Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Иван Хаджийски. Оптимистична теория за нашия народ

 

Издателство „Отечество“, 1997

Под редакцията на Любен Петков

История

  1. — Добавяне

Историческите корени на нашите демократически традиции

Пред нашата общественост стои един голям и съдбовен въпрос: из кой път трябва да бъде поведена близката ни политическа история — по пътя на демокрацията или по пътя на авторитаризма и автокрацията?

Все по-настойчиво и от все повече страни се надига повик при разрешаването на този въпрос да се държи за пряката историческа приемственост и за политическите традиции, които ни завеща Възраждането. Този повик наистина най-добре изразява нуждите на момента. Има времена, когато политическият живот не може да се гради освен във връзка с предшествуващата го история. Днешното време има такъв характер. Политическите, както и всички останали обществени форми не се раждат в просветлението на един ум, който би могъл да ги наложи като калъп на живота. Тези форми се зараждат в живота, утвърждават се в историята и стават близки и приемливи за субекта на тази история — народа, — когато изразяват неговите интереси.

И ако днес в основата на нашия политически реализъм трябва да сложим пряката историческа приемственост, то най-добър наш съветник ще ни бъде историята. Обективното осветление на Възраждането, извор на политически традиции, които сега ни интересуват, налага още и да се прекъсне обезпокоителното множество от опити било да се говори за Българското възраждане, без да се знае в какво се състои то, било да се спекулира с идеите на Възраждането чрез тяхното изопачаване, било най-сетне да се хвърля кал и да се отрича революционно-освободителният стадий от тази величава епоха от историята на нашия народ.

Възраждането е един сложен и дълбоко обществен процес.

Този процес има за своя стопанска основа нахлуването в старото ни натурално стопанство на разменното, парично стопанство чрез появата на един значителен слой от стокопроизводители — българските занаятчии — и зараждането в тяхната среда на българския търговски капитал.

Разбиването в 1683 г. на турците под стените на Виена сложи предел на турските външни завоевания. Военната плячка престана да храни и облича воюващите турци. Те трябваше вече да купуват. Продавачи и военни доставчици станаха българските занаятчии. Значението на тези занаятчии за турската държава и за турското стопанство стана толкова голямо през XVIII век, че в 1773 г. със султански ферман беше учредена „автономията на занаятчийските организации“.

Българските занаятчии станаха господари на пазара и една стопанска необходимост. Тази промяна в стопанското им положение направи „революция“ в тяхното обществено и политическо съзнание, в „тяхното самочувство“. „Те се чувстваха вече не като покорна рая“, а като един необходим и следователно независим слой. Тяхната активност се среща с другите народи, главно турския и гръцкия, не само в областта на стопанската конкуренция, но и в полето на просветата и националната чест. Израз на това стълкновение беше и Паисиевата история.

Занаятчийските организации (руфети) бяха първите организационни прояви на нашето Възраждане. Те сложиха началото на нашата демокрация не само чрез вътрешното си демократическо устройство, но и чрез борбите, които тези организации водеха срещу самодържието и произвола на чорбаджиите за овладяване на общинското самоуправление, на училищните и църковните настоятелства.

Нуждите на занаятчийството и търговията предизвикаха една широка просветна вълна. Нашето просвещение (първата масова обществена проява на Възраждането) още в зараждането си беше не съсловно, а народно, демократизувано. За това демократизуване особено допринесе свързването на народната просвета с борбите за черковна независимост и за освобождението ни.

Втората масова обществена проява на Възраждането с подчертан политически характер беше борбата за черковна независимост.

Но борбата за освобождение беше най-пълната обществено-политическа проява на Възраждането.

Целият този сложен процес и включените в него борби бяха изнесени от най-будната част на българското население.[1] За пръв път сега това население чрез своето активно участие в обществения живот и борби „се почувствува творец на собствената си обща история“.

Това активно участие на българското население в обществения живот стана конститутивен елемент на две явления, които чрез него се намират в органическа връзка.

Първото явление е създаването на традициите и началата на българската демокрация, на българското народовластие. Тази демокрация, това активно участие на народа върху почвата на равенството в изграждане на новата обществена и историческа съдба мина през борбата срещу чорбаджиите, през борбата срещу гръцките фанариоти, през дейността на революционните комитети, за да даде героизма на Априлското въстание, подвига на Шипка и да се въплъти в Търновската конституция, под чието благотворно влияние с такава изненадваща бързина се разви общественият и културният живот на свободна България.

Второто явление, което исторически стои в неразривна органическа връзка с първото, е „пълното“ обществено, нравствено и политическо „обособяване на нашия народ в нация“ и психическото му осъзнаване като такава.

За обособяването на едно население в „нация“ не са достатъчни само връзките на езика, вярата и намирането под общ държавен суверенитет. „Пълното обособяване на едно население в нация“ се постига чрез връзките на историята, изградена с „масовото активно участие на народа“ на почвата на обща социална съдба, на повече или по-малко общи национални интереси в дадени географски и етнически граници. Масовите движения и техните борби са мартеновите пещи на нацията. В тях личният интерес се свързва с интереса на цялата нация или на част от нея.[2]

И наистина, като изключим богомилството поради неговите особености, за пръв път Възраждането ни дава масови национални движения. За пръв път във Възраждането се ликвидира със сепаратизма на българските области, който имаше за стопанска основа натуралното затворено стопанство. За пръв път във Възраждането калоферци, котленци престанаха да разбират под думата „отечество“ само своето собствено село. За пръв път във Възраждането думата „държава“ престана да значи за отделния земледелец само неговото собствено имение. За пръв път границите на България се очертаха в тяхната ширина в съзнанието на народа, счупвайки границите на еснафския дюкян, на малката „държава“ на отделния земеделец или на локалния патриотизъм на отделните селища.

Как стана това? Пазарът преодоля затвореността на земеделското натурално стопанство. Търговските пътища свързаха отделните селища. Тези пътища станаха артерии на стопанския и културния живот. Борбата срещу самодържието на турската полуфеодална държава, въплътена в три лица — турската администрация, българското чорбаджийство и гръцкото духовенство, — стана всеобща, както беше всеобща непоносимата съдба, създадена от това самодържавие.

Борбата срещу отделни гръцки владици прерасна във всенародна борба за църковна независимост. И когато Търново пращаше протест в Цариград, то знаеше, че ако не последват протести и от Видин, Пловдив, Враца и пр., от неговия единичен протест нищо няма да излезе.

Индивидуалното хайдутство прерасна в масова всебългарска революционна организация.

Борбата срещу насилията на отделните паши и спахии стана всеобща борба за освобождение. Когато Иван Арабаджията чистеше своето шишане, той знаеше, че ако това не правят българите от всички краища на България съгласно общия революционен план, това шишане ще служи само за лов на зайци и мечки.

По този начин обособяването на нашия народ в нация се намира в органическа връзка с формирането на българската демокрация. Началата на демокрацията наситиха политическото съзнание на народа ни и го оплодиха обществено. И ако можем да говорим за политическо съзнание и политически традиции на нашия народ, това са традициите на демокрацията.

След този общ преглед ние можем да минем сега към разглеждане на някои подробности.

Заробването ни от турците представя смяна на старата българска полуфеодална и автократическа (самодържна) държава с турската полуфеодална и самодържна държава.

Самодържието на старата ни полуфеодална държава тежеше върху народа със своите налози, военни реквизиции, болярски привилегии и особено с непрекъснатите си нападателни войни и династически и болярски междуособици. В резултат се получи отчуждението на народа от държавата, което се изрази в масовото социално-религиозно движение на богомилите. Липсата на народни песни за нашите стари царе и боляри е израз също на това отчуждение.

Турското самодържие, както се каза, имаше три лица: 1) турската администрация, включая спахиите; 2) българското изедническо чорбаджийство; 3) гръцкото духовенство.

1) Турското административно самодържие в първите няколко века не само че не влоши политическото положение на българския народ, но го подобри. Турската централистична държава установи един неколковековен мир на Балканите. При това българите бяха освободени от военна тегоба и от военни реквизиции. А привилегированите раи от войнишките, вакъфските, дервентжийските и други селища добиха общинско самоуправление и привилегии, които ги направиха по-свободни, отколкото в старото българско царство. Поради това се получи и националният парадокс: населението да предпочете една чужда държавна власт пред своята.[3]

Докато турците играеха ролята на организатори в една централистична държава на Балканите, тяхната администрация се отличаваше с всички държавнически добродетели на честност и ред.[4]

Но когато спахиите и пашите смениха бойните седла с меките дивани в конаците, настъпилото битово разложение изпепели тези държавнически добродетели. Настъпи ерата на прочутото турско социално безгрижие и грижи за кефа и рахатлъка, разноските за които се прехвърлиха върху поробеното население. Администрацията не се избираше от народа, а се назначаваше отгоре, по линията на личните връзки и роднинството. С това тя се освободи от ефикасен контрол отгоре. А понеже такъв контрол отдолу бе невъзможен, стигна се до положението на „цар далеко — бог високо“. Върху загниването на тази администрация поникнаха гъбите на корупцията и произвола. Към нашите молби за права днес ние прилагаме „доказателства“. Правата пред турското правосъдие и администрация почнаха да се доказват с една по-голяма или по-малка купчина лири.

Разложението на тази администрация се включваше в общото разложение на могъщата някога турска империя, което започна с външните военни неуспехи на Турция главно след 1774 г. Кърджалиите (1792–1808 г.), които опустошиха България, и сепаратизмът на отделните паши (Пазвантоглу) показаха по най-ярък начин разложението на държавния апарат и негодността му да осигури живота и имота на българското население. А сигурността на имота и съобщенията беше вече станала една крещяща необходимост за младия български търговски капитал, който се зараждаше в нашите занаятчийски центрове. Още в XVIII век нашите занаяти от местни се превръщаха в експортни и имаха за пазар всички точки на турската империя, дори и чужбина.

Това разложение доби върховен израз в черкезките грабежи след Кримската война (1856 г.). След тази война Русия принуди Турция да прибере в границите си към 200 000 черкези, които бяха заселени почти из цяла България. Това разбойническо население, уголемено от крадци българи и турци, в съюз с нисшата турска администрация, подложи на ежедневно и поголовно ограбване селското население и пътуващите занаятчии и търговци. Тези грабежи превърнаха недоволството на народа в отчаяние и го хвърлиха в кървава революционна борба за сваляне на турското иго.

2. Турците изобщо презираха занаятите и търговията. Поради това с пряката стопанска експлоатация на народа се заеха българските чорбаджии — лихвари и търговци. Турските администратори участвуваха в този обир само чрез дялове и проценти, обикновено под формата на подкупи. Силата на чорбаджиите имаше три извора: стопанската им мощ, верноподаничеството им към турското самодържие и подкупите. Неизброими са похватите на чорбаджийската изобретателност за обиране на народа. Аз ще посоча най-куриозните.

Чорбаджи Кътьо (един от предателите на Бачо Киро), чакащ да минат турците да опишат виното в Бяла черква, купува малко шекер и тръгва по децата:

— Христо, къде скри баща ти бурията с виното?

Наивното дете му каже. Чорбаджията отива при бащата:

— Дай една меджидия или ще обадя на турците.

Илия Видинлията от Габрово, търговец и лихварин, голям личен приятел на султана, никога не губел лихвите на свободните си пари. Щом има такива, поглежда през прозореца на дюкяна и повиква когото види да минава:

— На ти хилядо гроша назаем.

— Не ми трябват, чорбаджи.

— Трябват ти, не трябват, щом ти ги давам, ще ги вземеш.

Улицата пред къщата на Видинлията се наричала „пустата чаршия“, защото никой не смеел да мине през нея.

Иванчо Димчев, приятел на Видинлията, който бил ковчежник, събирал в своя полза връхнина върху данъка. Габровци водили дълги борби против този грабеж.[5]

Когато десятъкът се събирал от турски чиновници, населението винаги намирало начин да излъже и укрие част от храните. Крадените храни Бачо Киро продавал за сметка на комитета. Но когато десятъкът (йошурът) се събирал от български закупчици, селяните пропищявали. Йошурджиите при определяне на данъка броели например не отделните гнезда пипер, а всеки стрък поотделно.

Един търновски йошурджия откупил йошура на Търновско. Реколтата в Хотница била съсипана от град. Той обърнал вземанията си в пари и продал на хората и добитъка. Най-интересно било, че той по подобие на Видинлията пишел за поръчител когото видел и който му се харесвал. Никой от тия поръчители не смеел да шава, защото този кръстен читак имал за съдружник един рязан османлийски читак.

Копривщенските и севлиевските чорбаджии, загнездени в общината, деребействували и грабили общинските средства. В Севлиево радикалската партия на Велко (Велко Тарафа) водила постоянни борби срещу тази корупция. Паметни са също борбите на копривщенските еснафи против чорбаджиите. Учителят Христо Пулеков три пъти е уволняван като счетоводител на общината, защото, както пише сам той, „слагал ясност в общинските сметки“.[6]

Но „връх и качул“ са били котленските, еленските и особено троянските чорбаджии. Четиримата троянски чорбаджии разделили Троянската нахия на четири района и всеки бил господар в своя район. Чорбаджиите държали при себе си по един турчин, когото населението смятало за заптие и изпълнявало всичките му заповеди като такива на турската власт. Те имали привилегия първи да отлъчват и купуват най-добрия добитък по цени, каквито те намирали за добре. Всеки колибар бил длъжен да се отбива и пие в многобройните кръчми на чорбаджиите. Собствено той можел и да не влиза в кръчмата, защото, щом чорбаджията го види, че минава, пишел му едно пиене в тефтера.

Но най-големият грабеж е ставал чрез чорбаджийския тефтер.

„Чорбаджията никога не давал, нито вземал пари от колибарите. Между тях стоял тефтерът. По тефтер чорбаджията давал пари назаем, плащал данъка на колибаря, давал му сол, газ, желязо и по тефтер минавал стойността на купения добитък. Вие сами можете да си представите какво е разбирал от този счетоводен ребус един колибар, който до вчера смяташе на пръсти; който вместо 50 лева казваше «два наполеона и половина» и вместо 70 — «шестдесет и десет».“[7]

Да не говорим за културните похвати на чорбаджиите от големите центрове: Пловдив, Русе, Варна и пр.

3. С подкупи и обещанието да държи в покорност християнската рая гръцката патриаршия доби привилегията да представлява тази рая пред Портата. Съперничествата между кандидатите за патриарх качиха цената на патриаршеския чин на 100 000 жълтици.[8] Тези пари трябвало да се изкарат чрез симония и обири на божието стадо. Патриархът продавал владишките чинове, а владиците — свещеническите. По този начин духовенството не се е избирало от народа, а се е назначавало отгоре. Докато някога свещеническото звание било един суров дълг, свързан с жертви, сега то станало привилегия, която могли да добият и неграмотните коняри и саиджии на митрополитите, стига да имат нужната такса. Таксата за духовно звание се изкарвала чрез владичината — духовни данъци. Паметен ще остане търновският владика Панарет, наречен Дели Панарет, който с чудновати дрехи, заобиколен от 50 души свита, с камшик, пищови и боздуган на златна верижка обикалял епархията си и събирал владичината, като биел кметовете и свещениците.

Гръцкото духовенство стана непоносимо, когато към този произвол за обир се прибавиха и насилията му за елинизуване на българите.

Поради горните причини борбата срещу турското самодържие беше не само борба за национално освобождение, но и борба за социално освобождение. Тази борба беше борба за една демократична държава както поради обществените задачи, които имаше да разреши, така и по личния състав на революционно-освободителната партия, така най-сетне и поради идеологията на водачите на тази партия.

Ето обществените задачи на освободителните борби, които бяха и движещите сили на тези борби:

1. Аграрния въпрос. Неговата ядка непосредно преди Освобождението беше глад за земя. Със завладяването на България турците колонизуваха върху най-плодородните разработени земи свое азиатско население. Прогоненото българско население се засели в гънките на Стара планина, Родопите и Средна гора, където чрез коренене на горите се сдоби с нова работна земя. Така се появиха планинските селища в Троянско, Севлиевско, Търновско, Дряновско, Габровско, Панагюрско и пр. Тази земя преди Освобождението не беше в състояние да изхранва нарастващото население. Очите на това население бяха вече обърнати към големите турски чифлици, още повече, че част от това население беше принудено да работи на изполица тези земи.[9]

2. Правната сигурност — сигурността на живота, имота и съобщенията, влошена по небивал начин от черкезките обири — беше една необходимост както за селяните, така и особено много за търговията. Ясно беше вече, че разлагащото се турско самодържие не може да гарантира тази сигурност и че това може да направи само една народна държава, в която народът сам да поеме своето управление.

3. Чорбаджийския въпрос.

Черковният въпрос беше вече решен в 1872 г.

Сега няколко думи и за личния състав на революционно-освободителната партия. Мнозинството от членовете на тази партия бяха занаятчии и селяни. Към тях се бе присъединила голяма част от учителството, част от нисшето духовенство и малка част от учените синове на чорбаджиите (Каблешков, Цанко Дюстабанов и др.) и отделни прогресивни търговци, не, разбира се, от рода на Илия Видинлията, Юрданчо ефенди и чорбаджи Иванчо Пенчович. Само тетевенските чорбаджии начело със Станьо Врабевски участвуваха по-масово в борбата. Причината беше липсата на турски големци в Тетевен и грабежите, на които бяха подложени тези чорбаджии.

Селяните и занаятчиите бяха демократи по социалното си положение. Това бяха дребни производители, които нито експлоатираха, нито искаха да бъдат експлоатирани. Те живееха още в патриархални отношения на солидарност и взаимопомощ и смятаха, че този патриархален бит ще цари и в освободена България.

Занаятчиите бяха добили вече демократично възпитание във вътрешния живот на своите организации, гдето всички въпроси се решаваха по вишегласие. Това възпитание стана борческо, когато занаятчиите поведоха борба срещу чорбаджиите. В Троян още преди идването на Левски чрез един многолюден джумхур (митинг) на колибари (селяни) и занаятчии е било свалено господството на чорбаджиите и е бил избран народен кмет.

Черковната борба беше вторият етап от борческото демократично възпитание на нашия народ. Това беше борба за изборност и народен контрол върху черковната организация и борба за нейното национализуване.

Но най-пълно борчески демократично възпитание занаятчиите и селяните добиха в освободителните борби. Революционните комитети бяха организувани не на началата на водачеството, а на равенството. Въпросите на революцията се решаваха по вишегласие. Решенията на първото народно събрание в Оборище се взеха с дигане на мазолестите ръце на депутатите — селяни занаятчии. Селяните и занаятчиите бяха господари на своята партия, защото те бяха самата тази партия. Естествено беше те да бъдат утрешните господари и на освободената от тях България, защото българският народ в мнозинството си се състоеше от тях.

Каква бе идеологията на водачите на революционно-освободителната партия? Тези водачи до един бяха демократи. Някои дори се намираха под влиянието на социалистическите и народническите идеи на XIX век. И затова те с такова недоверие се отнасяха към освободителната помощ на царска Русия. И Каравелов, и Левски, и Ботев, и Захари Стоянов се чудеха как може българският народ да чака освобождение от една държава, която държи в робство своя собствен народ!

Левски, който беше най-самобитният българин и с това най-добре изразяваше тежненията на народа, беше за демократическа република. За тази държавна форма той води борба, като искаше тя да бъде вписана в устава на освободителната партия.

Оттам омразата на тия водители против чорбаджиите и духовенството, които „държеха ключовете на народния хомот“. Няма документ на централния комитет, в който да не се среща изразът „турските изедници и българските чорбаджии“, „рязани и кръстени читаци“.

Творчеството на Каравелова беше насочено не толкова срещу турците, колкото срещу чорбаджиите и фанариотите.

Стигна се дотам, че дори в „Словесността“ на Добри Войников, която беше учебник в училищата, да има специални уроци против чорбаджиите.

Такива бяха политическите идеи на нашето Възраждане, на нашето освободително движение. Нашето освобождение беше борба за политическа и стопанска демокрация.

Преди да минем на въпроса защо днес някои хвърлят кал върху върховната проява на това величаво минало на нашия народ, нека разгледаме още няколко обществени предпоставки за появата на нашата политическа демокрация.

У нас често се повтаря една лъжа: че българинът бил с робска психология и че тази психология имала извора си в петвековното турско робство. Не е вярно нито първото, нито второто.

Нашият народ има едно рядко политическо съзнание. Малко са народите, които така остро чувствуват ограниченията на своята свобода. Малко са народите, които са дали толкова жертви за извоюване на свободата си. И ако някога този народ спира и изчаква събитията, това се дължи на неговото забягване напред.

Не е вярно също, че турското робство е създало някаква си мнима робска психология в нашия народ. Напротив, турското робство, което пресече феодалното кристализуване на старата българска държава, създаде условия за по-лесно премахване на всяко феодално самодържие и съсловност и даде предпоставките за демократичния курс на нашата история.

Господствуващият турски слой поради свята верска нетърпимост не можа да пусне масови пипала чрез сродяване сред нашия народ. Той беше чужд на народа по вяра, език и бит. Той не само че не можеше да използува връзките и средствата на религията, езика и бита, за да си създаде авторитет и респект на подчинение, което биха могли да направят в течение на вековете старите ни боляри. Нещо повече, турците винаги подчертаваха своето положение на победители и с това дразнеха националното чувство на народа. По селата малките турчета чрез замерване на българите с камъни се учеха да не се боят от тях и да култивират в себе си психология на господари.

Турската аристокрация не можа да създаде духа на съсловност, с който да държи в духовно покорство народа, както ставаше в западните феодални държави. В Турция почти нямаше закрепостяване, а халтавата турска администрация не можа да създаде правов ред, който със своите нишки да обхване и последния българин, и със средствата на образованието, възпитанието, религията, наказанията да го всели в съзнанието му, както ставаше в чужбина. Напротив, нашият народ в по-голямата си част се управляваше автономно, по своите обичаи.

Най-сетне борбите за национална независимост създадоха два огромни и решителни факта: демократизуване на образованието и борческо демократическо възпитание на народа.

Че политическата ни демокрация е така тясно свързана с нашата освободителна борба, личи и от следния факт: Когато у нас се направиха първите опити за ликвидиране на политическата демокрация, намериха се общественици и професори, които обявиха националнореволюционното ни движение и неговия върховен израз — Априлското въстание — едва ли не пагубни за България.[10]

Тук трябва да се припомни старата истина: Един народ, който сам не е извоювал свободата си, който не е свързан с нея посредством своите жертви, който не е формирал себе си и своето обществено съзнание в борбата за свобода, той не знае да я цени, той не може да я пази.[11]

Без нашето вътрешно освободително движение ние щяхме да станем задунайска губерния. Без това движение не беше възможно поражението на консерваторите в Учредителното ни събрание. Без това движение не беше възможен бързият културен развой на България. Без това движение нашият селянин щеше да има политическото съзнание на един румънски селянин.

Демокрацията е вселена в съзнанието на нашия народ, защото тя беше условие за неговото обособяване като нация за неговото освобождение и обществено развитие. Тя е необходимо условие и за бъдещото му развитие.

И ние трябва да ценим тази демокрация и нейното законодателно въплъщение — Търновската конституция, — за да бъдем верни на духа на нашия народ и на жертвите, които този народ е дал за своята национална и политическа свобода.

Бележки

[1] По-нататък ще видим, че чорбаджиите, българското духовенство и народът не вземаха равно участие в трите етапа на Възраждането поради различните им класови интереси.

[2] Процесът на обособяване на нацията като едно цяло не само че не изключва разпадането на така образуващата се нация на отделни социални групи — класи, — но го предпоставя.

[3] Никола Станев. „България под иго“. С., 1928 (II изд. 1935), с. 43.

[4] Проф. П. Нинов. „Възраждането на българския народ“. С., 1929, с. 19: „След първите два завоевателни века на примерно турско управление на мир, ред и сигурност, правда и благосъстояние, които българският народ почувствувал като благодат въпреки чуждия ярем, от края на XVI век турската държава почнала да се разлага и запада вътрешно и външно.“

[5] При общинските избори приятелите на Видинлията си служили с „бродници“, за да плашат тогавашните прости и суеверни габровци. Това били голи жени, които ходели нощно време да тропат по вратите и прозорците.

[6] Юбилеен сборник по миналото на Копривщица. Т. I-II. С., 1926–1937.

[7] Сп. Ведрина, бр. 19, 1936 г.

[8] Проф. П. Ников. Цит. съч., с. 15.

[9] Спахилъците формално бяха премахнати с хатишерифа (1839 г.) и хатихумаюна (1856 г.), а в Кюстендилско, Ломско, Видинско това фактически стана едва с Освобождението. Обаче положението на селяните в спахилъците в Кюстендилско е било сравнително добро поради натуралните налози и затова тази област не взе никакво участие в освободителните войни. Ангариите на бейовете са били също премахнати с хатишерифа, а където са били упражнявани, не са заемали повече от 10 дни годишно. Най-сетне десятъкът и харачът не са тежали особено, защото и до днес хора си спомнят с въздишка за турските данъци.

[10] Сп. „Просвета“, т. I, 1935, кн. 2, 4 и 5.

[11] В това отношение ние имаме собствени примери. Севлиевци, макар и да имаха революционен комитет, не взеха участие в Новоселското въстание. При освобождението свободата им беше дарена от една сотня казаци, които установили българска власт в Севлиево и заминали за Габрово. В това време турците от околните села нападнали Севлиево. Севлиевци, вместо сами да организират отбраната си, пращат бързи делегати да викат назад сотнята. И няколко десетки минути са решили съдбата на Севлиево. Сотнята се върнала и разбила турците на няколко километра от града. — Виж Спомените на П. Пешев.