора — най-многобройната — не чувствува ограниченията, за които бе по-горе дума. Това личи в появата на червенина по бузите им: личи във веселите викове, с които посрещат на обед баките с храна; личи в радостния шум, който превръща техния обед в едно своего рода хотентотско пиршество.

Втората група затворници — за които ежедневният вестник е тъй необходим, както въздухът: които с мъка понасят лютивия и остър вкус на затворническата чорба, приготвяна в грамадни казани: които едва изтърпяват задушливия въздух в казармените помещения и теснотата на килиите строени за един затворник, а наблъскани с по трима, които не могат да спят от дървениците и бълхите; в които постоянно е заседнало отвращението от вида на въшките и общите нужници — за тях безспорно тези страни от режима на затвора са едно страдание. От това страдание те могат да се освободят чрез свикване и нагаждане, на каквото винаги е готова приспособимата човешка природа.^[1]

Изложеното дотук поставя два въпроса: първо, страданието, причинявано от затвора, годно ли е да предизвика едно сплашване у дребния първопрестъпник? И, второ — това сплашване достатъчно силно ли е, за да може да противоустои на останалите отрицателни влияния на затвора?

Предвид на това, че затворът, ограбвайки част от живота на престъпниците, замества за мнозина от тях ограбеното с едно съществование, неотличаващо се много от това, което биха имали и вън от затвора, то отговорът на първия въпрос се явява твърде колеблив. Що се отнася до отговора на втория въпрос, той се намира в следващите редове.