Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (43)

VII

Нашият читател, който беше загрижен за идеалното изражение на нравствеността, вероятно отново ще ни постави въпроса за чисто вътрешната страна на задругарската нравственост. Работата в това отношение е толкова проста, че може да се каже с няколко думи. Помислете си как се отнасяте към вашите обични бащи, майка, брат, приятел, за да няма нужда да се описват сърдечността, искреността, незлобливостта, предаността, любовта, готовността за жертви, които са свързвали напълно или отчасти задругаря с неговия съзадругар, с неговите съселяни, които връзки, ако и да не са били толкова крепки по отношение на по-далечни роднини и съселяни, са били здрава спойка между бащи и синове, между братя и сестри, за да не е имало братоубийства и скандални процеси за делба.^[1]

Все пак могат да се посочат няколко обичая, които не са свързани пряко с труда и потреблението.

Най-напред това е институтът на благословиите, които се въздаваха не само при всеки случай, при всяка среща във форма на поздрави, но и на които бяха посветени два празника: Полязване и Суроваки.

Днес ние, представителите на съвременния егоистичен морал, воюваме помежду си както в областта на стопанството, тая на политиката и науката, така и в областта на гордостта и честолюбието. Тази жестока борба за материални и морални блага определя отношенията ни с хората. Когато ги виждаме, ние изпитваме студено безразличие, страх или злоба, завист или презрение, ние ги подиграваме или им желаем нещастието. С такива мисли и чувства ние обикновено влизаме във всеки дом, с такива мисли и настроения срещаме почти всеки човек.

Старият селянин и задругар нямаше основание за подобно отношение към своите съселяни. Ако не го ползуваха, те поне не му вредяха. Напротив, с тях той преживяваше своите радости и скърби, с тях правеше курбани и служби, сватби и погребения, празници и веселби; те му бяха другари и приятели от детинство; с тях го свързваха всички негови спомени; никакви съсловни прегради не го деляха от тях. Той нямаше защо да им завижда и желае злото. Той не се боеше от срещите си с тях.

Когато влизаше вкъщи, старият селяк благославяше:

— Добър ви ден, да ви дава господ живот и здраве, добра стока, добър берекет.

Когато срещнеше познат или непознат, той отново го приветствуваше: — Добър ти ден, добра ти стига, помози ти бог, добра сполука, добра работа, добри печалби.

И тези поздрави не бяха празни думи. Те изразяваха сърдечното, вътрешното отношение на поздравляващия към поздравлявания.^[2]

Днес ние въобще не поздравяваме непознатите, враговете си и стоящите по-ниско от нас. Но какво бихме казали, ако поздравлявахме всекиго и ако поздравите изразяваха нашето вътрешно отношение към него! Това щяха да бъдат безспорно израз и на безразличие, обиди, псувни и клетви.

Както казах, Игнажден (Полязване) и Суроваки бяха двата празника на благословията, в които и до днес децата (малкото представители на невинността) ходят, за да изсипят с думи и песни всичките благословии и благопожелания, които могат да бъдат казани. Някога полязниците и сурвакарите са били възрастни мъже, дори женени.

Втори интересен обичай, свързан със стария патриархален бит, е институтът на прошката при заговяване. Величието на този институт можем да преценим особено ние, представителите на егоизма, чиято гордост взема все по-болезнени и по-извратени форми.

Да отидеш в определен ден по обичай да искаш прошка, не, да заговориш на врага си, на този, с когото не си приказвате поради обиди и кавги — това няма да бъде само вербална формалност. Щом веднъж си му заговорил, ти ще му заговориш и втори, и трети път, докато напълно се изтрият лошите чувства и мисли. Но веднага трябва да добавя, че това уреждане на споровете е възможно само в едно време, когато те нямат трайна обективна основа: конкуренция, съсловни, политически борби и пр.